Марк Твен
Глупаци в чужбина (25) (Или Ново поклонение)

Глава XXIV

Из Италия с влак. Безделничене във Флоренция. Чудесни мозайки. Кулата в Пиза. Древната пизанска катедрала. Първото махало. Новият гроб господен. Ливорно. Генерал Гарибалди.

Някои от пасажерите на „Квакер Сити“ бяха пристигнали във Венеция от Швейцария и други страни още преди нашето заминаване, а други всеки момент се очакваше да дойдат. Не чухме за произшествия сред тях, нито за болести.

Бяхме се поизморили от разглеждане на забележителности и затова пропътувахме доста път с влак, без да поискаме да спрем. Не си водех почти никакви записки. Не намирам в бележника си нищо за Болоня, освен че сме пристигнали там навреме, но не сме видели нито една от наденичките, с които това място така справедливо е прочуто.

Престоят пробуди у нас само мимолетен интерес.

Флоренция ни се понрави за малко. Мисля, че оценихме голямата фигура на Давид на величествения площад и скулптурната група, която се нарича „Отвличането на Сабинянките“. Бродихме, разбира се, из безкрайните колекции от картини и статуи в галериите Пити и Уфици. Казвам това за самозащита. Да спрем дотук. Няма да намеря покой, ако ме обвинят, че съм посетил Флоренция и не съм обходил изморителните й, дълги цели мили картинни галерии. Мързеливо се опитахме да си припомним нещо за гвелфите, гибелините, и другите исторически главорези, чиито разпри и политически убийства представляват такава голяма част от историята на Флоренция, но темата не беше привлекателна. По време на краткото ни пътуване ни бяха ограбили всички красиви планински гледки чрез система от железопътни линии, при която на три мили тунел се падат сто ярда дневна светлина, и ние не бяхме склонни да проявяваме дружелюбие към Флоренция. В околностите на града видяхме мястото, където тези хора оставили костите на Галилей да почиват в неосветена земя цял век, тъй като великото му откритие, че земята се върти, било смятано от църквата за опасна ерес — и знаем, че дълго след като светът приел теорията му и издигнал името му високо в списъка на великите си мъже, те пак го оставяли да гние там. Това, че доживяхме да видим праха му в почитаната гробница в църквата „Санта Кроче“, го дължим на дружеството на literati, а не на Флоренция и на управниците й. В тази църква видяхме и гробницата на Данте, но с радост научихме, че тялото му не е в нея, че неблагодарният град, който го изпратил в изгнание и го преследвал, би дал много, за да го притежава, но не трябва да се надява, че някога ще си осигури тази висока чест. Медичите й стигат на Флоренция. Нека си засажда Медичи и да строи величествени паметници над тях, за да засвидетелствува с каква благодарност е имала обичай да ближе ръката, която я биела.

Великодушна Флоренция! Бижутерийните й магазини са пълни със специалисти по мозайките. Флорентинските мозайки са най-хубавите в света. Флоренция обича да й го казват. Флоренция се гордее с това. Флоренция поощрява развитието на този свой специалитет. Тя е благодарна на художниците, които й носят това високо признание и пълнят хазната й с валута, и затова ги насърчава с пенсии. С пенсии! Помислете си само какво разточителство. Тя знае, че хората, които създават красивите дреболии, умират рано, защото работата им налага заседнал живот и е изтощителна за ръцете и ума, затова е издала заповед, че всеки от тях, който доживее до шестдесет години, ще получи пенсия! Не съм чул досега някой да си е поискал дивидентите. Един наистина с мъка доживял до шестдесет и повдигнал въпроса за пенсията си, но, изглежда, в семейните документи датата на раждането му била сгрешена с една година, тогава той зарязал всичко и умрял. Тези художници вземат парченца камък или стъкло, не по-големи от синапово семе, залепват ги върху някое копче, после така гладко и хубаво нагласяват парчетата, така изкусно подбират оттенъците им, че да се получи миниатюрна роза със стъбло, бодли, листа и цвят, и всичко е така нежно и естествено обагрено, като че ли самата Природа го е създала. В тясното кръгче за игла за вратовръзка те поставят мухи, пъстри буболечки или руините на Колизея и го правят така умело и изящно, че човек може да го вземе за нарисувано от майстор художник.

