Марк Твен
Глупаци в чужбина (55) (Или Ново поклонение)

Глава XXVII

„Тъжният път“. Храмът на Соломон. Джамията на Омар. Тук са съдили Давид и Саул. Силоамският водоем. Гетсиманската градина.

Стояхме в една тясна уличка до кулата на Антоний.

— На тези камъни, които вече са се изронили, Спасителя седнал и си починал, преди да вдигне кръста — каза гидът. — Това е началото на пътя на скръбта.

Ние хвърлихме поглед към свещеното място и продължихме нататък. Минахме под арката „Ecce homo“^[1] и видяхме същия този прозорец, от който жената на Пилат предупредила съпруга си да не прави нищо лошо на праведника. Прозорецът е отлично запазен, като се има предвид преклонната му възраст. Показаха ни и мястото, където Христос си починал за втори път, също и мястото, където тълпата отказала да го пусне и казала: „Кръвта му да бъде на нас и на чадата ни вовеки веков.“ Френските католици строят църква на това място и с присъщата си почит към историческите реликви вграждат в новата сграда останките от древните стени, които намират там. По-нататък видяхме мястото, където отпадналият Христос рухнал под тежестта на кръста. По това време там лежала голяма гранитна колона от някакъв древен храм и тежкият кръст й нанесъл такъв удар, че я пречупил на две през средата. Тази история ни разказа гидът, като ни спря пред счупената колона.

Пресякохме една улица и не след дълго стигнахме до някогашното жилище на света Вероника. Когато Спасителя минал оттам, тя излязла, изпълнена с женско състрадание, казала му няколко съчувствени думи, неуплашена от дюдюкането и заплахите на тълпата, и изтрила потта от лицето му с кърпичката си. Толкова много сме слушали за света Вероника, виждали сме толкова много нейни портрети, рисувани от разни майстори, че когато попаднахме на древния й дом в Йерусалим, все едно че срещнахме стар приятел. Най-странното в случая със света Вероника, което всъщност е направило името й така прочуто, е, че когато изтрила потта му, на кърпичката й останал отпечатък от лицето на Спасителя, съвършен портрет, и той се е запазил до ден-днешен. Ние знаехме това, защото видяхме кърпичката в една катедрала в Париж, в една испанска катедрала и в две италиански. В Миланската катедрала, за да я видиш, трябва да платиш пет франка, а в катедралата „Св. Петър“ в Рим е невъзможно да я видиш на каквато и да е цена. За никое предание няма такова изобилие от доказателства като за света Вероника и кърпичката й.

На следващия ъгъл видяхме дълбока вдлъбнатина в здравата каменна зидария на една къща, но сигурно щяхме да я подминем, ако гидът не беше казал, че е направена от лакътя на Спасителя, който се спънал тук и паднал. Скоро попаднахме на още една такава вдлъбнатина в каменна стена. Гидът каза, че и тук паднал Спасителя и направил тази дупка с лакътя си.

Имаше още места, където Христос падал и си почивал; но един от най-любопитните паметници на древната история, който открихме по време на тази сутрешна разходка по кривите улички, водещи към Голгота, беше някакъв камък в стената на една къща — камък, така набразден и покрит с белези, че криеше някаква гротескна прилика с човешко лице. Издатините, които съответстваха на бузите, бяха съвсем огладени от страстните целувки на поколения поклонници от далечни земи. Попитахме: „Защо?“ Гидът каза, че това е един от „самите йерусалимски камъни“, които Христос споменал, когато го укорили, че е позволил на хората да викат „Осанна!“, влизайки в града качен на осел. Един от нашите поклонници каза:

— Но нали няма никакви доказателства, че камъните наистина са извикали? Христос казал, че ако хората млъкнат, самите камъни щели да извикат.

Гидът дори не трепна и невъзмутимо отговори:

— Това е един от камъните, които щели да навикат.

Безполезно беше да се опитваме да разклатим простодушната вяра на този човек — това се виждаше веднага.

