Марк Твен
Глупаци в чужбина (17) (Или Ново поклонение)

Глава XVI

Версай. Възвърнатият рай. Чудесен парк. Загубеният рай. Наполеоновска стратегия.

Версай! Той е чудно красив! Втренчваш се, взираш се и се опитваш да разбереш истинско ли е, на земята ли е, не е ли в райските градини, но мозъкът ти се замайва, изумен от красивия свят наоколо, и ти почти вярваш, че си измамен от прелестен сън. Пейзажът те вълнува като военна музика! Великолепен дворец, прострял украсената си фасада на огромно разстояние, така че тя ти се струва безкрайна; пред него грандиозен площад, където армиите на цяла империя могат да излязат на парад; навред наоколо небесни дъги от цветя и колосални статуи, които са почти безбройни и все пак изглеждат просто пръснати из обширното пространство; широки каменни стълби водят надолу от площада към по-ниските части на парка, стълби, на които цели полкове могат да застанат за почест и пак да остане място; огромни фонтани, чиито големи бронзови фигури изхвърлят реки искряща вода във въздуха и смесват стотици извити струи във форми с несравнима красота; широки алеи, постлани с килими от трева, които се разклоняват насам-натам във всички посоки и стигат до привидно безкрайно отдалечени места, оградени от двете страни по цялата си дължина с плътни редове кичести дървета, чиито клони се срещат отгоре и оформят арки така безукорни и симетрични, като че ли са издялани от камък; тук-там проблясват горски езера с миниатюрни корабчета, отразени във водите им. И навсякъде — по стъпалата на двореца, на големия площад, около фонтаните, сред дърветата и далече под арките на безкрайните алеи — стотици и стотици хора в пъстри дрехи се разхождат, тичат или танцуват и придават на приказната картина живот и жизнерадост, които единствено не й достигаха, за да стане съвършена.

Заслужава си човек да тръгне на поклонение, за да види това. Всичко е гигантско. Няма нищо дребно, нищо евтино. Всички статуи са грамадни, дворецът е грандиозен, паркът е с големината на цяло кралство, алеите са безкрайни. Всички разстояния и размери във Версай са огромни. Преди мислех, че картините неправдоподобно преувеличават тези разстояния и размери и че на земята не може да съществува такава красота, каквато приписват на Версай. Сега знам, че картините не са се доближили до равнището на оригинала в нито едно отношение и че никой художник не би могъл да изрисува Версай на платното по-красив, отколкото е той в действителност. Преди ругаех Луи XIV за това, че похарчил двеста милиона долара, за да създаде този чуден парк, когато за някои от поданиците му не е достигал хляб, но сега му простих. На парче земя с обиколка шестдесет мили той се заловил да прави този парк, да строи двореца и път от него до Париж. Всеки ден държал тридесет и шест хиляди души работници и трудът им бил толкова тежък, че те умирали и всяка нощ ги извозвали в каруци. Жената на един тогавашен благородник нарича това „неудобство“, но наивно отбелязва, че „то наглежда не заслужава внимание при щастливото спокойствие, на което сега се радваме“.

У дома винаги съм имал лошо мнение за хората, които подстригват храстите си като пирамиди, квадрати, кули и най-различни неестествени фигури, и когато видях, че същото нещо се практикува в този голям парк, почувствувах недоволство. Но скоро разбрах замисъла на тази работа и неговата мъдрост. Това, което се търси, е общият ефект. Изкривяваме десетина болнави дръвчета в необичайни форми в дворче, не по-голямо от трапезария, и тогава те, разбира се, изглеждат абсурдно. Но тук вземат двеста хиляди високи горски дървета и ги подреждат в двойна редица, не позволяват нито листа, нито клони да растат по стъблото по-ниско от шест фута над земята; от тази височина започват да се разпускат клоните и постепенно те се разпростират навън все по-далече и по-далече, срещат се отгоре и оформят безупречен тунел от листа. Арката е математически точна. Тогава ефектът е много хубав. Дърветата са в петдесет различни форми и така тези чудновати ефекти са безкрайно разнообразни и живописни. Няма две алеи, в които дърветата да са оформени еднакво, и следователно погледът не се уморява от монотонно еднообразие. Сега ще прекъсна разказа си и ще оставя на други да определят как успяват тези хора да накарат безкрайни редици от високи горски дървета да растат до точно определена дебелина на стъблото (около фут и две трети); как ги карат да израстват до съвсем еднаква височина и така близо едно до друго; как успяват да направят така, че от всяко дърво на една и съща височина да изниква по един огромен клон, оформящ главната дъга на арката; как всичките тези неща се поддържат в едно и също състояние; как изяществото и симетрията се запазват месец след месец и година, след година — понеже аз се опитах да открия отговора, но не успях.