Аз видях една масичка от великата флорентинска мозаечна школа — съвсем малка кръгла масичка с един крак, чийто плот беше направен от някакъв полиран скъпоценен камък, а в камъка беше инкрустирано изображението на флейта с мундщук и лабиринт от клавиши. Нито една картина на света не би могла да има по-нежни и наситени багри, по-съвършено преливане на цветовете. Никое произведение на изкуството от който и да е вид не би могло да бъде по-безупречно от тази флейта и все пак на никого не биха стигнали познания по аритметика да преброи множеството каменни късчета, от които се кълняха, че е направена! Не мисля, че някой може да види къде се съединяват две съседни частички, освен ако няма необикновено проницателен поглед. Ние, разбира се, не открихме такъв дефект. Плотът на тази маса е струвал на художника цели десет години труд и тя се продаваше за тридесет и пет хиляди долара.

От време на време отивахме в църквата „Санта Кроче“ във Флоренция, за да поплачем над гробниците на Микеланджело, Рафаело и Макиавели (предполагам, че са погребани там, но може да пребивават другаде и да дават гробниците си под наем — такъв е обичаят в Италия), а понякога стояхме по мостовете и се възхищавахме на река Арно. Тя е велика историческа рекичка, четири фута е дълбока, и няколко гемии плават по нея. Ще стане истинска река, ако й налеят с помпа малко вода. Тези мрачни и кървави флорентинци я наричат река и наистина мислят, че е река. Те дори подпомагат измамата, като строят мостове над нея. Не виждам защо смятат газенето за унижение.

Как умората и неприятностите на пътуването понякога изпълват човек с предразсъдъци към заобикалящите го неща! Може да вляза във Флоренция след месец при по-щастливо стечение на обстоятелствата и да намеря, че е красива и привлекателна. Но сега не искам и да мисля за нея, нито за просторните й магазини, пълни до тавана със снежнобели мраморни и алабастрови копия на всички прочути скулптури в Европа — копия, така очарователни за окото, че се чудех как е могло да бъдат направени по подобие на мръсните каменни кошмари, каквито са техните оригинали. Една нощ в девет часа се загубих във Флоренция и си останах в този лабиринт от тесни улички и дълги редици от огромни еднакви сгради докъм три часа сутринта. Беше приятна нощ, отначало навън имаше много хора и лампите наоколо светеха ободряващо, по-късно привикнах да бродя из тайнствени проходи и тунели и да се смайвам и интригувам, когато, завивайки зад някой ъгъл, очаквах да намеря хотела, а това не ставаше. Още по-късно се почувствувах изморен. После се почувствувах ужасно изморен. Но скоро навън не остана никой, нямаше дори и полицаи. Вървях, докато изгубих търпение, стана ми много горещо и ожаднях. Най-сетне, някъде към един часа, неочаквано стигнах до една от градските врати. Тогава разбрах, че съм много далече от хотела. Войниците помислиха, че искам да напусна града, скочиха и ми препречиха пътя с мушкетите си. Аз казах:

— Hotel d’ Europe!^[1]

Това беше целият ми запас от италиански, а и не бях сигурен дали е италиански или френски. Войниците се спогледаха глупаво, погледнаха и мене, поклатиха глави и ме задържаха. Казах, че искам да си ида у дома. Не ме разбраха. Заведоха ме в караулното помещение, претърсиха ме, но не намериха у мене никакви улики за противодържавна дейност. Намериха малко парченце сапун (сега ние носим сапун със себе си) и аз им го подарих, като видях как го гледат с любопитство. Продължих да повтарям. „Hotel d’Europe!“ и те продължиха да клатят глави, докато най-сетне едно младо войниче, което дремеше в ъгъла, стана и каза нещо. Предполагам, каза, че знае къде е хотелът, понеже офицерът от охраната го изпрати с мене. Стори ми се, че изминахме сто или сто и петдесет мили, и после и то се изгуби. Завиваше насам-натам, накрая се отказа и посочи със знаци, че се кани да прекара остатъка от нощта в опити отново да намери градската врата. В този момент ми хрумна, че в отсрещната къща има нещо познато. Това беше хотелът!

Щастие беше за мене, че попаднах на войник, който знаеше дори и толкова, понеже казват, че правителствената политика е войниците постоянно да се местят от едно място на друго и от провинцията в града, за да не могат да се запознаят с населението, да се разпуснат и да заговорничат с приятелите си. Преживяванията ми във Флоренция бяха главно неприятни. Сменям темата.

