Марк Твен
Глупаци в чужбина (39) (Или Ново поклонение)

Глава XI

Връщане в Константинопол. Моряците дават представление за нашето посещение при императора. Древна Смирна. „Източното великолепие“ е измама. Пророчествата на учените поклонници. Общителните арменски момичета.

Върнахме се в Константинопол и след ден-два, прекарани в изтощителни разходки из града и в разходки с каици по Златния рог, отново отплавахме. Минахме през Мраморно море и Дарданелите и се отправихме към нова земя — нова поне за нас, — към Азия. Досега с нея се познавахме само бегло от екскурзиите до Скутари и околностите му.

Минахме между Лемнос и Митилена и ги видяхме така, както бяхме видели Елба и Балеарските острови — просто огромни видения, неясни от голямото разстояние — като китове в мъгла. После взехме курс на юг и започнахме да изучаваме прочутата Смирна по пътеводителите.

По всяко време на денонощието моряците се забавляваха и ни дразнеха, като разиграваха пародия на посещението ни при царските особи. Нашият адрес към императора започваше така:

Ние сме шепа обикновени американци, пътуващи просто за почивка, скромно, както подобава на неофициалното ни положение, и следователно нямаме никакво извинение за това, че се представяме пред Ваше Величество, освен желанието да изразим признателността си към великия господар на едно царство, което и в добри, и в лоши времена е било верен приятел на любимото ни отечество.

Третият помощник-готвач, увенчан с блестящ тенекиен леген, царствено загърнат в покривка за маса, нашарена с мазни петна и лекета от кафе, и в ръката със скиптър, който странно приличаше на колче, мина по вехтия килим и се настани на кабестана, без да го е грижа за летящите пръски вода, а камерхерите, князете и адмиралите, нацапани с катран и загорели, го обкръжиха, нагиздени с цялата пищност, която излишните парчета брезент и останките от стари корабни платна можеха да им предоставят. После свободните от вахта моряци се превърнаха в непривлекателни дами и недодялани поклонници с груби пародии на „водопади“, кринолини, бели ръкавици от ярешка кожа и фракове, тържествено се изкачиха по трапа и като се поклониха ниско, започнаха да се размазват в такива странни усмивки, които биха вкарали в гроба не един монарх. После изпоцапан матрос, който играеше ролята на консула, измъкна някаква мръсна хартия и с мъка зачете:

— До Негово Императорско Величество Александър II, император на Русия,

Ние сме шепа обикновени американци, пътуващи просто за почивка, скромно, както подобава на неофициалното ни положение, и следователно нямаме никакво извинение за това, че се представяме пред Ваше Величество…

Императорът: Тогава за какъв дявол идвате?

— … освен желанието да изразим признателността си към господаря на едно царство, което…

Императорът: По дяволите адреса… прочетете го на полицията. Камерхер, заведете тези хора при брат ми, великия княз, и ги нахранете здравата. Адио! Щастлив съм… поласкан съм… радвам се… омръзнахте ми… Адио, адио… махайте се! Първият камерхер да преброи преносимите ценности.

После фарсът приключи, но взе да се повтаря с всяка следваща смяна на вахтата, украсен с нови и още по-чудати измишльотини.

По всяко време на денонощието слушахме този досаден адрес. Омацани моряци слизаха от марса и спокойно се представяха за „шепа обикновени американци, пътуващи просто за почивка, скромно“ и т.н. Огнярите се трудеха в недрата на кораба, извиняваха се за чернилката по лицата си и за лошото си облекло и напомняха, че са „шепа обикновени американци, пътуващи просто за почивка“ и т.н., а когато в полунощ на кораба отекваше викът: „Осем камбани! Вахта на бакборда, излез!“, вахтата от бакборда излизаше от бърлогата си с прозевки и протягане и с вечното: „Йес, сър! Ние сме само шепа обикновени американци, пътуващи просто за почивка, скромно, както подобава на неофициалното ни положение…“

Понеже аз бях член на комитета, който състави адреса, този сарказъм ме засегна. Винаги, когато чуех някой моряк да обявява, че е шепа обикновени американци, пътуващи просто за почивка, ми се искаше да се спъне, да падне зад борда и така шепата да намалее поне с един индивид. Никога не съм изпитвал от някоя фреза такава досада, каквато моряците ме накараха да изпитам от първото изречение на адреса към руския император.

