Марк Твен
Глупаци в чужбина (47) (Или Ново поклонение)

Глава XIX

Дан. Васан. Генисарет. Малко история. Обликът на тази страна. Бедуините овчари. Бедуините на мистър Граймс. Бойно поле на Исус Навин. Битката на Варак. Пустош.

След около час езда по неравен, каменист път, полузалят с вода, през васанските дъбрави стигнахме до Дан.

От едно хълмче тук в равнината блика широк прозрачен поток и образува голям плитък вир, а после се втурва напред вече по-пълноводен. Тази локва е важен извор на река Йордан. Бреговете й и тези на потока са украсени с цъфтящи олеандри, но неописуемата красота на това място не би могла да накара един уравновесен човек да се мята в конвулсии, както може да си помислите, ако прочетете някой пътепис.

От мястото, за което говоря, едно гюлле, изстреляно от оръдие, ще прелети отвъд границите на Палестина и ще избухне на нечестива земя на три мили оттук. Само от един час се намирахме в Палестина, едва бяхме започнали да схващаме, че стоим върху по-различна земя от тази, с която сме свикнали, а въпреки това историческите имена вече се сипеха около нас! Дан, Васан, езерото Хула, изворите на река Йордан, Галилейско море. Всички те се виждаха освен последното, но и то не беше далече. Градчето Васан някога е било царство, прочуто с биковете и дъбравите си, според Светото писание. Езерото Хула е библейската „вода Мером“. Дан е бил на северната, а Вирсавия на южната граница на Палестина — оттам идва и изразът „от Дан до Вирсавия“. Той е равностоен на нашите изрази „от Мейн до Тексас“ и „от Балтимор до Сан Франциско“. И нашите, и този на израилтяните означават едно и също — голямо разстояние. С бавните си камили и магарета те изминавали пътя от Дан до Вирсавия за около седем дни — това са приблизително сто и петдесет-сто и шейсет мили, — израилтяните прекосявали цялата си страна и това пътуване се предприемало само след дълги приготовления и с много церемонии. Когато блудният син пътувал до „далечна страна“, вероятно не е изминавал повече от осемдесет-деветдесет мили. Палестина е широка само от четиридесет до шестдесет мили. Щатът Мисури може да се раздели на три Палестини и пак ще остане достатъчно материал за част от четвърта, а може би и за цяла. От Балтимор до Сан Франциско са няколко хиляди мили, но когато остарея с още две-три години, това разстояние ще се изминава за седем дни с влак^[1]. Ако доживея дотогава, неизбежно ще трябва да прекосявам от време на време континента с влак, но едно пътуване от Дан до Вирсавия без съмнение ще ми е достатъчно. То сигурно е по-мъчителното от двете. Следователно, ако открием, че разстоянието от Дан до Вирсавия се е струвало много дълго на израилтяните, нека не се отнасяме надменно към тях, а да размислим, че това е било и е много дълго разстояние, ако не може да се измине с влак.

На хълмчето, което споменах преди малко, някога е бил разположен финикийският град Лейш. Морски разбойници от Сара и Есхол превзели града и заживели тук свободно и безгрижно, като се покланяли на богове, тяхно собствено производство, и крадели идоли от съседите си, когато техните се износели. Йеровоам поставил тук един златен телец, за да привлича народа си и да го възпира от опасни поклонения до Йерусалим, които биха могли да го върнат към истинската вяра. С цялото си уважение към древните израилтяни не мога да пренебрегна факта, че те невинаги са били достатъчно добродетелни, за да устоят на съблазните на един златен телец. Човешката природа не се е променила много оттогава.

Преди около четиридесет века град Содом бил ограбен от арабските царе на Месопотамия, между пленниците бил и патриархът Лот и те го довели до Дан на път към собствените си владения. Довели го дотук и Аврам, който ги преследвал, се промъкнал тихо в потайна доба сред шумолящите олеандри и под сенките на величествените дъбове, нападнал спящите победителя и ги събудил от сън с удари на меч. Той си възвърнал Лот и цялата останала плячка.

