Винс Флин
В случай на опасност (52)

52.

Вашингтон

Ралф Уосън седеше на бара и пиеше коктейл „Манхатън“. Беше втората му чаша за по-малко от един час. В дванайсет без четвърт във вторник вечер заведението беше почти празно. Човекът, с когото имаше среща, закъсняваше и това изобщо не го изненада, макар че не се познаваха. Достатъчно знаеше за него, за да се досети, че ще го накара да чака. Изводът му не се основаваше на някакви факти, просто интуицията му го подсказваше. Уосън бе отменил любовна среща заради тази и се надяваше, че няма да съжалява за решението си, защото през последната година сексуалният му живот съвсем куцаше. Утешаваше се, че работата му го изисква, но знаеше, че не е точно така. Беше се уморил от толкова совалки до Ню Йорк и Маями. Беше навършил петдесет и вече си даваше сметка, че му предстоят по-малко години, отколкото са минали.

Забеляза, че човекът, когото чакаше, е дошъл едва когато барманът дойде и го попита дали ще желае нещо за пиене. Мъжът отговори с плътен, монотонен глас. Уосън вдигна очи и го видя в огледалото зад бара. Видът на новодошлия и гласът му го изпълниха със страх. Той се обърна със стола си и осъзна, че мъжът трябва да е влязъл през задната врата. Носеше черно военно яке с висока яка и много джобове. Уосън си представяше, че са пълни с различни джажди, повечето — смъртоносни.

Рап хвърли една двайсетачка на бара и взе бутилка бира „Съмит“.

— Е, Ралф — изрече небрежно, като оглеждаше всички в помещението освен човека, на когото говореше, — защо ме повикахте?

— Ъ… — заекна Уосън, изненадан от въпроса. — Благодаря, че дойдохте.

Разбира се — никакво извинение, че е закъснял четирийсет и пет минути. Сякаш нищо не беше станало. Рап само кимна.

— Да седнем в онова сепаре — предложи и посочи към едно в дъното на заведението.

— Добре.

Мич остави един долар бакшиш за бармана и прибра останалата част от рестото. Двамата седнаха в сепарето: Рап — с лице към главния вход, Уосън — с гръб. Уосън стисна малката чаша с дългите си пръсти и отново му благодари, че е дошъл.

— Няма проблем — отвърна спокойно агентът от ЦРУ. — С какво мога да ви помогна?

— Утре ще бъде тежък ден за вас.

Рап сви рамене, сякаш искаше да каже, че е имал и по-тежки.

— Шефката ми е доста настървена.

— И още как. Заседание, предавано по националната телевизия, е голяма безплатна реклама.

— Така е — усмихна се Уосън, — а вие изглеждате доста спокоен за човек, който ще бъде подложен на кръстосан разпит пред националната телевизия.

Агентът отново сви рамене:

— Да кажем, че съм преживял и по-лошо.

— О… не се съмнявам, но това е различно. — Ралф отпи глътка от питието си. — Тази компания не играе честно. Картите ще са наредени предварително.

— Сигурен съм, че ще има нечестни ходове.

Самоувереността му не убягна на Уосън.

— Това не ви ли притеснява?

— Мога да се грижа за себе си.

Уосън го огледа за момент: живи очи, хубаво, сурово лице. Седнал така пред него, изглеждаше честен човек. Не лишения от морал звяр, какъвто го представяха някои — макар че не беше трудно да си представиш, че е способен на всякакви жестокости.

— Защо имам чувството, че знаете нещо, което не е известно на друг.

Рап се усмихна. Над белега на лявата му буза се появи трапчинка.

— Знам много неща, които не са известни на другите, Ралф. Такава ми е работата.

— Да, но би трябвало да съобщите тези тайни пред Комисията по разузнаването, не е ли така? — саркастично попита той.

— И двамата знаем, че би било грешка.

Уосън кимна и замислено се втренчи в чашата си. Рап го изгледа изпитателно.

— Трябва да свалите картите, Ралф. Не вие сте този, който е в деликатно положение, а аз.

— Не бъдете толкова сигурен. Ако Бабс разбере, че съм тук с вас, ще усуче тестисите ми около изящните си тънки пръсти.

— Може би — засмя се Рап, — но никой няма да ви изпрати в затвора.

— Така е. — Уосън отново отпи от питието. После добави малко смутено: — Да знаете, че не всички ви мислим за чудовище.

— Само шефката ви.

— Понякога е прекалено емоционална.

Мич не коментира.

— Днес ми се обади един приятел от Ню Йорк — продължи Уосън. — Каза ми: „Какво кара началничката ти да си мисли, че американците искат да дадат конституционни права на банда хомофоби, които набират умствено изостанали деца за атентатори-самоубийци?“

— Казахте ли й го?

— Не.

— А трябваше.

— Може би ще й го кажа — измърмори без особен ентусиазъм. — Може би утре сутринта… Между другото, обсъждат дали сутрешното изслушване да не е закрито.

— Чух.

Залата на Комисията по правосъдието беше изолирана срещу подслушване. Много често, когато членовете й очакваха да се изнесе деликатна информация, заседанията се провеждаха без присъствието на журналисти.

— Защо го правите? — измънка Уосън.

— Кое?

— Защо се съгласихте да дадете показания. Можехте да се позовете на Петата поправка и да затрудните противниците си.

— Може да помислите, че съм се побъркал, но смятам, че позоваването на Петата поправка само ще ги улесни. Това е тяхната игра. Откритостта и честността са нещо непознато в този град.

— Тук сте прав. Затова са и тези предложения за закрито заседание. Страх ги е, че ще кажете нещо, което ще ги постави в неудобно положение.

Рап отпи глътка бира и мълчаливо се усмихна.

— Подозирам, че сте замислили нещо — отбеляза Ралф.

— Единственото, което съм замислил за утре, е да отговарям на въпросите на комисията.

Уосън кимна и най-сетне призна:

— Опитах се да я разубедя.

— Не виждам как ще стане.

— Така е. — Той поклати глава. — Колкото и да ми се иска да се откаже, не мисля, че ще го направи.

— Ами, тогава утре сутринта ще си премерим силите.

Уосън кимна мрачно:

— Иска ми се да можех да помогна, ако има начин. Тези боричкания вредят на всички.

— Съгласен съм, но изглежда, че по някои важни проблеми мненията ни силно се различават.

— Това ме навежда на основния въпрос: Защо?

— Защо какво? — не разбра Рап.

— Защо рискувахте кариерата си заради тази операция?

Мич се усмихна. Уосън бе първият, който се беше досетил.

— Ралф, това е въпрос за милион долара.