И така, най-после стигнахме до още едно чудо, представляващо дълбок и траен интерес — къщата, където е живял нещастникът, наричан Скитника евреин — когото повече от осемнадесет столетия възпяват в поезия и проза. В паметния ден на разпятието той стоял пред вратата на тази стара къща с ръце на хълбоците, гледал приближаващата се шумна тълпа и когато измореният Спасител поискал да седне, за да си отдъхне за миг, той грубо го блъснал и казал: „Върви, върви!“. Христос му казал: „И ти върви!“. И тази заповед не е отменена до ден-днешен. Всички хора знаят как злодеят, върху чиято глава се стоварило справедливото проклятие, векове наред се скита нагоре-надолу по широкия свят, търси покой — и не го намира, ухажва смъртта — но винаги напразно, копнее да спре в град, в пустиня или в безлюден край — но винаги чува безмилостното предупреждение: „Върви, върви!“ Древните предания разказват, че когато Тит разграбил Йерусалим и изклал по улиците му единадесет хиляди евреи, Скитника евреин винаги бил в разгара на битката; когато бойните секири блясвали във въздуха, той навеждал глава под тях; когато мечовете святкали като смъртоносни мълнии, той се хвърлял насреща им; оголвал гръдта си срещу свистящите копия, срещу съскащите стрели, срещу всички оръжия, които обещавали смърт, забрава и почивка. Но всичко било напразно — той излязъл от клането без нито една рана. Говори се, че петстотин години по-късно последвал Мохамед, който сеел смърт и разруха в градовете на Арабия, а после се обърнал срещу него, надявайки се, че като предател смъртта няма да му се размине. Но сметките му не излезли верни. Нямало пощада за никого, освен за този, който не я желаел. Петстотин години по-късно той отново потърсил смъртта в кръстоносните походи и отишъл в Аскалон, където върлували глад и чума, но пак се изплъзнал. Не могъл да умре. Тези повтарящи се неуспехи постигнали само едно — разклатили увереността му. Оттогава Скитника евреин от време на време си играе с най-обещаващите средства и уреди за унищожение, но общо взето с малка надежда за успех. Той е залагал и на холерата, и на железниците, проявявал е жив интерес към адските машини и към патентованите лекарства. Сега е стар и сериозен, както подобава на човек на неговата възраст, и не се отдава на лекомислени развлечения, само понякога ходи на екзекуции и обича погребения.

Има едно нещо, което той не може да избегне — където и да ходи, веднъж на петдесет години трябва да се явява в Йерусалим. Само преди година-две е бил тук за тридесет и седми път, откакто Исус е бил разпънат на Голгота. Казват, че много старци, които са живи и сега, са го видели и тогава, и предния път. Той винаги е един и същ — стар, съсухрен, с хлътнали очи и равнодушен към всичко, но в него има нещо, което навежда на мисълта, че търси някого, че очаква някого — може би приятели от младостта си. Но повечето от тях вече са умрели. Той винаги скита из старите улици самотен, тук-там оставя знака си по стените, гледа най-старите сгради с нещо като приятелски интерес и пролива няколко горчиви сълзи на прага на древното си жилище. После събира наема си и отново заминава. През не една звездна нощ са го виждали да стои близо до Храма на гроба господен, понеже от много столетия храни надеждата, че само ако влезе там, ще си отдъхне. Но когато приближи, вратите се затварят с трясък, земята потреперва и всички лампи в Йерусалим започват да светят с мъртвешки синя светлина! Но въпреки всичко той прави това всеки петдесет години. Няма никаква надежда, но пък е трудно да нарушаваш навици, които си си създал за цели осемнадесет столетия. Сега старият турист скита някъде далеч оттук. Как ли се усмихва той, докато ни гледа нас, тълпа глупаци, да препускаме из света, да се правим на мъдреци и да си въобразяваме, че научаваме много за нашата планета! Сигурно изпитва унищожително презрение към самодоволните магарета, които се носят по света във века на железниците и наричат това пътешествие.

Когато гидът ни посочи мястото, където Скитника евреин е оставил познатия си знак на една стена, бях изпълнен с удивление. Там пишеше: С. Т. (1860 — …)

Всичко, което разказах за Скитника евреин, може да бъде потвърдено от нашия гид.

Огромната джамия на Омар и павираният двор около нея заемат една четвърт от Йерусалим. Те са на хълма Мориа, където някога се е издигал храмът на цар Соломон. Тази джамия е най-святото за мохамеданите място извън Мека. Допреди година-две никой християнин не можеше на никаква цена да получи достъп нито в нея, нито в двора й. Но сега забраната е вдигната и ние влязохме свободно срещу малък бакшиш.

