Винс Флин
В случай на опасност (16)

16.

Вашингтон

Излизаше с много мъже, но от години не беше имала сериозна връзка. Онези, които имаха поне малко здрав разум, просто я отбягваха, а тези, които продължаваха да я търсят, я тревожеха поради простия факт, че би трябвало да са по-предпазливи. Освен това се опасяваше, че може някой да е агент на чуждо разузнаване. Това беше стар метод — да използваш женското сърце или мъжкото… друго нещо, за да поставиш някого в компрометираща ситуация. Затова имаше проверки на досиета, следене от контрашпионажа в Ленгли и вероятно от ФБР. Тя не протестираше. Би било безотговорно, ако се възпротивеше.

Айрини Кенеди се беше примирила с простия факт, че може би никога няма да срещне истинската любов и почти със сигурност няма да се омъжи повторно. Първия път бе минало доста зле, както може да се очаква, когато говорим за нещо в минало време. Тя рядко съжаляваше за онези дни. Беше започнало добре. Той бе интересен, красив и много интелигентен. Грешката й беше, че подцени влиянието на майка му. Старата се отнасяше към сина си като към осемгодишен. Той беше мамино детенце и мислеше само за себе си. Като се замислеше, Кенеди разбираше, че сама е насърчавала това поведение. Тя обичаше да му угажда. Обичаше го и искаше да го направи щастлив. Три години след сватбата роди сина им Томас и тогава нещата се влошиха. Когато осъзна, че съпругът й няма нито веднъж да смени пелените на детето, да го нахрани или да стане през нощта, за да провери защо плаче, Айрини най-после призна простия факт, че се е омъжила за егоистичен мръсник.

Друго би било положението, ако мъжът й хранеше семейството, а тя си седеше вкъщи да гледа детето. Точно обратното. Той преподаваше в колеж и се държеше, сякаш е светило на световния интелектуален елит. На Кенеди скоро й писна от това неравностойно разпределение на задълженията. Чашата преля един съботен следобед, когато Айрини излезе да коси моравата с малкия Томас, заспал в раница на гърба й, докато професорът работеше над дисертацията си. Близо две години бяха нужни, преди разводът да стане окончателен факт, но едва тогава тя най-после разбра, че всичко е свършило, че вече не обича този мъж.

Все пак не съжаляваше, че е била омъжена, защото това я беше дарило със син, когото обожаваше. Тя си постави за основна задача да се погрижи момчето да не стане като баща си. Единственото истинско предизвикателство идваше, когато всяко лято Томас отиваше за един месец във вилата на баба си и дядо си в Нантъкет. Само толкова време прекарваше с баща си, който сега преподаваше във Франция. Играеха много тенис и голф, плаваха с яхта. Това не влияеше на Томас. Той беше добро момче, учеше се добре и не се забъркваше в неприятности. Майката на Айрини им помагаше много, а също и Рап.

Кенеди взе чашата с вино и погледна към отворената плъзгаща се врата на стаята. Мъжът, с когото имаше среща, закъсняваше. Тя отпи глътка пино ноар и се замисли за влиянието, което Рап оказваше върху сина й. „Сложен характер — помисли си. — Всъщност… не. Това е може би най-откритият човек, когото познавам.“ Работата на Рап беше сложна и много опасна, но за Кенеди той бе може би най-предвидимият мъж, когото познаваше. В Ленгли имаше много тактици, които крояха мащабни заплетени планове как да отслабят врага, планове за събиране на сведения и използването им срещу противника. Той винаги развенчаваше тези схеми. Като човек, прекарал почти цялата си кариера в полеви условия, Мич болезнено съзнаваше, че има пряка зависимост между сложността на плана и опасността от провал.

Рап предпочиташе простия подход, който обикновено включваше изпращане на куршум в нечия глава. Това бе горчивата истина и Кенеди дълго се беше опитвала да не мисли за това. Майка й обаче бе изказала нейните опасения. След убийството на съпругата на Рап преди няколко години майката на Айрини открито бе заявила, че смята за безотговорно от страна на дъщеря й да оставя внука й твърде дълго време в компанията на един убиец от ЦРУ. Кенеди мразеше тази дума. Мразеше мисълта, че човек, който е пожертвал толкова много, може да бъде заклеймен и очернен с една проста думичка. Ако имаше униформа и военен чин, Рап щеше да бъде герой. Щяха да окичат гърдите му с толкова много медали, че щеше да падне под тежестта им. Той обаче не беше военен и затова много хора го гледаха с пренебрежение, дори майка й.

