Винс Флин
В случай на опасност (24)

24.

Военновъздушна база „Баграм“, Афганистан

Чакаха го в кабинета на генерал Гарисън: специалният пратеник на министъра на отбраната седеше отдясно на бюрото на командира, а капитан Лиланд — отляво. Когато влязоха, Гарисън се изправи и покани всички да седнат около голямата заседателна маса. Генералът се приближи вяло до масата. Изглеждаше готов да забрави проблема, макар да знаеше, че няма просто да изчезне. Засега обаче беше доволен, че има възможност да разкара този човек от базата си, за да може отново да си върши работата по снабдяване на войската.

Както бе казал Ридли, едното око на Лиланд беше насинено. То изпъкваше на фона на камуфлажната му униформа и изглеждаше малко смешно. Капитанът бавно и мъчително се изправи. Мич веднага си спомни за един амбулантен търговец, който навремето бе завел дело срещу него — носеше шина на врата и по всякакъв начин се опитваше да убеди съда, че го боли. Положи огромни усилия да не го хване за шията и да не го пребие. Лиланд се дотътри до масата и внимателно се отпусна на стола отдясно на генерала. Рап не искаше да сяда, но знаеше, че трябва да го направи. Настани се точно срещу Гарисън, за да може да гледа Лиланд в очите.

— Е — започна Ридли, — да не започваме с излишни приказки. Изгубихме достатъчно много време. Мич ще се извини и после се махаме. — Погледна Рап. — Мич.

Рап сведе очи към ръцете си, после проследи с пръст една жилка върху фурнира на масата. Без да поглежда Лиланд, каза:

— Съжалявам за случилото се.

Ридли нервно огледа седящите около масата, надявайки се, че това е достатъчно, макар да знаеше, че не е. След дълго мълчание се изкашля.

Рап погледна генерала и добави:

— Моля да ме извините за това, което се случи.

— Моля? — удивено възкликна Лиланд.

— Съжалявам, че се случи така. Съжалявам, че не ви предупредих.

— Това ли е вашето извинение?

— Да — намеси се Ридли. — Мич много съжалява. Знае, че просто сте се опитвали да си вършите работата.

— Изобщо не съжалява за това, което ми стори. Този човек е чудовище… социопат. Той е неспособен да изпитва разкаяние.

— Вие какво разбирате от това? — сопна се Рап.

Капитанът се дръпна назад и заяви:

— Казах ли ви? — Погледна Гарисън. — Това трябва да се отнесе към Министерството на отбраната.

— Винаги ли е такъв задник? — не издържа Рап, като се обърна към генерала.

Гарисън вдигна зачервените си очи и изрече с уморен глас:

— Вие двамата няма ли да се откажете вече?

— Не съм направил нищо нередно, сър — настоя Лиланд.

Ридли почувства, че нещата излизат от контрол, и като вдигна ръка, за да привлече вниманието, каза:

— Очевидно всички още са изнервени. Искам да ви уверя, капитан Лиланд, че към господин Рап ще се отнесат строго. Директор Кенеди ме увери, че ще бъде наказан за поведението си към вас и…

Лиланд не му даде възможност да продължи. Обърна се към командира си и пратеника на министъра на правосъдието и заяви:

— Не им вярвам. Искам да повдигна обвинения.

— Задник! — Рап скочи от стола си. — Имате прекалено голямо самочувствие за собствената си важност. Има хиляди офицери, които могат да вършат работата ви, и хиляди, които ще го правят по-добре от вас. Погледнете се. — Посочи с отворена длан към Лиланд. — Извих ръката ви и паднахте, а сега седите тук като жена, набита от съпруга си. Не се ли срамувате поне малко? Вие сте офицер от военновъздушните сили на Съединените щати, по дяволите! Не можете ли поне да се престорите на войник?

— Искам да повдигна обвинения и този човек да се върне в ареста.

— Млъкнете, капитане! — сряза го Мич. — Това, че отнех оръжието ви, е най-щастливото събитие, което се е случвало в скучната ви кариера. Ако си затворите устата за минута и се заслушате, ще разберете какъв късмет имате. Сега веднага ще бъдете повишен в чин майор, а после ви чака бързо израстване до полковник. Можете да имате всеки пост, който поискате.

— Не смятам да извличам изгода от този случай.

— Той е прав, капитане — намеси се пратеникът на министъра на отбраната. — Министър Ингланд иска да знаете, че приема желанието ви да ни съдействате като лична услуга. Президентът също. Той знае, че господин Рап е бил малко грубичък, но държи да разберете, че всеки американец, включително и вие, му дължи известна благодарност.

На Лиланд му се зави свят. Изведнъж се разтрепери. Не можеше да повярва какво чува. Това противоречеше на всичко, което го бяха учили във военновъздушната академия. Защо началниците му не разбираха, че това е нередно?

— Само кажете, капитане. Ако искате Колорадо, Калифорния, Хаваите… Европа? Само кажете.

— Искам справедливост! — отчаяно проплака той.

— Нали ти казах, че е нещастник.

Лиланд вдигна очи — Рап говореше на другия тип от ЦРУ.

— Ние си тръгваме — заяви Мич на Гарисън и Ромър. — Съжалявам за случилото се. Наистина съжалявам. Не съм искал да замесвам военните в това, но нямаме време.

— Нима ще го оставите да си тръгне така? — попита Лиланд.

За първи път на Рап му стана жал за младия офицер. Човекът беше толкова жалък, а не го съзнаваше.

— Капитане, трябва да се откажете — изрече с почти умолителен тон. — Това, което правим, е много по-важно от накърнената ви гордост. Аз ви казах да не вадите оръжието си. Казах, че ще ви сътруднича, но вие не искахте да слушате. Може би ако знаехте къде съм ходил и какво съм правил през последните осемнайсет години, щяхте да разберете защо постъпих така. Това мога да ви кажа. Съжалявам, че използвах сила.

— Обаче не съжалявате, че ме ударихте.

— Не съм ви удрял. Разоръжих ви и вие паднахте по лице.

— Нападнахте ме — почти изкрещя Лиланд.

Рап изгуби търпение.

— Вижте какво, капитане. Пожелавам ви късмет в кариерата. Аз се махам.

— Не, няма да си тръгнете! Господин генерал, направете нещо!

Генералът въздъхна и закри лицето си с ръце.

— Капитане, откажете се.

— Ама, сър, трябва да подам жалба…

Ридли отвори вратата.

— Това е заповед, капитане. Настоявам да изчакате четирийсет и осем часа, да премислите и чак тогава да подадете официално доклада си. Дотогава не искам да чуя нито една думичка по този въпрос. Ясно ли е?

Ридли не изчака да чуе отговора на Лиланд. Избута Рап в коридора и затвори вратата зад себе си. Докато вървяха бързо по коридора, без да се обръща, измърмори:

— Леле, голяма каша!

— Нали ти казах, че е задник.

— Ти пък си цвете. — Ридли погледна часовника си. — Да побързаме. Гоним полет.