Морското пристанище Смирна, първото ни значително запознанство с Азия, е гъсто населен град със сто хиляди жители и като Константинопол няма никакви предградия. Градът е гъсто застроен и в покрайнините, и в центъра, а после жилищата изведнъж изчезват и зад тях започва гола равнина. Смирна е точно като всеки друг източен град. Това ще рече, че мюсюлманските къщи са масивни, тъмни и лишени от удобства като гробници; улиците са криви с груба неравна настилка и тесни като обикновено стълбище. Те винаги отвеждат човек до всяко друго място, освен това, до което той иска да отиде, или го изненадват, като го извеждат на най-неочаквани места. Търговията се върти главно в големи покрити пазари, разделени на килийки като пчелна пита, с безброй магазинчета, не по-големи от обикновен килер, и целият кошер е насечен като лабиринт от улички, широки горе-долу колкото да мине натоварена камила и нагласени така, че чужденецът да се обърка и да се загуби. Навсякъде има мръсотия, бълхи, кльощави и съкрушени псета; по всяка уличка се тълпят хора, където и да погледнеш, очите ти се спират на див маскарад от чудновати носии; вратите на дюкяните са отворени и майсторите вътре се виждат; всевъзможни звуци стигат до ушите ти, а от някое високо минаре над всички ехти викът на мюезина, който призовава правоверните нехранимайковци на молитва; но по-силно от призива към молитва, уличния шум, интересните носии, вниманието се привлича веднъж и завинаги преди всичко от букета мохамедански миризми, пред които дори вонята на китайския квартал ще ви се стори така приятна, както ароматът на печащото се теле за ноздрите на завръщащия се блуден син. Такъв е източният разкош, такова е източното великолепие! Четем за него цял живот, но не можем да го разберем, преди да го видим. Смирна е много стар град. Името й се среща няколко пъти в Библията, посещавали са я един-двама от учениците на Христос и тук се е намирала една от седемте църкви, споменати в Апокалипсиса. Тези църкви са символично описани в светото писание като светилници и при определени условия на Смирна щял да бъде даден „венец на живота“. Тя трябвало да бъде „вярна до смърт“. Смирна невинаги е запазвала вярата си, но поклонниците, които я посещават, смятат, че тя е спазила условието достатъчно, за да се спаси, и посочват факта, че днес Смирна е голям град с оживена търговия и пълен с енергия, докато градовете, където са разположени другите шест църкви и на които не е обещаван никакъв венец на живота, са изчезнали от лицето на земята. От гледна точка на търговията Смирна наистина още носи своя венец на живота. През осемнадесетте столетия съдбата й е била променлива, владели са я господари от различна вяра, но доколкото ни е известно, през цялото това време (с изключение на периодите, когато не е била населена) тя винаги е имала малка християнска община, „вярна до смърт“. Нейна е единствената църква, срещу която не се отправят никакви заплахи в Апокалипсиса, и единствено тя е оцеляла.

С Ефес, разположен на четиридесет мили оттук, където е била втората от седемте църкви, случаят е различен. „Светилникът“ е бил отнет от Ефес. Светлината му е била угасена. Някои поклонници, които винаги са склонни да откриват в Библията пророчества, дори и когато ги няма, говорят бодро и самодоволно за горкия разрушен Ефес, като за жертвата на пророчество. И все пак в Библията няма изречение, което да предвещава недвусмислено разрушение на Ефес. Ето какво пише там:

И тъй, спомни си откъде си изпаднал, и покай се, и действувай според първите си дела; и ако не, ще дойда при тебе скоро и ще дигна светилника ти от мястото му, ако не се покаеш.

Това е всичко. Другите думи са изключително похвални за Ефес. Заплахата е с уговорки. Нищо в историята не доказва, че Ефес не се е покаял. Но най-жестокият навик на съвременните специалисти по пророчествата е хладнокръвно и своеволно да отнасят пророчествата не към този, за когото са предназначени. Правят го без изобщо да се замислят. Двата случая, които току-що споменах, са подходящи примери. Тези „пророчества“ явно са насочени към църквите на Ефес и Смирна и прочие, но въпреки това поклонниците неизменно ги отнасят към градовете. Венецът на живота не е обещаван на град Смирна и на търговията му, а само на шепата християни, които представляват „църквата“ му. Ако са били верни до смърт, те вече са получили венеца си, но никаква вярност и извъртания, взети заедно, не могат законно да въвлекат града като участник в обещанията на пророчеството. Тържествените слова на Библията споменават за венец на живота, чийто блясък ще отразява дневната светлина на безкрайната вечност, а не краткото съществуване на град, построен от човешка ръка, който ще се превърне в прах заедно със строителите си и ще бъде забравен дори за шепата столетия, отпуснати на самия материален свят от люлката до гроба.

Обичаят да се изравят факти за изпълнението на някое пророчество, когато то се състои само от множество „ако“, е чиста нелепица. Да предположим, че след хиляда години в плиткото пристанище на Смирна се образува маларийно блато, или пък нещо друго унищожи града; да предположим също, че блатото, което е запълнило прочутото пристанище на Ефес и е превърнало древния град в мъртва и необитаема пустиня, стане твърда, годна за живеене земя; да предположим, че от това произтекат естествените последствия, а именно: Смирна се превръща в печална развалина, а Ефес се възражда отново. Какво ще кажат специалистите по пророчествата? Хладнокръвно ще прескочат нашата епоха и ще кажат: „Смирна не е била вярна до смърт и венецът на живота й е бил отказан; Ефес се покаял и ето — светилникът му бил вдигнат от мястото си. Вижте тези доказателства! Какво чудно предсказание!“

