Винс Флин
В случай на опасност (26)

26.

Тройната граница, Уругвай

Хората му заеха позиции трийсет минути преди началото на нападението. Досега всичко вървеше по плана му. Шумовете на джунглата ги прикриваха. Екзотични птици пееха и чуруликаха, гризачи шумоляха и драскаха, цял куп животни, обитаващи дърветата, издаваха странни звуци. След повече от шест месеца Карим най-после беше свикнал с тях. Може би това място все пак щеше да му липсва. Сякаш отгатнал мисълта му, един комар кацна на китката му и се впи. Не, рече си Карим, това място изобщо нямаше да му липсва.

След закуска, която се състоеше от шоколадчета и печени фъстъци, бе дал на хората си възможност да се помолят. Никой не се оплакваше от храната. Бяха свикнали. Носеха пакети със суха храна за четири дни, в случай че се случи нещо непредвидено. Водата обаче беше основният проблем. Имаха достатъчен запас, а също и хапчета за обеззаразяване, когато той свърши. След закуската провериха оръжието си и Карим отдели по няколко минути на всеки човек, за да се увери, че са запомнили задълженията си при нападението. И седмината знаеха какво се очаква от тях.

Нямаше нужда от много обяснения. Все пак използваха същия план, който бяха тренирали няколко месеца по-рано. Беше вариант на обикновена Г-образна засада. На практика беше нападение, защото атакуваха неподвижна позиция, но хората му го наричаха засада и Карим не виждаше смисъл да ги поправя. Планът беше доста прост — с атакуващ отряд от четирима души, които да нападат директно, и поддържащ, който да ги прикрива със стрелба. Единствената сериозна промяна бе да сложи Ахмед на триста метра от тях по посока на пистата, на малко по-висока позиция, за да ги поддържа със снайпера, ако се случи нещо непредвидено. Не харесваше идеята за отстъпление, особено тук, защото това би означавало провал, пък и ако не успееха да изпълнят този прост план, може би заслужаваха да загинат на това негостоприемно място.

Докато наблюдаваше с бинокъла, Карим отново се запита дали това наистина е изпитание, или просто клане. Ако всичко вървеше по плана, би било второто, а той не виждаше причина да не стане така. Доста повече се безпокоеше за втората част от плана — транспортирането на отряда. Рискът щеше да е много по-голям. Командирите му очакваха да отиде в Мексико Сити, но той не само щеше да ги разочарова, а дори и не смяташе да ги информира какво е замислил. Беше решил, че в организацията има шпионин, и нямаше нито време, нито възможности да го разкрие. Изборът му беше прост. Да се изолира от всички. Водачите на „Ал Кайда“ щяха да научат какво е направил от вестниците.

Карим вдигна замаскираната си с камуфлажни шарки карабина M-4 и огледа през мерника бараката само на трийсет метра от него. От едната си страна бе разположил един от хората си, от другата — двама. Бяха на пет метра един от друг; лежаха по корем на границата на джунглата. Всички бяха нацапали лицата си с черна и зелена боя. С камуфлажните униформи и шапки бяха почти невидими дори посред бял ден.

Бараката беше почти еднаква с онази, в която бяха живели през последните месеци. Беше издигната на около метър над земята и имаше мрежи против комари от всички страни. Единствената разлика бе, че трафикантите бяха закачили чаршафи около спалното помещение, за да не влиза слънце. Карим не беше позволил на хората си този лукс. Будеха се с изгрева и лягаха след залез. Точно както очакваше, наближаваше девет, а още никой не се беше показал да свърши някаква работа.

Очакваше две възможни развръзки. Първо, можеха да надупчат сградата с куршуми, докато трафикантите още спят. Карим се надяваше, че няма да стане така. През всичките тези месеци бе обучавал хората си внимателно да избират мишените си. Да ги накара просто да надупчат една сграда би било обида за тях. Беше обмислял да взриви бараката, но това би вдигнало излишен шум. Не че очакваше някой да ги открие и да се притече на помощ на трафикантите. Нямаше такава вероятност, но Карим държеше първото нападение да бъде извършено възможно най-професионално. Искаше да продължи не повече от двайсет секунди и да бъде абсолютно безшумно.

Това беше странното при огнестрелните оръжия. При онези, които никога не са влизали в битка, внезапните изстрели предизвикват странна реакция. Времето сякаш спира, страх сковава мозъка и тялото застива в момент на объркване, което обикновено прераства в паника. При онези, които са свикнали с гърмежи обаче, реакцията е почти мигновена. Да откриеш източника и да отвърнеш на стрелбата — опитните войници го правят за няколко секунди. Карим не смяташе да им даде този шанс. Той щеше да ги изкара навън. Самолетът щеше да се появи в девет, щеше да огласи с бръмчене пистата. Той беше сигурен, че това ще събуди дремещите мъже и ще ги изкара навън. Със или без оръжие, нямаше значение. Вниманието им щеше да бъде насочено към небето. Нямаше да забележат четиримата мъже, скрити от дясната им страна, и тримата зад гърбовете им.

В девет без десет Карим чу някакво раздвижване в бараката. След малко се появи един. Слезе, като се препъваше по дървените стълби, и се облекчи до самата постройка. После отиде до чешмата и пъхна главата си под крана. След като обля лицето и част от тялото си със студена вода, тръгна лениво към открития склад, където държаха наркотиците. Скри се зад два сандъка с грижливо опакован кокаин и се появи след малко, като бършеше белия прах от носа си. Отиде от другата страна на сградата и Карим го изгуби от поглед. След малко чу бръмчене. Шум от машина. Внезапно бръмченето се усили и иззад склада се появи облак дим. Чу се характерният звук от форсиране на дизелов двигател. Трактор.

