Винс Флин
В случай на опасност (42)

42.

Брънсуик, Джорджия

Хаким стисна зъби и със стаен гняв погледна трупа. Дупката от куршума се виждаше ясно на тила. Равна малка точка, не по-голяма от десетцентова монета. Слава на Аллах, че лежеше по очи, защото той не искаше да вижда какво е направил едрокалибровият куршум с лицето. Толкова много от плътта бе разкъсана от другата страна на главата, че той си представяше огромна дупка, зейнала на мястото на устата и носа.

— Каква загуба — измърмори.

Бяха пропътували близо осемстотин километра за по-малко от осем часа от най-южната точка на Флорида до границата на щата. Такава беше целта на Хаким и той я бе постигнал. Отново погледна трупа и не знаеше дали да плаче, или да се смее. Да плаче за момчето, чието единствено престъпление бе, че им е помогнало; или да се смее, защото не искаше да плаче. За първи път започна да се съмнява в чувствата на приятеля си. Нещо в този човек се беше променило.

Спомни си събитията от деня. Как бе започнал със славното унищожаване на хеликоптера на бреговата охрана и лудото плаване към брега. Въодушевлението да се носиш с бясна скорост през морето със сто и шейсет километра в час, да те брули вятърът и да знаеш, че всяка секунда може да е фатална. Тогава Карим изглеждаше щастлив. Хаким го погледна и го видя да се усмихва, както не го беше виждал от години. За съжаление това не продължи дълго. Щом слязоха на брега и нагазиха във високата трева на щатския парк „Лонг Кий“, той се вкисна. Пребледня от гняв, когато видя хората от наркокартела, които ги чакаха с джипове, за да разтоварят кокаина. Беше очаквал, че просто ще зарежат лодките и никой няма да ги види. Започна да мърмори за безопасността на мисията и разни други глупости, които Хаким предположи, че е прочел в някой наръчник на американската армия. Явно не си даваше сметка, че Американските специални части имат неограничени възможности за транспорт от едно до друго място. Самолетоносачи за милиарди долари, подводници, свръхзвукови самолети и най-добрите хеликоптери с най-опитните пилоти на света. Този малък отряд на „Ал Кайда“ обаче разчиташе само на себе си и Карим жестоко се заблуждаваше, ако си мислеше, че може да подражава на американците — сам с девет бойци.

Почти стигнаха до бой в този спор и Хаким не се съмняваше, че ако пуерториканците не бяха толкова добре въоръжени, приятелят му щеше да ги екзекутира на място. Хаким пое командването в свои ръце и нареди на момчетата да помогнат за разтоварването на кокаина. Карим се опита да се противопостави, обаче Хаким му се развика как смята да плати за всичко, което искаха да направят. После с доста по-тих глас го попита как очаква да се измъкне, след като всее хаос в страната.

Карим не беше в свои води и той използва лекото си преимущество, като му каза, че е много скъпо да си осигуриш безопасно излизане от страната. Сякаш по сигнал един от пуерториканците им даде торба с един милион долара и това затвори устата на Карим. Останалите пари, около осем милиона, щяха да бъдат преведени в дубайска банка. Хората от наркокартела си разбираха от работата. Първите осем пакета кокаин бяха натоварени на два мотоциклета, които веднага потеглиха. Така трафикантите щяха да покрият разходите си, ако останалите наркотици бъдат заловени.

Кокаинът бе разтоварен за по-малко от десет минути и тогава дойде следващата изненада за Карим. След стотина метра във високата трева ги чакаше микробус. Хаким го запозна с Мохамад, либийски студент от Университета в Маями, когото бе вербувал преди няколко месеца. Това вбеси Карим. Побесня, че приятелят му е потърсил услугите на непознат човек без неговото одобрение. Ако не бяха чули бръмчене на хеликоптер, можеше да се случи и там, което, разбира се, щеше да е глупаво.

„Чиста загуба — помисли си Хаким, гледайки трупа. — Безсмислена загуба на човешки живот… и за какво?“

Десетте се качиха в петнайсетместния микробус и потеглиха на север по национално шосе №1. Задните стъкла бяха затъмнени, тъй че момчетата можеха да се преоблекат на спокойствие. Хаким и Мохамад бяха осигурили фланелки, чорапи, анцузи и бейзболни шапки. Всичко освен чорапите беше в синьо, бяло и червено и носеше емблемата на Американския университет във Вашингтон. Бяха купили дрехите по Интернет от магазина на университета. Микробусът беше с регистрация от федералния окръг и имаше табелка, че превозва учащи. Ако ги спреше полицията, щяха да кажат, че се връщат от спортно състезание във Флоридския международен университет.

Минаха през Маями малко преди сутрешния пиков час. Междущатско шосе №95 бе натоварено, но повечето коли излизаха към Палм Бийч и скоро нещата се успокоиха. Държаха радиото включено на една станция, предаваща само новини, и се движеха с пет километра над разрешената скорост. Карим обърна внимание на това, но Хаким изтъкна, че повечето коли карат с десет-петнайсет километра превишение. Иначе Карим беше мълчалив и в микробуса се чувстваше напрежение. Имаха 95-литров резервоар и спряха да заредят веднъж южно от Джаксънвил. Единственият, който слезе от колата, беше Мохамад. Тогава Карим се наведе към Хаким и прошепна предупредително в ухото му.

