Марк Твен
Глупаци в чужбина (48) (Или Ново поклонение)

Глава XX

Приключението на Джек. Историята Йосиф. Свещеното Генисаретско езеро. Ентусиазмът на поклонниците. Защо не плавахме по Галилейско море. Капернаум. Пътуване до Магдала.

Изминахме няколко мили през една пустош, чиято почва е достатъчно плодородна, но изцяло е оставена на бурените — безмълвна, тъжна земя, където зърнахме само трима араби, облечени само в дълги груби ризи като кълчищните ризки, които някога бяха единствените летни дрехи на негърчетата по плантациите на Юга. Те бяха овчари и омайваха стадата си с традиционната овчарска свирка — тръстиков инструмент, чиято музика е толкова безкрайно ужасна, колкото и пеенето на същите тези араби.

В свирките им не е останало и ехо от чудната музика, която прадедите им са чули в равнините на Витлеем, когато ангелите пеели „Мир на земята между човеците, в които е неговото благоволение.“

Част от земята, която прекосихме, изобщо не беше земя, а скали — кремави скали, огладени сякаш от вода, почти без ръбове и ъгли, но издълбани като восъчни пити, с дупки като очни кухини и превърнати във всевъзможни чудновати форми, сред които често се срещат груби имитации на череп. По тази част от маршрута ни тук-там се виждаха останки от римски път като Виа Апиа, чиято настилка все още стоеше на мястото си с римска твърдост.

Сиви гущери, наследниците на руини, гробници и всякакви запустели места, се провираха между скалите или лежаха неподвижно и се припичаха на слънцето. Навред, където упадък е заменил разцвета, където слава е пламнала и угаснала, където красота е живяла и загинала, където е имало радост, а сега има тъга, където е кипял живот, а сега са се възцарили безмълвие и смърт — там се заселва това влечуго и се присмива на човешката суета. Кожата му е с цвят на пепел, а пепелта е символ на погубени надежди, на неосъществени стремежи, на погребана любов. Ако можеше да говори, той щеше да каже: „Стройте храмове, аз ще се разпореждам сред руините им; стройте дворци, аз ще ги обитавам; създавайте империи, аз ще ги наследя; погребвайте красавиците си, аз ще наблюдавам работата на червеите; а ти, който стоиш тук и разсъждаваш над мене — някога ще пропълзя и по твоя труп.“

В това пустинно място имаше няколко мравки, но те бяха дошли тук само за да прекарат лятото. Донесли са провизиите си от Аин Мелах — цели единадесет мили.

Джек днес не се чувствува много добре, това се вижда лесно, но въпреки че е още момче, все пак е твърде мъжествен, за да говори за това. Вчера стоя на слънцето прекалено дълго, но понеже го правеше от горещо желание да учи и да извлече полза от пътуването си — доколкото възможностите му позволяваха, — никой не се опитва да го обезсърчи с натяквания, че сам си е виновен. Той отсъствува един час от лагера и след това го открихме недалече оттук, на брега на един ручей, без чадър, който да го пази от палещите лъчи на слънцето. Ако беше свикнал да ходи без чадър, всичко, разбира се, щеше да е наред, но той не беше свикнал. Когато се приближихме до него, тъкмо се канеше да замери с камък една костенурка, която се припичаше на едно пънче в ручея.

— Не правете това, Джек — казахме ние. — Защо искате да й причините болка? Какво ви е направила?

— Е, добре, няма да я убивам, но тя си го заслужава, защото е измамница.

Попитахме го защо, но той каза, че не било важно. По обратния път към лагера го попитахме още един-два пъти, но той пак каза, че няма значение. Но късно през нощта, когато седеше замислен в леглото си, го попитахме отново и този път той отговори:

— Та това не е важно. Сега нямам нищо против, но днес тая работа не ми хареса, защото, нали разбирате, аз никога не разказвам измислици, а смятам, че и полковникът не бива да го прави. А той ги разказва. Вчера вечерта в шатрата на поклонниците по време на молитва той ни каза, и то сякаш го четеше от Библията, че в тази страна мляко и мед текат в реките и че тук се чува гласът на костенурката. Мисля, че във всеки случай това за костенурката беше пресилено, но попитах мистър Чърч дали е вярно и той каза, че е вярно; а аз вярвам на това, което ми каже мистър Чърч. Но днес седнах там и почти цял час наблюдавах тая костенурка, едва не изгорях на слънцето, но не я чух да пее. Мисля, че пролях река от пот, знам, че това е така, защото потта ми влизаше в очите и през цялото време се стичаше по носа ми; вие знаете, че моите панталони са най-тесни — глупава парижка мода — и дъното им е подшити с еленова кожа, те се намокриха от потта, изсъхнаха и се свиха, започнаха да ме стягат и да ми протриват кожата — истинско мъчение, но костенурката не пропя. Накрая си казах: „Това е измама, истинска измама, и ако имах капчица ум в главата си, щях да разбера, че проклетата костенурка не може да пее.“ А после си казах: „Не искам да съм лош към тази особа, ще й дам десет минути да започне, само десет минути, но ако не запее, ще й дам да разбере.“ Тя не запя, нали разбирате. Стоях там през цялото това време и си мислех, че може и да запее, защото непрестанно вдигаше и отпускаше главата си, ту затваряше очи, ту отново ги отваряше, сякаш се готвеше да изпее нещо, но тъкмо изтекоха десетте минути и аз бях капнал от умора и опечен от слънцето, и тя сложи проклетата си глава на един чепат израстък и заспа дълбоко.

— Да, това наистина е било жестоко, особено след като сте чакали толкова дълго.

— Предполагам. Казах си: „Щом не искаш да пееш, няма и да спиш.“ И ако вие бяхте ме оставили на мира, щях да я накарам да офейка от Галилея по-бързо от която и да е друга костенурка. Но сега това е без значение, да не говорим повече за него. Цялата кожа на врата ми се обели.

В десет часа сутринта спряхме при рова на Йосиф. Това е един разрушен средновековен хан, в един от страничните вътрешни дворове на който има голям, ограден със стена и покрит със свод ров, пълен с вода, и едно предание разказва, че в него Йосиф бил хвърлен от братята си. Друго по-автентично предание, опиращо се на географията на страната, твърди, че знаменитият ров се намира в Дотан, на цели два дни път оттук. Но понеже има много хора, които вярват, че този ров е истинският, той също предизвиква интерес.

Трудно е да се избере най-прекрасното място от една книга, изпълнена с прекрасни страници като Библията, но е сигурно, че малко неща между кориците й могат да се наредят по-високо от прекрасната история за Йосиф. Кой е научил тези древни автори на простота на езика, лекота на израза, на патос и преди всичко на изкуството да се скрият напълно от читателя, да накарат повествованието да тече от само себе си и само да разказва за себе си? Шекспир винаги присъствува, когато четеш книгите му, Маколи присъствува, когато следваш внушителните му периоди, но авторите на Стария завет са скрити от погледите ви.

Ако ровът, за който говорих, е истинският, тук преди много векове е станало едно събитие, което ние всички познаваме от картинките. Недалече оттук синовете на Яков пасели стадата си. Баща им, обезпокоен от дългото им отсъствие, изпратил Йосиф, своя любимец, да види да не би да им се е случило нещо лошо. Той пътувал шест-седем дни; бил само на седемнадесет години, крачел с мъка по най-отвратителната, скалиста и прашна част на Азия и по момчешки се гордеел с пъстрия си фрак. Йосиф бил любимецът на баща си и това било първото престъпление в очите на братята му; той виждал сънища и според тълкуванието му те предсказвали, че той ще се издигне най-високо от семейството си в далечно бъдеще — това било второто му престъпление; обличал се добре и без съмнение показвал безобидна младежка суетност, като изтъквал този факт пред братята си. Такива били неговите престъпления, братята му се озлобили и се споразумели да го накажат, когато им се удаде удобен случай. Като го видели, че идва откъм Галилейско море, те се зарадвали и кавали: „Ето го нашият мечтател — нека да го убием.“ Рувим ги помолил да пощадят живота му и те го оставили жив, но го сграбчили, смъкнали омразното палто от гърба му и го бутнали в ямата. Възнамерявали да го оставят да умре там, но Рувим решил да го освободи тайно. Обаче Рувим отсъствувал за малко и братята продали Йосиф на измаилтянските търговци, които отивали в Египет. Такава е историята на рова. И същият този ров си стои тук до ден-днешен и ще си остане тук, докато от „Квакер Сити“ не пристигне следващият отряд иконоборци и осквернители на гробници, а те несъмнено ще го изкопаят и ще го отнесат със себе си. Защото в тях няма никаква почит към свещените паметници от миналото и където и да отидат, разрушават всичко без пощада.