Няма нужда да говоря за чудната красота, за изяществото й, симетрията, които са направили тази джамия толкова прочута, защото не ги видях. Такива неща не се виждат от пръв поглед. Често пъти откриваш колко красива е някоя истинска хубавица чак след по-продължително запознанство. Това правило важи и за Ниагарския водопад, и за величествените планини, и за джамиите — особено за джамиите.

Главната забележителност на джамията на Омар е грамадната скала в центъра на ротондата. Точно на тази скала Аврам едва не принесъл в жертва сина си Исак, във всеки случай на това предание може да се вярва повече, отколкото на другите. На същата тази скала застанал ангелът и заплашил Йерусалим, но Давид го убедил да пощади града. Този камък е добре познат и на Мохамед. От него той се възнесъл на небето. Камъкът се опитал да го последва, но за щастие там случайно се появил архангел Гавраил и го сграбчил. Много малко хора имат такава хватка като Гавраил — отпечатъците от чудовищните му пръсти, два инча дълбоки, могат да се видят на тази скала и до днес.

И тази огромна скала виси във въздуха. Тя не се докосва до нищо. Така казва гидът. Удивително! На мястото, където стоял Мохамед, са останали отпечатъци от краката му в твърдия камък. По тях съдя, че сигурно е носил петдесети номер. Но това, което се канех да кажа, когато споменах за висящата скала, е, че под нея ни показаха една плоча, за която казват, че покрива дупка, представляваща изключителен интерес за всички мохамедани, защото води към царството на мъртвите и всяка душа, която се премества оттук на небето, трябва да мине през нейното отверстие. Мохамед стои там и ги изтегля за косите. Всички мохамедани си бръснат главите, но внимават да си оставят един кичур коса, за да има за какво да ги хване пророкът. Нашият гид отбеляза, че всеки добър мохамеданин се смята за обречен на вечно проклятие, ако загуби кичура си коса и умре, преди да му израсне нов. Но повечето мохамедани от тези, които съм виждал, трябва да бъдат обречени на вечно проклятие, независимо от това как са обръснати.

От няколко столетия на никоя жена не е разрешено да влиза в пещерата, където се намира важната дупка. Причината за това е, че една представителка на прекрасния пол веднъж била хваната, когато раздрънквала на негодяите от ада всичко, което знаела, че става по земята. Тя била такава клюкарка, че нищо не можело да се запази в тайна, нищо не можело да се направи или да се каже на земята, без всички в ада да го узнаят преди залез-слънце. Време било да се прекъсне този женски телеграф и те бързо го прекъснали. Почти по същото време секнал и дъхът й.

Отвътре огромната джамия е пищно украсена — стените й са от разноцветен мрамор, прозорците и надписите са от сложни мозайки. И турците, както и католиците, имат своите свещени реликви. Гидът ни показа истинските доспехи на великия зет и приемник на Мохамед, а също и щита на чичото на Мохамед. Големият железен парапет, който обгражда скалата, на едно място е украсен с хиляди парцалчета, завързани за решетката. Те трябва да напомнят на Мохамед да не забравя богомолците, които са ги поставили там. Това се смята за второто по сила средство за напомняне, първото е да му се завърже конец на пръста.

Точно до джамията има миниатюрен храм, който отбелязва мястото, където някога Давид и Голиат сядали и съдели хората.^[2]