Когато отново потеглиха, Карим поиска пътна карта и след около час и половина накара Мохамад да отбие на следващия изход. Хората му трябвало да се поразтъпчат. Излязоха от шосе №95 при Хикъри Блъф и влязоха в щатския парк „Блайт Айланд“. С приближаване към водата високите борове отстъпваха място на мангрови дървета, покрити с тропически мъх. Навлизаха все по-навътре и по-навътре и Хаким изпита мрачно предчувствие, но нищо не каза. Стигнаха до черен път, който като че ли просто изчезваше в гъстата гора. Клетият Мохамад го видя и попита дали да тръгне по него. Карим му нареди да го направи.

След неколкостотин метра спряха. Бойците слязоха. Карим им даде няколко кратки указания с жестове и те мълчаливо се разпръснаха. Двама се отдалечиха назад по пътя, за да следят, в случай че някой дойде. Други двама отидоха още по-назад, а останалите трима застанаха около микробуса. Карим отиде при студента и Хаким пред возилото. След няколко секунди посочи над рамото на Мохамад към гората и попита:

— Какво е това?

Хаким видя всичко като на забавен каданс. Карим извади 45-калибровия си глок от кобура. На дулото бе завит дебел десетсантиметров заглушител. Приближи оръжието на няколко сантиметра от главата на младежа и дръпна спусъка. Тежкият куршум излетя с изпукване от дулото и след части от секундата от предната част на главата на Мохамад изригна червен гейзер. На Хаким му се стори, сякаш студентът повърна собственото си лице.

Все още с насочен напред пистолет, преди трупът да се просне на земята, Карим каза:

— Какво си мислеше?

Думите му звучаха така, сякаш някой му говореше от другата страна на дебела завеса. Хаким бавно вдигна глава и погледна приятеля си от детинство. За първи път в живота си почувства, че не познава достатъчно човека, когото смяташе за свой брат. Бавно се извърна от сгърченото тяло и попита:

— Какво ти става?

Карим сякаш не чу въпроса му.

— Не трябваше да го вземаш.

— Ама ти не знаеш нищо за него. Дори един въпрос не му зададе.

— Няма значение. Той е външен човек. Не можем да му се доверим.

— Да не мислиш, че работи за ФБР?

— Човек никога не знае. Това е проблемът.

— Проблемът е, че си станал параноик и ожесточен фанатик.

— Не ми говори така.

— Или какво? Ще ме застреляш като него ли? Както застреля Захария.

— Мога да го направя.

Хаким изсумтя презрително:

— Помисли добре! Ти винаги си бил по-добрият ученик. Ако работеше за ФБР, не мислиш ли, че хеликоптерите им вече щяха да са над нас.

— Може да са искали първо да видят къде отиваме.

— Я се погледни… ти дори сам не си вярваш. Мислиш, че ще оставят девет мургави мъже да свалят техен хеликоптер и да тръгнат необезпокоявано към Вашингтон и Ню Йорк?

— Не е в това въпросът.

— В какво е въпросът?

— На никого не можем да имаме доверие. — Карим повиши глас: — Казах ти го още в началото. Можем да вярваме само на хора, които са се сражавали с нас в Афганистан.

— Колко такива хора има според теб в Америка?

— Това е проблемът! — изкрещя приятелят му. — Дадох ти изрични заповеди. Ти си само съветник. Работата ти е да вървиш напред и да ни подготвяш пътя.

— И какво, в името на Аллах, мислиш, че правя?

— Постави под заплаха цялата мисия, като намеси този студент. — Карим погледна с отвращение трупа. — Ако не ми беше приятел, не знам какво щях да направя.

— Ако не ми беше като брат, щях да те размажа от бой — изрева Хаким и стисна юмруци.

— Няма да те предупреждавам повече. Не ми говори с такъв тон.

Хаким доближи лицето си на сантиметри от Каримовото и гневно изсъска:

— Мисля, че ти трябва да внимаваш. Твърде много вярваш в призванието си и си се главозамаял.

Карим блъсна приятеля си.

— Заповядвам ти да се качиш в микробуса… веднага.

Хаким не помръдна.

— Никой не ти е бил по-предан от мен. Никой не е вярвал в теб повече от мен, а гледай как ми се отплащаш — изсъска, като посочи трупа.

— Ти си глупак.

— Внимавай какво говориш, Карим. Аз не съм някой от твоите роботи, на които си промивал мозъците шест месеца в джунглата.

— Тези хора са елитни войници.

— Може би, но още нищо не са показали. Стигнали сте дотук благодарение на моите умения и находчивост и помощта на един двайсет и две годишен студент.

— Не ни трябва чужда помощ!

— Ха-ха! — изсмя се Хаким на това безумно твърдение. — Защо тогава ме прати тук?

Карим не отговори.

— Време е да тръгваме.

Погледна хората си и им даде знак с ръце.

Хаким го хвана за яката на анцуга и изкрещя:

— Изпрати ме тук, защото не можеш да го направиш сам, а не искаш да го признаеш, защото си се надул прекалено много. Аз не съм като войниците ти, Карим. Аз съм ти равен.

Карим опря пистолета в корема на приятеля си.

— Ще те убия още сега, ако не ме пуснеш.

Хаким се вгледа в очите му, търсейки знак, че блъфира, но не видя такъв. Затова го пусна и отстъпи назад.

— Чудесно. Да бъде, както искаш. Но когато стигнем до Вашингтон, аз се махам. След като ти и хората ти сте толкова талантливи, сигурно няма да имате проблем да завършите мисията си без мен. — Тръгна към вратата на шофьора и добави шепнешком: — Желая ти късмет на връщане в Пакистан.