Продължихме напред. Сега се намираме в зелена долина, широка пет-шест мили и дълга петнадесет. Потоците, които се наричат притоци на река Йордан, текат през нея до езерото Хула (плитко езерце, три мили в диаметър), а от южния му край изтичат съединени в реката Йордан. Езерото е заобиколено от широко блато, обрасло в тръстики. Между блатото и планините, които ограждат долината, има прилична ивица плодородна земя. В края на долината в посока към Дан половината от земята не е блатиста и е богата — напоява се от притоците на река Йордан. Земята стига за една ферма. Това напълно оправдава ентусиазма на съгледвачите, изпратени от сганта авантюристи, които превзели Дан. Те казали:

Ние видяхме земята и тя е прекрасна… Там не липсва нищо, което може да се намери по земята.

Ентусиазмът им поне се обяснява с това, че никога не са виждали по-хубава земя. Тя била достатъчна да изхрани шестстотинте мъже и семействата им.

Когато слязохме в равнинната част на фермата, стигнахме до места, където конете ни направо можеха да препускат. Това беше цяло събитие.

Дни наред се катерехме по безкрайни хълмове и скали и когато внезапно излязохме на този удивителен, съвсем равен път, всеки заби шпори в коня си и препусна с такава скорост, за която можеше само да се мечтае, но която не можеше да се надява, че някога ще опита в Сирия.

Тук имаше доказателства, че земята е обработвана — рядка гледка в тази страна — един-два акра плодородна земя, осеяна със сухи царевични стъбла от миналогодишната реколта, не по-дебели от палец и на много голямо разстояние едно от друго. Но в такава страна това е вълнуващо зрелище. Наблизо до нея течеше поток, а по бреговете му голямо стадо от странни на вид сирийски кози и овце с благодарност ядеше чакъл. Не съм сигурен, че това е самата истина, само предполагам, че те ядяха чакъл, защото тук май нямаше нищо друго за ядене. Овчарите, които ги пазеха, несъмнено бяха точни копия на Йосиф и братята му. Те бяха високи, мускулести и много тъмнокожи бедуини с мастиленочерни бради. Устните им бяха стиснати сурово, погледите им не трепваха, а осанката им беше царствена. Носеха нещо като бонета или капюшони, пъстри, по края с ресни, падащи по раменете им, и дълги развяващи се роби на широки черни ивици — облекло, което може да се види на всяка картинка, изобразяваща мургавите синове на пустинята. Мисля, че тези типове биха продали братята си, ако им се удаде удобен случай. Те имат осанката и облеклото, обичаите, занятието и безскрупулността на древния си род. (Миналата нощ нападнаха лагера ни и аз не питая никакви добри чувства към тях.) Те водеха със себе си магаренцата джуджета, които човек вижда из цяла Сирия и познава от всички изображения на „Бягството в Египет“, където Дева Мария и младенецът яздят, а Йосиф върви край тях и стърчи над магаренцето.

Но всъщност тук обикновено мъжът язди и носи детето, а жената ходи пеша. Обичаите не са се променили от времето на Йосиф. Но ние не бихме държали в домовете си картина, на която Йосиф язди, а Дева Мария върви пеша. За нас това ще бъде богохулство, но не и за сириеца християнин. Сигурен съм, че отсега нататък картината, за която споменах, ще ми изглежда странна.

Ние бяхме напуснали лагера преди два-три часа и, разбира се, беше още рано за почивка, въпреки че ручеят беше край нас. Затова яздихме още един час. Тогава отново видяхме вода, но в цялата тази пустиня около нас нямаше нито едно сенчесто кътче, а слънцето ни изгаряше до смърт. „Като сянката на огромна скала насред морна пустош.“ Няма по-красиви думи в Библията от тези и никога по време на странстванията ни те не са ни трогвали така, както в тази изгорена от слънцето, гола и обезлесена земя.