В Пиза се изкачихме на върха на най-странната постройка, която светът познава — наклонената кула. Както всеки знае, тя е висока около сто и осемдесет фута и аз моля за разрешение да отбележа, че сто и осемдесет фута е горе-долу височината на четири триетажни сгради, качени една върху друга, и е значителна височина за претенциите на една кула, еднакво широка навсякъде, та дори и да е права, а тази се отклонява от перпендикуляра с повече от тринадесет фута. Тя е на седемстотин години и нито историята, нито преданията казват дали е построена нарочно така, както е, или една от страните й е хлътнала надолу. Няма документи, доказващи, че някога е била изправена. Изградена е от мрамор. Тя е грациозна и красива и всеки един от осемте й етажа е заобиколен в кръг от колони с канелюри, някои от мрамор, други от гранит, всичките с коринтски капители, които са били хубави като нови. Кулата служи за камбанария и на върха й висят комплект древни камбани. Витото стълбище е тъмно отвътре, но човек винаги знае от коя страна на кулата се намира, тъй като се накланя естествено ту на едната, ту на другата страна на стълбите, според наклона на кулата. Някои от каменните стъпала са изтъркани само в единия край, други — само в другия, а трети — само в средата. Като погледнете надолу от върха на кулата, все едно, че гледате в крив кладенец. Едно въже, което виси от центъра на покрива, докосва стената, преди да докосне дъното. Човек не се чувствува съвсем уверено, когато застане на върха и погледне надолу от високата страна, но ако пропълзи по корем до по-ниската страна и се опита да протегне врата си достатъчно напред, за да види основата на кулата, го побиват тръпки и за миг се убеждава, въпреки цялото си спокойствие, че сградата пада. През цялото време той върви много внимателно под глупавото впечатление, че ако кулата наистина не пада, то неговата незначителна тежест ще я събори, и затова се старае да не я „натиска“.

Намиращата се наблизо Пизанска катедрала е една от най-красивите в Европа. Тя е на осемстотин години. Великолепието й е преживяло големия разцвет на търговията и политическото могъщество на града, които са направили строежа й наложителен или по-скоро възможен. Заобиколена от бедност, упадък и разруха, тя ни дава по-осезаема представа от книгите за предишното величие на Пиза.

Баптистерият, който е няколко години по-стар от наклонената кула, е внушителна ротонда с огромни размери и е струвал скъпо. В него виси лампата, чието отмерено люлеене дало на Галилей идеята за махалото. Чудно е, че тази незначителна вещ е разширила владенията на света на науката и механиката толкова много! Присъствието й подтикваше към размисъл и ми се стори, че виждам полудяла вселена от люлеещи се дискове — трудолюбивите деца на тази спокойна родителка. Тя сякаш имаше интелигентно изражение, като че ли съзнаваше, че съвсем не е лампа, а Махало. Махало, преоблечено за чудни и неразгадаеми цели, замислени от него самото, и то не какво да е махало, а най-първото Махало, патриархът, така да се каже — това, което е Аврам за хората.

Баптистерият е надарен с най-приятното ехо от всички, за които сме чели. Гидът изпя силно две ноти на около половин октава една от друга. Ехото отговори с най-омайната, най-мелодичната, най-богатата хармония от сладки звуци, която човек може да си представи. Тя беше като дълъг акорд от църковен орган, безкрайно смекчен от разстоянието. Може би преувеличавам, но ако това е така, то виновен е слухът, а не перото ми. Аз описвам спомен, и то такъв, който ще помня дълго.

Особеното религиозно чувство на старите времена, които са вярвали повече на външните прояви на набожност, отколкото на бдителното опазване на сърцето от греховни помисли и на ръцете от греховни дела, и които вярвали в защитните сили на неодушевени предмети, станали святи чрез контакт със светини, е илюстрирано по удивителен начин в едно от гробищата на Пиза. Гробниците са построени върху пръст, донесена от Божи гроб преди векове. Старите пизанци смятали, че да си погребан в такава земя е по-сигурно средство за спасението на душата, отколкото, ако платиш на църквата за много заупокойни меси или дадеш обет, че ще запалиш много свещи пред Дева Мария.

