Винс Флин
В случай на опасност (7)

7.

Неш и Рап бяха дали на Достум ясно да разбере, че колкото и да искат да му изпратят Ал-Хак, това няма да стане. Отначало генералът не се съгласи, но след като Рап му предложи да му преведат солидна сума на сметка в женевска банка, с готовност прие плана. Малкото им представление, което бяха репетирали предварително, засега вървеше добре. Неш смяташе, че след като Ал-Хак се съгласи да говори, Достум ще е идеалният човек, който да започне разпита. Двамата мъже се бяха сражавали рамо до рамо единайсет години. Ал-Хак бе извършил непростимия си грях по време на ожесточена битка срещу талибаните за града Мазар-и-Шариф. След като станало ясно, че талибаните ще победят, той взел хората си и преминал към вражеската страна. Достум се принудил да отстъпи, а по-късно — да избяга от страната. Ал-Хак добре трябваше да си помисли, ако смяташе да лъже бившия си приятел.

Агентите наблюдаваха първите няколко минути от срещата през един от еднопосочните прозорци. Когато стана ясно, че Достум няма да удуши затворника с голи ръце, Неш леко си отдъхна. Планът му бе да се заемат с другия пленник, докато генералът си върши работата. Обърна се и погледна Маркъс Дюмон, който седеше зад бюрото в стаичката за наблюдение. Рап го беше довел от Ленгли. Трийсет и една годишният чернокож бе детето-чудо на Службата за тайно разузнаване, що се отнасяше до охранителни системи и компютри.

— Записваш ли всичко? — попита Неш.

— Да.

— Нали имаш контрол над камерите? Да не ни хванат от охраната на базата?

Рап бе накарал Дюмон да обръсне главата си и сега негърът постоянно поглаждаше лъснатото си теме. Той изгледа Неш, както би погледнал всеки, който се съмнява в магьосническите му умения.

— В момента охраната на базата гледа повтарящ се едночасов запис от камерите в ареста, направен преди да дойдем. Записвам разпита със звук и картина на тази флаш памет.

Дюмон показва малко сребристо устройство с размер на кибритена кутийка.

— Хубаво. — Неш се обърна към Рап: — Готов ли си за забавление?

— Една секунда. Къде държат кърпите?

— Складът е там.

Неш изведе приятеля си в друг коридор и отвори вратата на склада, където се държаха чисти оранжеви гащеризони, спално бельо и кърпи за затворниците. Мич взе една и я намокри на умивалника.

Вече загрижен заради раната над окото на Хагани, Неш попита:

— Какво си намислил?

Рап изстиска кърпата и заяви:

— Виждал съм такъв тип хора. Единственият начин е да ги биеш, докато се огънат.

— Мич, трябва да внимаваме.

— Не се безпокой. Колкото и ядосан да изглеждам, това е част от представлението.

— Аха. Това като успокоение ли трябваше да прозвучи?

— Не — усмихна се Рап. — Играй своята игра, а пък аз ще вляза в ролята на безумния садист, който иска да откъсне главата му и да се изпикае в гърлото му.

— Няма да е лека работа. Сигурен ли си, че не искаш да си разменим ролите този път?

— Сигурен съм — изсмя се Мич. — Аз нямам твоето търпение на светец.

— Добре. Само не забравяй… без повече белези.

— Ще се постарая — отговори Рап, сякаш вече се беше примирил, че няма да успее.

Поведението му накара Неш да спре и да го погледне.

— Искаш да пребиеш някого, нали?

— Може би.

— Тогава може би не трябва да правим това. Ал-Хак вече се разприказва. Да го изстискаме колкото можем днес, да накараме Айрини да уведоми президента и ако всичко върви добре, ще ни го прехвърлят. Така ще имаме няколко дни да го разпитваме сами.

— Не — отсече Рап. — Искам да се занимая с Хагани. Отдавна чакам да ми падне в ръцете. Искам да чуя от собствената му уста дали според него е достойно да убиваш малки деца, а после да го накарам да изпита истинска болка. Искам да разбере какво е причинил на онези хора. Искам да го пречупвам малко по малко, а после да изстискам мозъка му до капка. След това лично ще открия всеки участник в тази мрежа от камикадзета и ще ги застрелям един по един.

Неш достатъчно добре познаваше Рап, за да разбере, че приятелят му говори сериозно.

— Мич, може да са ни нужни седмици, докато го накараме да проговори.

— Може. А може да го пречупим за час. — Той кимна към стаята за разпити. — Да започваме.

Неш хвана приятеля си за ръката.

— Мич, тук съм от една седмица. След посещението на сенаторите момчетата от военновъздушните яко са се спекли. Да не им даваме повод да звънят до Вашингтон.

— Няма да се откажа от битката, Майк. Писнало ми е от политици, които нямат кураж да притиснат тези отрепки. Въпрос на време е кога пак ще ни ударят и тогава тия страхливци ще хукнат да се оправдават. Всеки от негодниците, които са ни спъвали, ще започне да ни обвинява, че не сме предотвратили трагедията.

— Сигурно си прав, но има разумен начин да го направим, пък и…

Рап вдигна ръка и го прекъсна:

— Не е необходимо да идваш с мен. Ти имаш семейство, за което да се грижиш. Аз нямам. Чувствам се свободен. Нищо не може да ме спре. Няма с какво да ме уплашат.