Тя не я обвиняваше. Майка й не разбираше как може човек да си изкарва прехраната по този начин. Айрини се усмихна при мисълта как би реагирала майка й, ако знаеше всичко — ако можеше да прочете досието на Рап. Още по-лошо — как би реагирала, ако можеше да прочете досието на дъщеря си. Поне при Рап и Неш антропологичните доказателства бяха очевидни. От пръв поглед се виждаше, че са ловци. Айрини, от друга страна, нямаше нищо хищническо във външния вид или в поведението си. Тя бе типична представителка на висшата класа във Вашингтон. Дрехите й винаги бяха елегантни, но никога екстравагантни. Показваше достатъчна част от тялото си, за да не загуби женствеността си, но никога толкова много, че да я помислят за развратница. Правата й коса, стигаща до раменете, подчертаваше слабото лице и малкия й нос.

По нищо не личеше, че зад тази обезоръжаваща, чаровна усмивка се крие жена със сурово сърце. Жена, която сега почти ежеседмично даваше на мъже като Рап и Неш одобрението си да престъпват закона, да лъжат конгресмени и сенатори, да отвличат, да измъчват и… да — да убиват. Не го правеше с високомерие или за перверзно удоволствие само защото имаше власт да го стори. Решенията се вземаха изключително внимателно и обмислено, но все пак ставаха факт и Кенеди трябваше да се примири с тях, да се примири с лъжите. Знаеше, че на Рап не му мигва окото, но все повече започваше да се тревожи за Неш. Докато Мич бе затворен в себе си, особено след смъртта на жена си, Неш бе принуден да живее с лъжата. Женен, с четири деца, той редовно пътуваше от уютния си дом в предградията до мрачния свят на антитероризма и обратно — от ученически мачове и състезания към среднощни разпити и единични ликвидации.

Бяха измислили много думи, които да им помогнат да приемат по-леко съмнителните си деяния: „задържаните“ — не „затворниците“ — се подлагаха на „екстремни разпити“ — не на „мъчения“. Заподозрените биваха „залавяни“, а не „отвличани“. Такива евфемизми изкарваха Рап от кожата. За всичко това той обвиняваше юристите и вероятно имаше право. Истината беше, че имаха мръсен занаят, пълен с хора със съмнителна репутация. Рап обичаше да напомня на всички: „Ние не сме полицаи. Ние не сме войници. Ние сме шпиони, а шпионите правят гадни неща на гадни хора.“

Никъде в устава им не се говореше за игра по правилата. Враговете със сигурност не се сражаваха честно, а народите им ги приемаха като герои. В Америка те караха да участваш в заседания като онова, което преди малко бе свършило в Министерството на правосъдието. Да отговаряш пред хора, които не знаят нищо за мълчаливата война, която се води. Наградата за саможертвата беше да бъдеш унижаван от някой спуснат отгоре бюрократ като Уейд Клайн. В най-добрия случай пресата уронваше репутацията ти, а в най-лошия те привличаха под съдебна отговорност и те затрупваха с купища книжа. Кенеди се замисли с какво се занимават Рап и Неш в момента и още повече се разтревожи. Една погрешна стъпка и лешоядите щяха да се нахвърлят върху тях.

Човекът, с когото имаше среща, се показа на стълбите. Усмихваше се виновно. Кенеди изобщо не беше подразнена от двайсетминутното закъснение. Избута стола си назад и понечи да стане, но мъжът забърза към нея и я спря.

— Извинявай, че закъснях.

Наведе се и я целуна.

— Не се безпокой. Така имах възможност да остана малко сама.

Мъжът се усмихна и седна срещу нея. Разкопча сакото си и извади очилата си от вътрешния джоб. Уилям Барстоу имаше инвеститорска фирма в града и беше разведен от малко повече от година. Кенеди не познаваше нито бившата му жена, нито двете му деца, но и не бързаше да се срещнат. Двамата случайно бяха седнали един до друг на едно благотворително събрание в Кенеди Сентър и Барстоу я беше разсмял. За повечето хора можеше да е дреболия, но в живота й нямаше много смях. После той я покани на среща и тя си каза: „Какво пък.“ Така след пет излизания изградиха доста непринудени отношения.

Сега се намираха в „Рутс Крис Стейк Хаус“ на Кънектикът Авеню. Обслужването беше отлично, храната — също, но нещо по-важно — това бе един от малкото ресторанти в града, поддържащи добри отношения с Ленгли. Недалеч от квартала на посолствата, заведението често се използваше за делови срещи и имаше слухове, че дори в лъжиците има микрофони. На Кенеди й харесваше, защото имаше частен салон на втория етаж, чиито две стъклени стени създаваха илюзията, че си заедно с другите клиенти в общото помещение. Беше по-комфортен от частните салони на други места, където тя имаше чувството, че е седнала в килер. Телохранителите й познаваха мястото и сравнително лесно го проверяваха и прилагаха мерките си за сигурност.