Предполага се, че Пиза е на около три хиляди години. Тя е била един от дванадесетте велики града на древна Етрурия, тази държава, която е оставила толкова много паметници като доказателство за изключителния си напредък и толкова малко документи за историята си, които да са разбираеми. Един антиквар от Пиза ми даде каничка за сълзи, като твърдеше, че е на цели четири хиляди години. Била намерена сред развалините на един от най-старите градове на етруските. Той каза, че е взета от гробница, и то от онази далечна епоха, когато дори египетските пирамиди са били млади, Дамаск е бил село, Аврам — невръстно дете, а за древна Троя още не били сънували — тъкмо тогава някое опечалено семейство я е използувала да събира сълзите, изплакани за скъп покойник. Тя ни говореше на свой език и с патос, по-нежен, отколкото могат да го предадат думите, ни накара да забравим за дългия свитък на столетията с един разказ за празния стол, за познатите стъпки, които вече не прекрачват прага, за приятния глас, напуснал общия хор, за изчезналото лице! Разказ, който е винаги така нов за нас, така поразителен, ужасен и парализиращ сетивата, а вижте колко банален и стар е всъщност. Нито една умно написана история не може да доведе пред нас митовете и сенките от тази стара смътна епоха — облечени в човешка плът и стоплени от човешки чувства — така живо, както го направи тази жалка безчувствена глинена съдинка.

През Средновековието Пиза е била република със собствено правителство, собствени армии, военен флот и оживена търговия. Тя била войнствена държава и записала по знамената си не една блестяща битка с генуезците и турците. Говори се, че някога населението на Пиза наброявало четиристотин хиляди души, но сега тя е изпуснала скиптъра от ръката си, няма ги корабите и армиите й, търговията й е замряла. Бойните й флагове са покрити с плесента на праха на вековете, пазарите й са пусти, тя се е свила далеч навътре зад своите рушащи се стени и голямото й население е намаляло до двадесет хиляди души. Останало й е само едно нещо, с което да се хвали, и то не е кой знае какво: а именно, че е вторият по големина град в Тоскана.

Пристигнахме в Ливорно навреме, за да видим от него всичко, което желаем, много преди да затворят градските порти за нощта и после се качихме на кораба.

Чувствувахме се така, като че ли сме отсъствували от дома си цял век. По-рано никога напълно не оценявахме колко приятна бърлога е нашата каюта, нито колко чудесно е да седнеш да обядваш на собствения си стол в собствената си каюта и да разговаряш свойски с приятели на собствения си език. О, какво рядко щастие е да разбираш всяка дума, която чуваш, и да знаеш, че всяка, която кажеш в отговор, също ще бъде разбрана! Сега можехме да приказваме до насита, само че от шестдесет и петте пътника имаше само десет, с които да се разговаря. Останалите скитаха кой знае къде. Няма да слизаме на брега в Ливорно. Засега сме преситени от италианските градове и предпочитаме да се разхождаме по познатия квартердек и да гледаме града отдалече.

Глупавите големци от управата на Ливорно не могат да разберат, че голям параход като нашия може да пресече широкия Атлантически океан без друга цел, освен да доведе група дами и господа на екскурзия. Изглежда им твърде невероятно. Мислят, че е подозрително. По тяхно мнение сигурно зад всичко това се крие нещо по-важно. Те не могат да го разберат и пренебрегват данните от корабните документи. Най-после решиха, че сме батальон преоблечени кръвожадни метежници гарибалдийци. И напълно сериозно поставиха едно военно корабче да наблюдава парахода ни денонощно със заповед, щом се появи някакво революционно движение, в миг да се приложат репресии спрямо него! Полицейски лодки патрулират около нас през цялото време и ако някой моряк се появи в червена риза, това ще му струва свободата. Тези полицаи следят лодката на щурмана от кораба до брега и от брега до кораба и наблюдават тъмните му машинации с бдителен поглед. Ще го арестуват, освен ако не си придаде на лицето изражение, което по-малко да внушава мисли за клане, бунт и противодържавна дейност. Едно приятелско посещение у генерал Гарибалди, направено вчера (по сърдечна покана) от някои наши спътници, потвърди ужасните съмнения, които градската управа храни към нас. Смята се, че приятелското посещение е само маската на кървав заговор. Полицаите се приближават и ни наблюдават, докато се къпем в морето. Нима мислят, че поддържаме връзка с резервни отряди от мошеници на дъното?

Говори се, че в Неапол сигурно ще ни сложат под карантина. Двама-трима от нас предпочитат да не рискуват. Следователно, когато си отпочинем, ще отидем с един френски параход до Чивита Векия, а оттам до Рим и после с влак до Неапол. Колите не ги поставят под карантина, независимо откъде са взели пасажерите си.