Тук не спираш просто където пожелаеш, а където можеш. Намерихме вода, но не и сянка. Продължихме да вървим и най-после намерихме едно дърво, но нямаше вода. Починахме си, обядвахме и ето че стигнахме тук, в Аин Мелах. (Момчетата го нарекоха Болдуинсвил.) Пътят дотам беше кратък, но тълмачът не искаше да върви повече и си беше измислил една правдоподобна лъжа — земите оттатък гъмжали от свирепи араби, които превръщали преспиването в опасно развлечение. Е, тези араби сигурно са опасни. Те носят стари, ръждиви и очукани кремъклийки с цев по-дълга от самите тях и без мерник, които бият не по-далече от един хвърлей тухла и не са и наполовина толкова точни. А в големите пояси, навити няколко пъти около кръста, са затъкнати по два-три огромни пищова, отдавна неупотребявани и ръждясали — оръжия, които ще правят засечки, докато не излезеш извън обсега им, после ще експлодират и ще откъснат главата на арабина. Та тези синове на пустинята са много опасни.

Някога кръвта ми се смразяваше, като четях как Уилям К. Граймс се спасява на косъм от бедуините, но сега мисля, че мога да прочета това, без да трепна. Той, струва ми се, никъде не казва, че е бил нападнат от бедуини или че някога са се отнесли грубо с него, но едва ли не във всяка втора глава те се приближават, а той засилва опасността, додето на читателя му се смръзне кръвта. Авторът започва да се пита какво ли биха чувствували роднините му, ако отдалече можеха да видят горкото си скитащо момче с изморени крака и замъглени от изтощение очи в такава страшна опасност; и си спомня за последен път бащиния си дом, скъпата стара църква, кравата и други такива неща, а накрая се изправи в цял ръст на седлото, вади верния си револвер, после забива шпори в „Мохамед“ и връхлита върху свирепия враг, решен да продаде живота си колкото може по-скъпо. Наистина бедуините не му правеха нищо, когато той пристигаше, изобщо не показваха намерение да му причиняват зло, а само се чудеха защо по дяволите вдига целия този шум; но аз все още не мога да се отърва от мисълта, че този човек е избягнал страшна опасност благодарение на безразсъдната си смелост и затова никога не можех да заспя спокойно, след като бях чел за бедуините на Уилям К. Граймс. Но сега мисля, че тези бедуини са чиста измама. Видях чудовището и разбрах, че съм по-силен от него. Не, то никога няма да се осмели да застане зад собствената си пушка и да стреля с нея.

Около хиляда и петстотин години преди Христа на мястото на нашия лагер край водата Мером се е разиграло едно от най-кръвопролитните сражения на Исус Навин. Асорският цар Явин (царството му било от тази страна на Дан) свикал всички царе и войнствата им, за да воюват със страшния израилски пълководец, който се приближавал.

И като се събраха всички тия царе, дойдоха и заедно разположиха стана си близо до водата Мером, за да се бият с Израиля.

И те, и всичките им войнства с тях, люде много, по множество както е пясъкът, който е край морето — и прочие.

Но Исус Навин връхлетял върху тях и ги изтребил до крак. Това била обичайната му военна политика. Никога не давал възможност на вестниците да спорят кой е спечелил битката. Той превърнал тази сега така мирна долина във воняща кланица.

Някъде в тези краища — не знам точно къде — сто години по-късно израилтяните водили още една кървава битка. Пророчица Девора заповядала на Варак да вземе десет хиляди мъже и да нападне един друг цар Явин, който се бил провинил в нещо си. Варак слязъл от хълма Тавор, на двадесет-двадесет и пет мили оттук, и се срещнал в битка с войската на Явин, предвождана от Сисара. Варак спечелил битката и докато избивал останките от победеното войнство, както било прието, за да стане победата пълна, Сисара избягал пеша. Той едва се държал на краката си от умора и жажда, когато някоя си Яил, с която сигурно се е познавал, го поканила да влезе в шатрата й и да си почине. Умореният воин се съгласил с готовност и Яил го сложила да си легне. Той казал, че е много жаден и помолил великодушната си закрилница за чаша вода. Тя му донесла мляко, той го изпил с благодарност и отново си легнал да забрави в приятни сънища загубената битка и унизената си гордост. Скоро след като заспал, тя влязла тихо с чук в ръка и забила един кол от шатрата в черепа му!

… а той, като беше уморен, спеше дълбоко; и умре.