Кенеди погледна мъжа, седнал срещу нея. Имаше типичното излъчване на Джон Уейн, по това нямаше спор. Мощен гръден кош, топли кафяви очи и обезоръжаваща усмивка, но зад всичко това се криеше много сериозен човек, който без съмнение лесно би могъл да избухне. Тя работеше с много мъже като него, макар и да не носеха толкова скъпи костюми. Сервираха питието му след няколко минути и той вдигна чашата си за тост.

Когато чашите иззвъняха, Барстоу каза:

— Да пием за една вечер без прекъсвания. — Намигна съзаклятнически. — Оставих телефона в колата.

На лицето на Кенеди се изписа виновно изражение. Имайки предвид какво ставаше в Афганистан, тя знаеше, че почти няма шанс вечерята да мине, без някой да ги прекъсне.

Той забеляза изражението й:

— Нещо лошо ли казах?

— Не… просто… очаквам да ми се обадят по някое време.

— Няма проблем. Твоята работа е по-важна от моята.

Думите му не прозвучаха нито иронично, нито сърдито. Той приемаше факта.

— Благодаря. Ще се постарая да бъде кратко.

Барстоу поръча бутилка страхотно бордо и си побъбриха непринудено, докато ядяха салатите. Той взе маруля със синьо сирене, пуешко и горчица, а тя — марули-джуджета. Кенеди обичаше да го разпитва за финансовия пазар. Беше завършил икономика в Чикагския университет и имаше интересен поглед върху света. Като повечето икономисти използваше проверени факти в подкрепа на теориите си. Сигурно беше доста добър в професията си.

Трима келнери влязоха един след друг, за да донесат основното ястие и гарнитурите. Пред Кенеди сложиха порция тънко филе и чиния с изпускащи пара аспержи и гъби. Барстоу получи огромна пържола, дебела като кюлче злато. Кенеди знаеше, че е от най-сочната част на гърба и ако Барстоу не изневереше на навика си от последната им среща, щеше да изяде само половината, а другата да занесе вкъщи на кучето си. Поне така твърдеше.

Тя с удоволствие вкуси от първото месо, което ядеше от четири седмици насам. Само толкова си позволяваше. Един келнер напълни чашите им, след което той и колегите му се изнизаха навън. Кенеди и Барстоу се погледнаха един друг в очакване. Той изглежда се колебаеше дали да вдигне нов тост, или да се заеме с пържолата, която можеше да изхрани малко семейство за една седмица. Айрини бързо взе ножа и вилицата си и се канеше да разреже филето, когато усети, че има нещо. Забеляза движение зад остъклената врата. Не бяха келнери с бели сака, а няколко мъже с черни костюми. Искаше й се да не им обръща внимание, но не можеше. Плахо обърна главата си натам и веднага осъзна, че това е краят на вечерята.

От другата страна на стъклото я гледаше Роб Ридли. Заместник-началникът на Службата за тайно разузнаване беше веселяк. Обичаше да разказва вицове и да се шегува, но сега изражението му беше абсолютно сериозно. Изглеждаше по-мрачен от всеки друг път. Кенеди бавно остави вилицата и ножа и избърса ъгълчетата на устата си със салфетката. Въздъхна:

— Бил, много се извинявам. Това е прекъсването, което очаквах.

Барстоу се опита да покаже разбиране, но вече бе налапал първото голямо парче месо и изглеждаше, сякаш ще припадне. Кенеди отиде при вратата и я дръпна. Ридли се приближи. Изглеждаше по-загрижен от всеки друг път.

— Какво има?

— Голям проблем.

— Колко голям?

— Много.

— Мич?

— Да.

Кенеди въздъхна. Изглежда, че най-сетне бе намерил битката, която търсеше. Тя се беше примирила, че рано или късно това ще се случи. Конфликтът бе неизбежен и Рап може би беше прав, че трябва да бият врага по неговите правила, но въпреки това не й изглеждаше правилно.

— Ще ти разкажа останалото в колата — каза Ридли.

Айрини се обърна да си вземе довиждане с Барстоу, видя изражението му на разбиране и се почувства виновна, че го оставя да вечеря сам. Прецени часовата разлика, погледна чинията си и взе решение. Обърна се към Ридли:

— Идвам след трийсет минути.