Марк Твен
Глупаци в чужбина (3) (Или Ново поклонение)

Глава II

Велики приготовления. Висшият сановник. Изход в Европа. Мнението на мистър Блюхер. Каюта № 10. Клановете се събират на кораба. Най-после в морето.

През следващия месец от време на време се отбивах на „Уолстрийт“ 117 да се осведомя как върви ремонтът и обзавеждането на кораба, колко души средно се прибавят към списъка на пътниците, колко човека на ден комисията обявява за недостатъчно „избрани“ и обрича на скръб и горест. Зарадвах се, когато узнах, че на борда ще имаме малка печатарска машина и ще издаваме собствен всекидневник. С радост научих, че пианото, органът и хармониумът ни ще бъдат най-хубавите инструменти от вида си, които могат да се купят на пазара. С гордост забелязах, че между нашите екскурзианти има трима пастори, осем лекари, шестнадесет или осемнадесет дами, няколко високопоставени армейски и морски офицери с гръмки титли, богата реколта от „професори“ от най-различни видове и един джентълмен, след чието име гърмеше със страхотен тътен. „Пълномощен представител на Съединените американски щати в Европа, Азия и Африка“! Старателно се бях приготвил да бъда на заден план на кораба, понеже единствено на най-, най-избраните щеше да бъде разрешено да преминат през иглените уши на комисията по акредитивните писма; бях се приготвил да очаквам внушителна армия от армейски и морски герои и може би вследствие на това, да трябва да отида още по-назад, но съвсем откровено заявявам, че за такъв удар не бях подготвен.

Подобна лавина от титли ме събори, смаза и съкруши. Казах си, че ако това величие наистина трябва да пътува с нашия кораб, а явно точно това е трябвало, то според мене, когато Съединените щати сметнат, че трябва да изпратят сановник с такъв тонаж отвъд океана, би било проява на по-добър вкус и по-безопасно да го разглобят и да го превозят на части в няколко кораба.

Ах, ако само знаех тогава, че той е просто обикновен смъртен и че в мисията му няма нищо по-смайващо от събирането на семена, редки сортове сладки тропически картофи, необикновени зелки и особени жаби за това жалко, безполезно, безобидно, плесенясало старо изкопаемо, Смитсъновия институт, бих се почувствувал извънредно облекчен.

През този паметен месец се радвах на щастието, че един път в живота си и аз се нося по течението на велико народно движение. Всички отиваха в Европа. И аз отивах в Европа. Всички отиваха на прочутото Парижко изложение. И аз отивах на Парижкото изложение. Параходните линии извозваха общо взето по четири-пет хиляди американци на седмица от различните пристанища на страната. Сега не си спомням ясно дали през този месец успях да срещна дори десет души, които да не заминават за Европа в близко време. Доста често се разхождахме из града с младия мистър Блюхер, който се беше записал за екскурзията. Той беше доверчив, добродушен, простосърдечен и общителен, но не беше човек, който може да смае света. Имаше най-необикновени представи за това масово преселение в Европа и накрая започна да смята, че цялата нация си стяга багажа да емигрира във Франция. Един ден влязохме в някакъв магазин на Бродуей, където той си купи носна кърпичка и когато се оказа, че продавачът няма дребни пари, мистър Блюхер каза:

— Нищо, ще ви платя в Париж.

— Но аз не заминавам за Париж.

— Как…? Правилно ли разбрах това, което казахте?

— Казах, че не заминавам за Париж.

— Не заминавате за Париж? Не зами… е, добре тогава, къде за бога заминавате?

— Съвсем никъде.

— Никъде? Не заминавате никъде, оставате си тук?

— Изобщо никъде не заминавам, а оставам тук. Ще си стоя тук цяло лято.

Моят приятел взе покупката си и излезе от магазина в пълно мълчание и с обидено изражение на лицето. Както си вървяхме по улицата, той наруши мълчанието и каза категорично:

— Това беше лъжа — убеден съм.