Така трогателно е разказано това в Библията. Ликуващата „Песен за Девора и Варак“ възхвалява Яил за незабравимата й услуга:

Благословена нека бъде повече от всички жени Яил, жената на Хевер Кенееца, повече от всички жени живущи в шатри нека бъде благословена.

Вода поиска той, тя му мляко даде, масло принесе във великолепна чаша.

Ръката си простря към кола и десницата към чука на работниците; и с чука удари Сисара и разцепи му главата, и проби и прониза слепите му очи.

Между нозете й се повали той, падна, простря се; между нозете й се повали и падна; дето се повали, там и падна погинал.

Сега в тази долина не могат да се видят такива вълнуващи сцени. На тридесет мили наоколо няма нито едно селце. На две-три места има по няколко бедуински шатри, скупчени една до друга, но постоянни селища не се срещат. Тук човек може да измине десет мили на кон и да не види и десет души.

За този край напълно подхожда едно от пророчествата:

Ще запустя и земята ви, тъй щото ще се смаят от това неприятелите ви, които живеят в нея. А вас ще разпръсна между народите и ще изтръгна нож след вас, и земята ви ще бъде пуста, и градовете ви пустиня.

Никой не може да застане тук, до опустелия Аин Мелах, и да каже, че пророчеството не е било изпълнено.

В един стих от Библията, който цитирах по-горе, се среща фразата „всички тия царе“. Тя веднага привлече вниманието ми, защото тук тя има за мене много по-различно значение, отколкото у дома. Сега ми е съвсем ясно, че ако искам да извлека полза от това пътуване и да разбера правилно някои интересни неща, свързани с него, ще трябва прилежно да отвикна от много работи, отнасящи се до Палестина, които някак си съм запомнил. Трябва да започна системно да смалявам всичко. Както гроздето, което съгледвачите донесли от обетованата земя, всичко в Палестина ми се струваше в прекалено голям мащаб. Някои от представите ми бяха съвсем налудничави. Думата „Палестина“ винаги ми внушаваше смътен образ на страна, голяма като Съединените щати. Не знам защо, но така си беше. Предполагам, че причината се криеше в това, че не можех да си представя малка страна с такава богата история. Мисли, че малко се изненадах, когато открих, че великият турски султан е мъж със среден ръст. Трябва да се опитам да доведа представите си за Палестина до по-приемливи размери. Понякога в детството си човек си създава впечатление, че някои неща са грамадни и после трябва да се бори срещу тях цял живот. „Всички тия царе.“ Когато четях това в неделното училище, си представях царете на такива страни като Англия, Франция, Испания, Гърция, Русия и прочие, облечени във великолепни одежди, искрящи от скъпоценности, да крачат в тържествено шествие със златни скиптри в ръце и с блестящи корони на главите. Но тук, в Аин Мелах, след като прекосих Сирия и сериозно проучих характера и обичаите на страната, фразата „всички тия царе“ загуби величието си. Тя само ме навежда на мисълта за шепа дребни главатарчета, полуголи и полугладни диваци, които много приличат на нашите индианци, живеят съвсем близо един до друг и „царствата“ им са големи, когато площта им е пет квадратни мили, а населението — две хиляди души. Владенията на тридесетте царе, унищожени от Исус Навин по време на един от прочутите му походи, заемали площ приблизително равна на четири наши окръга с обикновени размери. Жалкият стар шейх, когото видяхме в Кесария Филипова с дрипавата си банда от стотина приближени, щеше да бъде наричан „цар“ в онези древни времена.

Часът е седем сутринта и тъй като сме сред природата, тревата трябва да искри от роса, цветята да изпълват въздуха с уханието си, а птиците да пеят по дърветата. Но уви, тук няма нито роса, нито цветя, нито птици, нито дървета. Има само равнина, огряно от слънцето езеро, а отвъд тях няколко голи хълма. Шатрите се сгъват, арабите се карат като куче и котка, лагерът е осеян с пакети и вързопи, които бързо се нареждат по гърбовете на мулетата, конете са оседлани, чадърите са извадени, след десет минути ние ще яхнем конете и дългият керван ще тръгне отново. Белият град Мелах, възкръснал за миг, отново ще изчезне безследно.