Навред около джамията на Омар има парчета от колони, олтари с чудновата изработка и отломки от изящно изваян мрамор — скъпоценни останки от храма на Соломон. Изкопали са ги от дебел слой пръст и боклук на хълма Мориа и мюсюлманите винаги са били склонни да ги пазят с най-голяма грижовност. До тази част от древната стена на Соломоновия храм, която се нарича „Стена на плача“ и където евреите всеки петък се събират да целунат свещените камъни и да поплачат за миналото величие на Сион, всеки може да види останки от истинския храм на Соломон — три-четири камъка, сложени един върху друг, като всеки е около два пъти по-дълъг от седемоктавно пиано и широк почти толкова, колкото е високо такова пиано. Но както отбелязах, само преди една-две години беше отменен древният указ, забраняващ на християнски кучета като нас да влизат в джамията на Омар и да видят скъпоценните мрамори, които някога са украсявали вътрешността на храма. Към очарованието, породено от това, че те са нещо ново, се прибавя и дълбокият интерес, който те естествено предизвикват, защото по тях са изваяни странни и причудливи орнаменти. Тези древни отпадъци се срещат на всяка крачка, особено в съседната джамия Ел Акса, и за да се запазят по-добре, много от тях са вградени във вътрешните й стени. Каменните отломки, мръсни и прашни от старост, само смътно напомнят за великолепието, което, както са ни учили, било единствено по рода си на земята; и те извикват у нас картини, навестявали въображението на всекиго: камили, натоварени с подправки и съкровища; красиви робини, дар за Соломоновия харем; дълга кавалкада от богато облечени воини и коне с красиви покривала; и Савската царица, начело на това видение на „източно великолепие“. Тези изящни отломки крият много по-голям интерес за лекомисления грешник от суровите каменни грамади от „Стената на плача“, които евреите целуват.

Долу в падината, под маслиновите и портокалови дървета, които цъфтят в двора на голямата джамия, има множество колони — останки от древния храм. Някога те са го крепели. Там долу са се запазили и тежки сводове, над които разрушителното „рало“ от пророчеството преминало, без да им навреди. Ние бяхме приятно разочаровани, понеже никога не бяхме и сънували, че ще можем да видим останки от истинския храм на Соломон и въпреки това не изпитваме и сянка от съмнение, че това е монашеско шарлатанство и измама.

Преситени сме от забележителности. Сега нищо не крие очарование за нас освен Храма на гроба господен. Ходим там всеки ден и не ни омръзва, но сме изморени от всичко друго. Тук има твърде много забележителности. Те изникват на всяка крачка и сякаш няма педя земя в Йерусалим и околностите му без своя собствена вълнуваща и важна история. Истинско облекчение е да се измъкнете от гида и да изминете сто ярда сами, без да има някой, който безспирно да ви разказва за всеки камък по пътя ви и да ви тегли назад в древността към деня, когато този камък е добил известност.

Струва ми се почти нереално, когато усетя, че съм се облегнал за миг на някоя разрушена стена и равнодушно гледам към историческия басейн Витезда. Никога не съм мислил, че такива забележителности могат да бъдат струпани толкова наблизо, та чак да загубят привлекателността си. Но чистата истина е, че от няколко дни ходим из града, използвайки очите и ушите си повече от чувство за отговорност отколкото поради някоя по-възвишена и достойна причина. И твърде често се радваме, когато стане време да се прибираме в къщи и не трябва вече да се измъчваме с разглеждане на знаменити места.

Нашите поклонници натъпкват прекалено много неща в един ден. Забележителностите, както и сладкишите, не могат да се поглъщат, след като си се наситил. Откакто закусихме тази сутрин, сме видели достатъчно, за да си осигурим храна за размисъл за цяла година, ако можехме да разгледаме всичко това на спокойствие и без да бързаме. Посетихме водоема на Езекия, където Давид видял как жената на Урий излиза от водата и се влюбил в нея.

Излязохме от града през Яфската порта и, разбира се, ни разказаха много неща за Хипиковата кула.

Пресякохме долината на Хином, минахме между двете езера на Гихон, а после по акведукт, построен от Соломон, който все още снабдява града с вода. Изкачихме се по хълма на Злото съвещание, където Юда получи тридесетте си сребърника, и постояхме под дървото, на което, както гласи едно древно предание, той се обесил.

Отново се спуснахме в клисурата и тук гидът се зае да ни съобщава името и историята на всеки насип и камък, до който стигахме: „Това е Кръвната нива, в тази скала са изсечени светилища и храмове на Молох, тук принасяли в жертва деца, ей там са Сионската порта, Тиропеонската долина, хълмът Офел, оттук започва долината на Йосафат — надясно от вас е кладенецът на Йов.“ Поехме нагоре по долината на Йосафат. Рециталът продължи: „Това е Елеонският хълм, това е Хълмът на оскърблението, това гнездо от къщурки е село Силоам, а това е царската градина, под това дърво е бил убит първосвещеникът Захария, ей там са хълмът Мориа и стената на Йерусалимския храм, гробницата на Авесалом, гробницата на свети Яков, гробницата на Захария, оттатък са Гетсиманската градина и гробницата на Дева Мария, ето Силоамския водоем, а…“

Казахме, че искаме да слезем от конете, да утолим жаждата си и да си починем. Изгаряхме от горещина. Не можехме да се държим на краката си от натрупаната умора след дни наред безконечна езда. Всички желаеха отдих.