Неш се изкушаваше да приеме предложението, но двамата бяха преживели твърде много неща заедно. Беше твърде задължен на Рап.

— Само се постарай да не оставяш белези.

— Ще се постарая.

Рап се върна в коридора и спря за момент да погледне генерал Достум и Ал-Хак. Двамата разговаряха и той го прие за добър знак. После се приближи до вратата на другата стая за разпити и я отвори.

— Абу, чух, че цяла седмица се преструваш на глухоням. — Той застана до Хагани и добави: — И двамата обаче знаем, че много добре разбираш английски.

Този път очакваше реакцията на затворника. Същото дивашко изражение се изписа на лицето на Хагани. Вързан неподвижно за стола, затворникът дръпна назад главата си, изхрачи се и с рязко движение напред се изплю. Рап вдигна кърпата и улови храчката.

— Лош ход, Абу.

Уви кърпата около главата на Хагани и бръкна в единия джоб на панталоните си. Извади черен електрошоков пистолет. Хагани ожесточено тръскаше глава, опитвайки се да се освободи от кърпата, но напразно. Щом спря да се движи, Рап допря двата електрода до мокрия плат около мястото, където беше устата на терориста. Натисна спусъка и го задържа неподвижно три дълги секунди. Кърпата запращя от високоволтовия слабоамперен ток. Тялото на затворника замря за секунда, сетне се сгърчи няколко пъти.

Мич свали кърпата и отстъпи крачка назад. Замаян, Хагани едва задържа главата си изправена.

— Абу, чувал ли си за Иван Павлов? — Рап се вгледа във все още премрежените очи на терориста. — Ако се съди по ограниченото ти образование, съмнявам се. Павлов е руснак, или по-скоро — бил е. Отдавна е покойник, но това не е важно. Този човек е бил гений… бащата на класическата физиология. Известен е най-вече с експериментите си върху кучета. Включвал звънец и след няколко минути хранел животните. След известно време на кучетата започвали да им текат лиги само при звука на звънеца… това е фундаментална наука. Нарича се условен рефлекс и действа както при кучета, така и при хора. Може да се използва например за отучване на невъзпитани момчета от лошия навик да плюят. Надзирателите трябваше да са те дресирали от самото начало, но след като не са, ще го направя аз. Не е много трудно. Десет минути ще са достатъчни, за да те излекувам от този вреден навик.

Хагани примигна няколко пъти. Тръсна глава, после отвори уста и размърда челюстите си.

Неш гледаше безучастно от другата страна на масата. Беше виждал как Рап прилага този метод и върху други затворници. Кърпата служеше както за предпазване от храчките, така и за разпределяне на заряда — така електрическият ток нямаше да остави белези. Самият Неш също бе използвал електрошокови пистолети. Особено върху затворници, които обичаха да пръскат надзирателите си с изпражнения и урина. Всички организации за човешки права заклеймяваха използването на електрически ток за изтезаване на затворници. Той се питаше как ли щяха да се почувстват активистите им, ако някой ги замерваше с екскременти всеки ден, когато отидеха на работа.

Рап беше готов с кърпата. Приближи се и попита:

— Пак ли ще плюеш?

Хагани изви главата си назад и изду бузи.

Рап отново уви кърпата около главата му и му пусна още един трисекунден заряд. Резултатът беше същият. Терористът обаче се окопити около половин минути по-бавно.

Агентите се спогледаха. Само един от хората, които бяха разпитвали заедно, бе продължил да упорства след три електрошока. Повечето имаха нужда от още един сеанс след ден-два, за да затвърдят наученото. След една минута Рап свали кърпата от главата на Хагани. Този път не каза нищо. Застана пред затворника и зачака да види какво поведение ще избере.

Неш погледна раната и подутината над окото на Хагани. Кръвта течеше по лицето и врата му и бе намокрила яката на оранжевия гащеризон. Скоро едва ли щеше да спре. Неш знаеше, че рано или късно ще се наложи да окажат първа помощ на затворника и да го измият. Нямаше начин да скрият раната. Това щеше да му донесе сериозни проблеми сутринта.

Някой почука. Неш стана и отвори. Генерал Достум стоеше усмихнат в коридора.

— Иска да те види.

Неш не желаеше да говорят пред Хагани, затова каза на Рап:

— Идвам след минутка.

Излезе в коридора и щом затвори вратата, попита:

— Какво има?

Достум завъртя очи.

— Този човек е нищожество. Мисли само за себе си. Знаех си, че ще предложи споразумение.

— Каза ли нещо важно?

— Твърди, че има информация, която можела да бъде много полезна и навременна за Съединените щати.

— Вярваш ли му?

— Възможно е да е научил важни неща, но е изпечен лъжец. Ти ще трябва да прецениш дали казва истината.

Генералът се ухили.

Неш се замисли каква стратегия да предприеме. От опит знаеше, че човек не трябва да влиза в стаята за разпити без предварителен план. Имаше известна представа какво цели Ал-Хак. Затова потупа Достум по рамото и каза:

— Благодаря ти. Ще отида сам. Моля, наблюдавай ни и не се колебай да прекъснеш разпита, ако мислиш, че лъже.