Йосиф станал богат, виден и властен, „управител на цялата египетска земя“, както пише в Библията. Йосиф бил истинският владетел, силата и мозъкът на монархията, въпреки че фараонът носел титлата. Йосиф е един от истински великите мъже на Стария завет. И той е най-благородният и най-мъжественият освен Исав. Защо да не кажем една добра дума за царствения бедуин? Единственото престъпление, в което той може да бъде обвинен, е, че е бил нещастен. Защо трябва всеки да възхвалява великодушната щедрост на Йосиф към жестоките му братя без да пести пламенни слова; а на Исав да се подхвърля неохотно само късче от възхвали за още по-възвишеното великодушие към брат му, който му причинил зло? Яков се възползувал от вълчия глад на Исав, за да му отнеме първородството, великата почит и внимание, които му принадлежали по рождение; с измама и лъжа го ограбил от бащината благословия; направил го чужденец в собствения му дом и скитник. Но след двадесет години Яков срещнал Исав, паднал в нозете му, тресящ се от страх, и жално молел за пощада от наказанието, което знаел, че заслужава. И какво направил този величествен дивак? Той се хвърлил на врата му и го прегърнал. Когато Яков, който не бил способен да разбере благородството на брат си, все още се съмнявал и страхувал и „за да придобие благоволението на господаря си“, искал да подкупи Исав като му подари стадото си, какво казал великолепният син на пустинята:

Имам доволно, брате мой; ти задръж своите си.

Когато се срещнали, Яков бил богат, обичан от съпруги и деца, пътувал в разкош със слуги, стада и кервани от камили, а Исав бил бездомен изгнаник, в какъвто го превърнал брат му. След тринадесет години, изпълнени с романтична тайнственост, братята, които причинили зло на Йосиф, гладни и смирени, дошли като странници в чужда земя да купят „храна“, а когато ги обвинили в кражба и ги извикали в двореца, те разпознали онеправдания си брат. Били треперещи просяци, а той — господар на цяла империя! Има ли на света човек, който би пропуснал такъв случай да покаже великодушието си? Кой заема първо място изгнаникът Исав, простил на благоденствуващия Яков, или Йосиф, който от кралския трон простил на треперещите дрипльовци подлостта, която го възкачила там?

Тъкмо преди да стигнем до рова на Йосиф, изкачихме един хълм и там, на няколко мили пред нас, без нито едно дърво или храстче да пречи на гледката, се разкри картина, която милиони вярващи от всички краища на света мечтаят да видят и за която биха дали половината от притежанията си — свещеното Галилейско море!

Ето защо не се забавихме при рова. Починахме си и ние, и конете и за няколко минути изпитахме благословената сянка на древните сгради. Водата ни се беше свършила, но двама-трима намръщени араби, които се мотаеха наоколо с дългите си пушки, казаха, че нито у тях, нито в околността може да се намери вода. Те знаеха, че в рова има малко възсолена вода, но почитаха мястото, превърнато в светиня, защото там е бил затворен техен прародител и не искаха да видят как християнски кучета пият от него. Но Фъргюсън завърза няколко парцала и носни кърпички и направи от тях въже, достатъчно дълго, за да се спусне съд до дъното на рова; напихме се и продължихме нататък. Не след дълго слязохме от конете на онези брегове, които са станали свещени, защото по тях са стъпвали нозете на Спасителя.

По пладне се изкъпахме в Галилейско море — благословена привилегия в този зноен климат, — а после обядвахме под едно старо подивяло смокиново дърво при извора Айн-е-Тин, на сто ярда от разрушения Капернаум. Всяка рекичка, която извира от скалите и пясъците в тази част на света, носи титлата „извор“ и хора, познаващи река Хъдзън, Големите езера и Мисисипи, изпадат във възторг при вида на тези извори и изчерпват съчинителските си възможности в писане на възхвали. Ако всички стихове и глупости, с които изворите и приятният пейзаж на този край са били обсипани, се съберат в един том, ще се получи солидна подпалка за печка.