Смирна шест пъти е била разрушавана напълно. Ако венецът на живота беше застрахователна полица, тя щеше да има възможност да я осребри още при първото си падение. Но тя продължава да го притежава, и то защото библейските слова, които всъщност не се отнасят до нея, се тълкуват по различен начин. Предполагам, че шест пъти някой оглупял любител на пророчествата е изтърсвал следното безумие за безкрайно възмущение на Смирна и жителите й: „Чудете се! Пророчеството се сбъдна! Смирна не беше вярна до смърт и ето — венецът на живота падна от главата й. Това е истинско чудо!“

Такива неща влияят зле на хората. Те подтикват миряните да говорят без уважение по свещени въпроси. Дебелоглавите тълкуватели на Библията, глупавите проповедници и учители нанасят повече вреда на религията, отколкото разумните, здравомислещи свещеници могат да премахнат, колкото и да се трудят. Не е много умно да се сложи венец на живота на град, който е бил разрушаван шест пъти. Другата група дървени философи, които изопачават пророчеството по такъв начин, че го карат да предвещава разруха и опустошение на същия този град, използуват разума си също толкова зле, защото сега за тяхно нещастие градът процъфтява. Всичко това само пълни кошницата на неверието.

Една част от града е почти изключително населена с турци, евреите живеят в отделен квартал, франките в друг, арменците — в трети. Арменците, разбира се, са християни. Къщите им са големи, чисти, просторни, с красива подова настилка от бели и черни мраморни плочи и в средата на много от тях има квадратен вътрешен двор с пищна цветна градина и искрящ фонтан. Вратите на всички стаи се отварят към този двор. Много широко антре води към външната врата и жените прекарват там по-голямата част от деня. В прохладните вечери те се нагиздват с най-хубавите си дрехи и се показват на вратата. Всички са миловидни и изключително спретнати и чисти, сякаш току-що са извадени от кутия. Някои от младите дами — бих казал дори всички — са много красиви, като правило дори малко по-красиви от американките — моля да ми бъде простено за тези предателски думи. Те са много общителни и отговарят с усмивка, когато някой чужденец им се усмихне, с поклон, когато им се поклони, и с думи, ако ги заговори. Не е необходимо никакво официално запознаване. Много лесно и приятно е да проведеш едночасов разговор при вратата с хубавичко момиче, което никога преди това не си виждал. Аз лично съм опитвал. Говорех само английски, а момичето знаеше само гръцки, арменски или някакъв друг варварски език, но се разбрахме много добре. Установих, че в такива случаи не е голяма беда, ако не се разбирате един друг. В руския град Ялта танцувах някакъв удивителен танц, дълъг цял час, за който досега не бях чувал, с едно много хубаво момиче; ние двамата разговаряхме безспир, смяхме се до захлас и никой не разбра какво искаше да каже другият. Но беше великолепно. Танцуваха двадесет души и танцът беше много жив и сложен. Той беше достатъчно сложен и без мене, но моето участие го усложни допълнително. От време на време вмъквах по някоя нова фигура и смайвах руснаците. И досега си спомням това момиче. Писах й, но не мога да адресирам посланието си, защото името й е от онези предълги руски имена и в нашата азбука няма достатъчно букви за него. Не съм толкова безразсъден, че да се опитвам да го произнеса, когато съм буден, но правя по някой колеблив опит насън и сутрин се събуждам със схванати челюсти. Аз вехна. Вече изобщо не се храня. Скъпото й име още ме преследва в сънищата. Това се отразява ужасно зле на зъбите ми. То никога не излиза от устата ми, без да помъкне със себе си и някой стар корен. После челюстите ми се схващат и отхапват две от последните срички — но те поне имат хубав вкус.

Когато минавахме през Дарданелите, зърнахме с бинокли камилски кервани, но чак в Смирна видяхме такъв керван отблизо. Тези камили са много по-големи от мършавите екземпляри, които могат да се видят в зоологическата градина. Те крачат по улиците в индийска нишка — дузина камили в керван, с тежки товари на гърба, — а отпреде язди на магаренце някакъв негър в живописна турска носия, или пък арабин, който изглежда незначителен в сравнение с тези огромни животни. Керван камили, натоварени с подправките на Арабия и с редките тъкани на Персия, минаващ през тесните улички на пазара сред хамалите, сарафите, търговците на фенери, търговците на стъклария, внушителните турци, седнали по турски и пушещи прочутото наргиле, и носещите се насам-натам тълпи в чудновати източни носии — това е истинското лице на Ориента. В картината не липсва нищо. Тя веднага те връща в забравените момчешки години и ти отново мечтаеш над чудесата от „Хиляда и една нощ“, отново приятелите ти са принцове, господар ти е халифът Харун Ал Рашид и слугите ти са ужасни великани и джинове, които идват с дим, гръм и мълнии и си отиват като ураган!