Водоемът е дълбока, оградена със стена канавка, в която тече бистър ручей; той извира някъде изпод Йерусалим, минава през извора на Богородица, който му дава водите си, и достига това място по солидна зидана тръба. Прочутият водоем изглежда точно така, както без съмнение е изглеждал по времето на цар Соломон, същите мургави жени по стар ориенталски обичай отнасят на главите си стомни с вода, както е било преди три хиляди години и както ще бъде след петдесет хиляди години, ако тогава още има на земята такива като тях.

Продължихме нататък и спряхме пред извора на Богородица. Но водата му не беше хубава и там не намерихме нито минута покой, защото цял полк момчета, момичета и просяци ни преследваха през цялото време и искаха бакшиш. Гидът ни каза да им дадем малко пари, но когато добави, че те умират от глад, ние почувствувахме, че извършваме голям грях, като пречим на един такъв желан край, и се опитахме да си вземем подаянията обратно, но не можахме.

Влязохме в Гетсиманската градина и посетихме гробницата на Дева Мария; и по-рано бяхме виждали двете места. Сега не е уместно да говоря за тях. Ще изчакам по-подходящ момент.

В този миг не мога да говоря за Елеонския хълм и за това каква гледка се открива от него към Йерусалим, Мъртво море и Моавските планини, нито за Дамаската порта и за дървото, посадено от йерусалимския крал Готфрид. Човек трябва да е в добро настроение, когато разказва за тези неща. Не мога да кажа нищо друго за каменната колона, която стърчи над долината на Йосафат като оръдие, освен дето мюсюлманите вярват, че Мохамед ще я яхне, когато дойде да съди света. Жалко, че не може да го съди, кацнал на някой клон в своята собствена Мека, без да нарушава границите на нашата свята земя. Наблизо, в стената на храма, е Златната порта — тя е била изящен образец на скулптурата по времето, когато се е строил храмът, и се е запазила такава и до днес. Оттук в древността юдейският първосвещеник пускал козела на опущението, той избягвал в пустинята и отнасял със себе си греховете на юдейския народ, натрупани през цялата година. Ако сега пуснат един, той няма да успее да стигне дори до Гетсиманската градина: тези нещастни скитници ще го излапат^[3] заедно с греховете. На тях им е все едно. Овнешки пържоли с грехове за гарнитура са достатъчно добра храна за тях. Мюсюлманите бдително и с тревога следят Златната порта, понеже имат едно уважавано предание, което гласи, че падне ли тя, ще падне и ислямът, а с него и Отоманската империя. Никак не се опечалих, когато забелязах, че старата порта малко се е поразклатила.

Отново сме у дома. Съвсем сме изтощени. Слънцето едва не ни опече.

Но една мисъл ни служи за утеха. Опитът от пътешествията из Европа ни научи, че след време ще забравим умората и горещината, и жаждата, и досадната словоохотливост на гида, и преследванията на просяците тогава ще ни останат само приятни спомени от Йерусалим, спомени, към които с годините ще се връщаме с вечно нарастващ интерес; спомени, които ще станат прекрасни, когато някой ден и последната обременяваща ни неприятност ще се заличи от паметта, за да не се върне никога вече. Ученическите години не са по-щастливи от следващите, но ние си спомняме за тях със съжаление, защото сме забравили как са ни наказвали в училище и как сме тъгували за загубените топчета и скъсаните хвърчила, защото сме забравили всички скърби и лишения на тази златна епоха и си спомняме само нападенията над овощните градини, сраженията с дървени мечове и риболова през ваканциите. Доволни сме. Можем да почакаме. Наградата няма да ни избяга. След някоя и друга година Йерусалим и днешните преживявания ще се превърнат за нас във вълшебен спомен — спомен, който не бихме продали за нищо на света.