По време на обяда нашите ентусиазирани поклонници, които бяха извън себе си от радост, откакто стъпиха на свещена земя, само мърмореха някакви несвързани хвалебствия и почти не се хранеха — така силно желаеха да наемат лодка и лично да плават по водите, където някога са се носили по вълните плавателните съдове на апостолите. С всеки изминал миг желанието им растеше и нетърпението им се увеличаваше, докато не събудиха страховете ми и не започнах да изпитвам опасения, че в сегашното си състояние те може да пренебрегнат всички благоразумни съображения и да купят цял флот кораби вместо да наемат един съд за час, така както постъпват разумните хора. Треперех при мисълта, че днешното им увлечение може да опразни кесиите ни. Не можех да не размишлявам с лошо предчувствие за невъздържания плам, с който мъже на средна възраст се нахвърлят върху всяка съблазнителна щуротия, която опитват за пръв път. И все пак нямаше на какво да се учудвам. От детските си години тези мъже са били учени да почитат, даже да се прекланят пред светите места, на които сега се спираха щастливите им погледи. В течение на не една година тази картина денем беше посещавала мислите им, а нощем им се беше явявала насън. Да застанат пред нея лично, да я видят със собствените си очи, да плават по свещеното море, да целунат свещената земя, която го обгражда — те са лелеяли тези мечти, а годините са отминавали, оставяли са бразди по лицата и сняг в косите им. За да видят тази гледка и да плават по това море, те са напуснали дом и близки и са изминали хиляди мили в умора и изпитания. Какво чудно има в това, че мрачните светлини на делничното благоразумие избледняват пред сиянието на осъществената им мечта? Нека пропилеят милиони, казах си аз, кой мисли за пари в такъв момент!

В такова настроение аз последвах колкото може по-бързо нетърпеливите стъпки на поклонниците и заедно с тях започнах да викам и да махам с шапка, за да привлека вниманието на носещия се край нас „кораб“. Усилията ни се увенчаха с успех. Морските труженици взеха курс към нас и изкараха платнохода си на брега. Радост озари лицата.

— Колко?… Питайте го колко, Фъргюсън?… Колко ще иска за нас всичките… осем души и вие… до Витсаида и ей там до устието на река Йордан, и до мястото, където свинете се хвърлили в морето… бързо… Ние искаме да обиколим цялото крайбрежие, цялото! За цял ден!… В тези води мога да плавам и година! Кажете му, че ще спрем в Магдала и ще слезем в Тивериада!… Питайте го колко ще иска!… Все едно… колкото и да иска… цената е без значение! („Така си и знаех“, казах си аз.)

Фъргюсън (превежда):

— Той казва два наполеона — осем долара.

Едно-две лица посърнаха. Пауза.

— Прекалено скъпо е, ще му дадем един!

Никога няма да разбера как стана това — все още потръпвам, като си помисля какви чудеса се случват тук: сякаш за миг корабът се отдалечи на двадесет крачки от брега и бягаше като уплашен! Осем нещастници стоят на брега — само си помислете! Такъв удар… такъв удар… след целия този непреодолим възторг! Такъв срамен край след това непристойно перчене! Това твърде много приличаше на: „Ей, пуснете ме да му дам да разбере!“, последвано от благоразумното: „Вие двамата дръжте него, а мене и един може да ме удържи!“

Тозчас в лагера се разнесоха ридания и скърцане със зъби. Предложиха със закъснение два наполеона, даже повече, ако е необходимо, и поклонниците и тълмачът прегракнаха от викане след оттеглящите се лодкари, молейки ги да се върнат. Но те спокойно отплаваха и не обърнаха повече внимание на поклонниците, които цял живот бяха мечтали да се понесат по свещените води на Галилейско море и да послушат божествената му история от шепота на вълните му; заради това те бяха изминали безброй левги — и изведнъж стигнаха до заключението, че таксата е твърде висока. Нахални мохамедани! Да помислят такова нещо за джентълмени от друга вяра!

Е, няма какво друго да се прави освен просто да се примирим и да се откажем от привилегията да плаваме по водите на Генисаретското езеро, след като сме прекосили половината земно кълбо, за да вкусим това удоволствие. По времето, когато тук е проповядвал Спасителя, рибарите от крайбрежието са имали много лодки, но сега няма нито лодки, нито рибари; преди осемнадесет века старият Йосиф Флавий държал цял военен флот в тези води — сто и тридесет смели кораба, — но и те са изчезнали безследно. Тук вече не се водят морски битки, а търговският флот на Галилейско море наброява само два кораба, не по-различни от лодките на апостолите. Единия загубихме завинаги, а другият беше на мили от нас и твърде далече, за да го извикаме. И така ние се качихме на конете и мрачно потеглихме към Магдала в лек галоп покрай брега, поради липса на кораб, с който да преплаваме морето.