В определеното време корабът беше готов да приеме пасажерите си. Запознах се с младия джентълмен, с когото щяхме да делим една каюта, и установих, че е интелигентен, с бодър дух, не е егоист и е удивително добродушен. Никой от пътниците на „Квакер Сити“ не би отказал да потвърди това, което току-що казах. Избрахме си носова каюта на десния борд на долната палуба. Вътре имаше две койки, мрачен, плътно затворен илюминатор, умивалник с леген и дълъг, отрупан с възглавници сандък, който трябваше едновременно да ни служи за канапе и за скривалище на вещите ни. Въпреки всичките тези мебели все още имаше място да се обърнеш, но не и да хванеш котка за опашката и да я въртиш из стаята, без да я повредиш. Както и да е, стаята беше голяма за корабна каюта и задоволителна във всяко едно отношение.

Определено беше корабът да отплава през един съботен ден в началото на юни.

Рано следобед на тази забележителна събота аз пристигнах на пристанището и се качих на кораба. Навсякъде блъсканица и бъркотия! (Някъде вече съм срещал тази фраза.) Пристанът беше претъпкан с файтони и хора, пътници пристигаха и бързаха да се качат на борда, палубите на парахода бяха задръстени от сандъци и куфари. Групи екскурзианти, пременени в непривлекателни пътнически костюми, се мотаеха под ситния дъждец и изглеждаха унили и нещастни като пилета, които си сменят перушината. Доблестният флаг бе вдигнат, но и той беше под влиянието на същата магия и висеше на мачтата, отпуснат и обезсърчен. Общо взето, гледката беше от тъжна по-тъжна! Пътуването беше за удоволствие. Никой не можеше да го отрече, защото така пишеше в програмата и така беше посочено в договора, но никак, съвсем никак не приличаше на такова.

Най-после сред трясък, грохот, викове и съскане на пара прокънтя командата „Отвържи въжетата!“. Последва внезапно втурване към мостчетата, изпращачите офейкаха на брега, колелата се завъртяха и ние потеглихме — екскурзията започна! Измокрената тълпа на пристана извика два пъти много слабо „Ура!“, ние отговорихме тихо от хлъзгавите палуби, флагът направи усилие да се вдигне, но не успя. Батареята не проговори, нямаше амуниции.

Добрахме се до края на пристанището и хвърлихме котва. Все още валеше. Не само валеше, но имаше и буря. И сами виждахме, че в открито море има силно вълнение. Трябваше да стоим неподвижно в спокойните води на пристанището, докато утихне бурята. Нашите пътници бяха от петнадесет различни щата. Само няколко от тях бяха плавали по море и очевидно не можеше да бъдат изправени срещу истинска буря, преди да привикнат към люлеенето на кораба. Привечер заминаха двата придружаващи ни парни влекача с шумна пийнала компания от млади нюйоркчани на борда, които искаха да се сбогуват с един от нас по установената древна традиция, и ние останахме сами в океана. На пет клафтера дълбочина и здраво закотвени за дъното. При това под камшиците на силния дъжд. Здравата се развличахме.

Гонгът, който удари за молитва, внесе разнообразие, напълно подходящо за момента. Първата съботна вечер от която и да е друга екскурзия може би щеше да бъде посветена на вист и танци, но аз предоставям на безпристрастния читател да прецени дали би било проява на добър вкус от наша страна да се отдадем на такива леконравни развлечения, като се има предвид какво бяхме преживели и в какво разположение на духа се намирахме. За погребение бяхме чудесна дружинка, ала не и за нещо по-весело.

Все пак морето винаги действува ободряващо. И тази нощ в койката си, люлян ритмично от вълните и приспиван от далечния прибой, аз скоро се зареях в сън и от съзнанието ми изчезнаха мрачните преживявания през този ден и безпокоящите ме предчувствия за бъдещето.