Разходихме се из голямата зала със скулптурите и из сто и петдесетте картинни галерии на Версайския дворец и почувствувахме, че е безсмислено да се идва в такова място, освен ако нямаш цяла година на разположение. Всички картини изобразяват батални сцени и само едно-единствено малко платно не беше посветено на великите френски победи. Поскитахме също така из Големия и Малкия Трианон, тези паметници на царско разточителство, чиято история е много тъжна, понеже са изпълнени с реликви, останали от Наполеон I, от трима покойни крале и от също толкова покойни кралици. Всички те един след друг са спали в това разкошно легло, но сега никой не го заема. В голямата трапезария видяхме масата, на която Луи XIV и любовницата му госпожа Ментнон, а след тях Луи XV и любовницата му госпожа Помпадур са се хранели голи и без прислуга, защото масата е поставена на под върху капак, който се спускал заедно с нея към долните етажи, когато било необходимо да се сменят блюдата. В една стая на Малкия Трианон се пазят мебели, точно както ги е оставила горката Мария Антоанета, когато тълпата се втурнала в двореца и ги повлякла двамата с краля за Париж, за да не ги върне никога вече. Наблизо в конюшните са огромните каляски, целите покрити със злато, които предишните крале на Франция използували при тържествени случаи, а сега се използуват само при коронясване на някоя кралска глава или при кръщаване на императорско дете. А с тях са и няколко чудновати шейни, чиито тела са с форма на лъвове, лебеди, тигри и прочие — превозни средства, които някога са били хубави, украсени с рисунки и изкусно изработени, но сега са прашни и олющени. Те имат своя история. Когато Луи XIV завършил Големия Трианон, казал на госпожа Ментнон, че е създал този рай за нея и я попитал дали има още нещо, което да желае. Казал, че искал Трианон да бъде самото съвършенство, не по-долу. Тя отговорила, че се сеща само за едно нещо. Било лято, топло френско лято, но тя пожелала да се вози с шейна из сенчестите алеи на Версай. Следващата сутрин заварила цели мили от затревени алеи, гъсто настлани със снежнобяла сол и захар, и шествие от тези чудновати шейни очаквало да приеме първата метреса на най-веселия и най-разпуснатия кралски двор, който Франция някога е виждала!

От разкошния Версай с неговите дворци, статуи, градини и фонтани се върнахме в Париж и потърсихме неговата противоположност — предградието Сент Антоан. Малки тесни улички, мърляви деца, които пречат на минувачите, и мазни немарливи жени, които ги хващат и ги пляскат; мръсни бърлоги в първите етажи с вехтошарски магазини в тях (най-оживеният бизнес в това предградие е търговията със стари неща); други мръсни бърлоги, където цели костюми се продават на старо на цени, които биха разорили всеки собственик, чиято стока не е крадена, и други мръсни бърлоги, където се продават бакалски стоки по за половин пенс за пет долара може да се купи магазинът заедно с клиентелата му и всичко останало. Из тези криви улички за седем долара може да те убият и да хвърлят тялото ти в Сена. В някои от тях — в повечето бих казал — живеят лоретки.

Из цялото предградие Сент Антоан мизерия, бедност, пороци и престъпления вървят ръка за ръка и доказателствата за това се натрапват на погледа отвсякъде. Тук живеят хората, които започват революциите. Те винаги са готови, когато има да се прави нещо такова. Те изпитват едно и също истинско удоволствие и когато издигат барикади, и когато прерязват гърлото на някого или хвърлят приятеля си в Сена. Това са свирепите главорези, които от време на време щурмуват великолепните сгради на Тюйлери и се тълпят във Версай, когато искат някой крал да даде сметка за делата си.

Но те няма повече да издигат барикади, няма да чупят главите на войниците с павета. Луи Наполеон се е погрижил за това. Той унищожава кривите улички и строи на тяхно място великолепни булеварди, прави като стрели, по които едно гюле може да премине от край до край, без да срещне друго препятствие освен човешка плът и кости — булеварди, в чиито внушителни сгради гладни и недоволни революционери никога няма да намерят убежища, нито пък места, където да кроят заговори. Пет от тези големи магистрали излизат като лъчи от един обширен център, изключително подходящ за разполагане на тежка артилерия. Преди тълпите се бунтуваха тук, но в бъдеще ще трябва да си търсят друго сборище. И този хитър Наполеон настила улиците на големите си градове с гладка компактна смес от асфалт и пясък. Няма повече да има барикади от плочи, няма вече да има нападения над войските на негово величество с камъни. Не мога да изпитвам приятелски чувства към моя бивш сънародник, Наполеон III, особено сега^[1], когато във въображението си виждам доверчивата му жертва Максимилиан да лежи бездиханен в Мексико, а подлудялата му от скръб вдовица да търси нетърпеливо с поглед от прозореца на една френска лудница фигурата, която никога няма да се появи, но се възхищавам от неговото хладнокръвие, спокойна самоувереност и благоразумна проницателност.