Как се ругаеха един друг поклонниците! Всеки казваше, че другият е виновен, и всеки на свой ред отричаше. Грешниците не казаха нито дума, дори най-безобидната шега можеше да се окаже опасна в такъв момент. Грешниците, които бяха потискани, на които бяха давани примери за подражание, които търпяха чести поучения, на които им четяха морал да бъдат предпазливи, сериозни и да не употребяват неприлични думи, на които непрестанно им натякваха да бъдат добропорядъчни винаги и във всичко, така че животът им се превърна в бреме — тези грешници не останаха по-назад от поклонниците в този тежък час, не си намигаха тайно и не се радваха, защото не им дойде наум да го направят. В противен случай щяха да извършат всички тези престъпления. Но въпреки това не може да се каже, че нищо не правехме — беше ни много приятно да чуем как поклонниците се ругаят един друг. Ние изпитвахме недостойно задоволство, като ги гледахме как се спречкват от време на време, защото това показваше, че са само простосмъртни като нас.

И така ние яздехме към Магдала, а скърцането със зъби ту нарастваше, ту затихваше и груби думи тревожеха свещеното спокойствие на Галилея.

За да не си помисли някой, че говоря със злоба за нашите поклонници, искам съвсем откровено да заявя, че това не е вярно. Не бих слушал поучения от хора, които не харесвам и не мога да уважавам, а никой от тях не може да твърди, че някога съм приемал поученията им нелюбезно, или че съм бил нервен по време на това наказание, или пък че не съм искал да извлека полза от думите им. Те са по-добри от мене, мога да заявя това съвсем честно, те са ми добри приятели, и освен това, ако не желаеха от време на време печатът да вдига шум около тях, тогава защо по дяволите пътуваха с мене? Те ме познаваха. Знаеха, че аз съм човек без предразсъдъци и обичам хората да се поучават един друг, стига само аз да поучавам, а другите да слушат. Когато един от тях заплаши, че ще ме остави в Дамаск по време на боледуването ми от холера (той не мислеше наистина да го направи) аз не забравях, че лесно се пали, но зад това се крият добри намерения. И случайно не чух ли как Чърч, един друг поклонник, казва, че не го интересува кой тръгва и кой остава и че той ще стои при мене, докато не изляза от Дамаск на собствените си крака или не ме изнесат в ковчег — дори ако това трае цяла година? И не включвам ли и Чърч всеки път, когато ругая поклонниците, а бих ли могъл да говоря за него със злоба? Аз искам просто да ги разтърся. Добре е за здравето им.