Карим се замисли за миналата вечер. Ахмед… не, Фазул го беше споменал. Говореха колко са мързеливи трафикантите и колко рядко някой от тях се появява от бараката преди обяд. Фазул беше казал, че е виждал всяка сутрин един да изравнява пистата с трактор. Разговорът бе протекъл в друга насока. Сега Карим изтръпна при мисълта как самолетът може да не кацне, защото тракторът му пречи да се приземи.

Скоростите на машината изтракаха в утринната тишина като гърмеж. Този шум сигурно щеше да събуди другите. Карим си представи как излизат един по един и тръгват във всички посоки из района. Не можеше да го допусне. Трябваха му на едно място. Ако се разпръснеха, много щяха да усложнят нещата.

Тракторът се показа. Карим премести карабината си и центрира червената точка на лазерния мерник върху главата на шофьора. Беше на около осемдесет метра от него. Можеше да го застреля. Знаеше, че никой друг няма да го направи без негова команда. Беше им казал изрично: „Никой да не стреля без заповед.“

Меката възглавничка на фалангата му се вдлъбна от натиска на спусъка. Той понечи да го дръпне, но му хрумна нещо по-добро. Всеки от хората му носеше слушалки, свързани с малка радиостанция. Тази сутрин ги бяха поставили в режим на предаване и бяха проверили дали работят.

— Ахмед — каза Карим по микрофона.

— Виждам го.

— Имаш ли възможност за изстрел?

— Да.

— Когато стигне до пистата, преди да завие, го застреляй в главата.

— Слушам.

Карим не очакваше трафикантът да остане с крак на педала, след като бъде улучен. Нямаше да стане така. Куршумът от снайпера „Хеклер и Кох PSG-1“ щеше да раздели човека от машината по много брутален начин. Той се надяваше инерцията на трактора да е достатъчна, за да премине от другата страна на пистата. Ако не, щеше да се наложи сами да го преместят.

Докато наблюдаваше трактора през мерника си, Карим се стресна от рязко затръшване на врата. Не искаше да мести оръжието си, затова бавно извъртя глава към източника на звука. В основата на стълбите стоеше друг мъж, само по мръсни бели гащи. Стоеше с лице към Карим, бе смъкнал гащите си и със затворени очи, хванал члена си, пикаеше. Изведнъж отвори очи и за момент като че ли погледна право към Карим. В следващия момент рязко извърна глава и се загледа към небето.

Карим осъзна, че мъжът сигурно гледа за идващия самолет. Заобиколен от гъсти храсталаци, терористът още не беше чул самолета, но се досети, че трафикантът сигурно се оглежда за него. Мъжът закрещя нещо на испански и изтича в бараката, преди Карим да реши какво да прави. След няколко секунди трафикантът отново се появи, този път по дънки, с пушка в едната ръка и фланелка в другата.

Направи десетина големи крачки към склада и спря. Карим вече чу самолета. Ако съдеше по силата на шума, машината сигурно наближаваше другия край на пистата. Не му хареса, че вторият трафикант се отдалечава от бараката, но положението все още беше под контрол. Сетне неочаквано трафикантът вдигна пушката си и се прицели към пистата. В този момент вратата отново се тресна. Карим не си направи труда да погледне колко хора са излезли от сградата. Мисълта, че онзи може да стреля по самолета, го накара да действа.

Постави червената точка на мерника върху главата на трафиканта. Не изчака онзи да стреля. Знаеше, че това би накарало другите да грабнат оръжията и да изскочат навън, може би по-разсънени и готови за стрелба. Обстоятелствата го принуждаваха да действа. Трябваше да се откаже от идеалния план и да започнат да убиват.

Карим беше добър стрелец, един от хората, които го правят, без да се замислят много. Техниката помагаше, разбира се. Все повече започваше да прилича на видеоигра. Насочваш червената точка върху мишената и натискаш спусъка. Не го дърпаш — винаги натискаш. Не е нужно да се затрудняваш излишно. Той центрира точката върху тила на трафиканта и стисна спокойно, равномерно. Малокалибреният куршум излезе безшумно от заглушителя. Оръжието се помести на сантиметър, после пак се върна на позиция, точно когато от главата на трафиканта изригна малко червено облаче.

— Огън!

Карим насочи карабината към бараката. Точно когато се целеше в следващата си жертва, тя падна. В същото време самолетът забръмча оглушително над главите им. Карим видя още двама мъже, но преди да се прицели, и двамата паднаха. По сметките му петима вече бяха излезли, значи вътре оставаха още двама. Съгласно плана хората му превключиха на автоматична стрелба и започнаха да стрелят по постройката. Карим изразходи трийсетте патрона от първия си пълнител и извади нов. Тогава чу писъци от бараката.

Без да се колебае, презареди и се надигна така, че да може да стреля успоредно на пода на постройката. Другите седем терористи направиха същото. Излязоха от джунглата и започнаха да се приближават от две страни, докато не стигнаха на десетина метра от бараката. Карим изразходи и втория пълнител и спря, за да погледне хората си. Те стреляха, местеха оръжията наляво-надясно, всеки покриваше сектора, който му се беше паднал. Изпита гордост. Такава дисциплина! Две идеално организирани бойни редици, действащи точно според заповедите. Противникът може да беше слаб, но хората му изпълняваха точно указанията му. Почувства се страшно горд от напредъка им и си позволи за секунда да си помечтае за славата на герой, след като удари сърцето на Америка.