Капернаум остана зад нас. Той е само безформена развалина. По нищо не прилича на град и тук нищо даже не намеква, че някога Капернаум е бил град. Но дори пуст и обезлюден, той все пак е забележително място. От него е изникнало дървото на християнството, чиито широки клони днес хвърлят сянката си върху толкова много далечни страни. След като устоял на изкушенията на дявола в пустинята, Христос дошъл тук и започнал да проповядва учението си; през трите или четирите години, които живял след това, тук е бил домът му. Започнал да лекува болните и скоро славата му се разнесла толкова надалече, че страдалци се стекли от цяла Сирия и отвъд река Йордан, та дори от Йерусалим, на няколко дни път оттук — само и само да излекува болестите им. Тук той изцерил слугата на стотника и тъщата на Петър, както и множество куци, слепи и заразени от бяс. Тук възкресил и дъщерята на Яир. Качил се на една ладия заедно с учениците си и когато го събудили от сън по време на една буря, спрял ветровете и успокоил морето с гласа си. Слязъл на другия бряг на няколко мили от Капернаум, освободил двама мъже от бесовете и вселил последните в стадо свине. Щом се прибрал у дома, накарал Матей да се откаже от бирничеството, изцерил няколко болни и дал повод за приказки, като ял с бирниците и грешниците. После тръгнал да лекува и да проповядва из цяла Галилея, стигнал чак до Тир и Сидон. Избрал си дванадесет ученици и ги изпратил по други места да проповядват новата вяра. Извършил чудеса във Витсаида и Хоразин, села на две-три мили от Капернаум. Предполага се, че близо до едно от тях рибарите хванали чудния улов, а в пустинята, близо до другото, той извършил чудо и нахранил хиляди хора с пет хляба и две риби. Проклел и двете села, а също и Капернаум, задето не се покаяли след всички велики дела, извършени от него, и им предрекъл гибел. Сега те са в развалини, за радост на поклонниците, защото те, както обикновено, нагаждат безсмъртните слова на боговете към преходните земни неща; думите на Христос по-скоро се отнасяли за хората, а не за жалките им селца: той казал, че няма да им се размине на Страшния съд, а направените им от кал бордеи и без това не биха издържали дотогава. Ако сега тези развалини бяха великолепни градове, това ни най-малко не би повлияло на пророчеството — нито би го потвърдило, нито пък би го опровергало. Христос посетил и Магдала, която е близо до Капернаум, а също и Кесария Филипова. Той посетил бащиния си дом в Назарет и видял братята си Иосий, Юда, Яков и Симон — хора, които като родни братя на Исус Христос би трябвало да се споменават понякога, но кой е виждал имената им по вестниците или ги е чувал от амвона? Кой се интересува какви са били те като юноши, спали ли са заедно с Исус, играли ли са, лудували ли са с него, карали ли са се с него за играчки и други дреболии, удряли ли са го в изблик на яд, без да подозират кой е той? Кой ли се пита какво са си помислили те, когато го видели да се връща в Назарет вече прочут и дълго се вглеждали в непознатото лице, за да се уверят, че това е той, пък после казали: „Това наистина е Исус.“ Кой ли се пита какво е минавало през умовете им, когато видели брат си (за тях той бил само брат, въпреки че за другите бил тайнствен странник, бог, който е стоял лице в лице с господ в небесата) да върши чудеса пред тълпи от смаяни хора? Кой се пита дали Исусовите братя са го поканили вкъщи, дали са му казали, че майка му и сестрите му са натъжени от дългото му отсъствие и ще полудеят от щастие, ако видят лицето му? Кой поне един път се е замислил за сестрите на Исус? И все пак той е имал сестри и спомени за тях сигурно често са се прокрадвали в душата му, когато непознати люде се отнасяли зле с него, когато е бил бездомен и казвал, че няма къде да сложи главата си, когато всички, дори и Петър, го изоставили и бил сам сред враговете си.

В Назарет Христос извършил малко чудеса и останал кратко време. Хората казвали: „Това да е божият син? Та баща му е само прост дърводелец. Познаваме семейството му. Виждаме ги всеки ден. Братята му не се ли казват така и така, а сестрите му така и така, а майка му не е ли една жена на име Мария? Глупости!“ Той не проклел дома си, но отърсил праха му от нозете си и си отишъл.

Капернаум е на самия бряг на Галилейско море в малка равнина, дълга пет мили и една-две мили широка, украсена с олеандри, които изглеждат по-добре в контраст с голите хълмове и околните, пълни с диви зверове пустини, но не са така неземно красиви, както ги рисуват по книгите. Ако човек е спокоен и решителен, може да види хубостта им, без да умре.

От всичко видяно най-много ни смаяха нищожните размери на това парче земя, от което е изникнало сега цъфтящото дърво на християнството. Най-дългото пътуване на нашия Спасител е оттук до Йерусалим — около сто-сто и двадесет мили. Второто по дължина пътуване е оттук до Сидон — около шестдесет-седемдесет мили. Местата, прочути с това, че Христос е бил там, не са далече едно от друго според американските мащаби; те почти всички са пред очите ни, не по-надалече от оръдеен изстрел от Капернаум. Като оставим настрана две-три кратки пътувания на Спасителя, той прекарал живота си, проповядвал учението си и сътворявал чудеса на територия не по-голяма от един среден окръг в Съединените щати. Правя всичко, което е по силите ми, за да разбера този поразителен факт. Колко е изморително, когато на всеки две-три мили трябва да прочиташ по сто страници история, понеже прочутите места в Палестина са разположени така близо едно до друго. Колко изморително и колко объркващо се скупчват те по пътя ти!

В определеното време пристигнахме в древното село Магдала.