Винс Флин
В случай на опасност (13)

13.

„Този момент трябва да се отпразнува“ — помисли си Неш. Както при повечето професии, неговата работа бе свързана с дразнещи неща, досада и всякакви глупости, а отскоро — с повече призиви за зачитане на човешките права, отколкото бе здравословно за организацията, чиято задача беше да унищожи може би най-незачитащото човешките права формирование на планетата. Понякога обаче имаше моменти на вълнение, удовлетворение, когато усилията довеждаха до неочакван успех. Моменти, в които тежкият труд и личната саможертва се отплащаха. Когато ти провърви и почувстваш, че въпреки всичко имаш някакъв напредък.

Неш бе преживял много хубави моменти в живота си. Щатско шампионско място за гимназиалния му отбор по американски футбол в Пенсилвания, първо място по борба в годината, преди да завърши, влюбването в жена му, раждането на децата му, получаването на офицерски чин в Морската пехота, успешни сражения и безброй други неща. Нищо обаче не можеше да се сравни с вълнуващата игра, която играеше сега. Залозите никога не се бяха вдигали толкова високо, никога не се беше изправял пред толкова голямо предизвикателство. Главната задача беше ясна: да защити Америка и съюзниците й от Хагани, Ал-Хак и тяхната пасмина. Как ще го постигнат — това беше много по-сложно. Имаше такива като Рап, които не криеха убеждението си, че най-добрият начин е да избият всички до крак. Да убиват, докато не остане кой да се сражава, докато врагът загуби воля за борба.

Неш разбираше колегата си. Знаеше, че някой трябва да има такива възгледи. Някой, който да има воля да преследва тези мръсници по петите и да ги бие с техните камъни. Да ги кара да треперят, да ги държи будни по цели нощи и да се чудят кога ще им се изсипе някоя бомба или отряд командоси ще се промъкнат зад гърба им и ще прережат гърлата им. Всичко това беше правено и успешно изкарваше врага от равновесие. Действията не бяха ограничени само в Афганистан, Пакистан и Ирак. За цели биваха набелязвани европейски, близкоизточни и азиатски бизнесмени. Повечето се бяха стреснали, но онези, които не си вземеха поука, загиваха при трагични обстоятелства. Същото се случваше с нелегалните търговци на оръжие, сводниците на войната. Всички съзнаваха рисковете, ако решат да снабдяват талибаните и „Ал Кайда“, но изкушението беше твърде голямо. Мнозина бяха убити и още много щяха да се простят с живота, преди да свърши войната.

Неш не би признал пред жена си и приятелите си, но нямаше по-голяма тръпка, по-голямо удовлетворение от успеха, когато обезвредяха някоя от първостепенните цели. Той беше помогнал за арестуването на неколцина и за убиването само на един, но това бе най-вълнуващото преживяване, което бе изпитвал. Чувстваше се, сякаш всичките успехи на живота му са се събрали в едно. Бяха се подготвили за залавянето на целта в пакистанския граничен град Чаман. С Рап бяха действали по тайни канали, бяха подкупили сума ти служители на пакистанското разузнаване, докато открият човека. Работеха с отряд от шестима души, все опитни стрелци. Мишената се уплаши, когато Рап и още двама нахълтаха през главния вход на сградата. Неш беше отзад сам, когато терористът изскочи с голям автомат в ръце, готов да застреля всеки, който се опита да го спре. Неш се криеше встрани от задния вход и когато мъжът притича покрай него, вдигна пистолета си със заглушител и изпрати един-единствен 9-милиметров куршум дум-дум в главата му. Терористът направи още няколко крачки, сякаш се движеше на автопилот, после краката му се подкосиха и падна по очи.

Сегашният момент беше различен в няколко отношения. Най-важното бе, че в Ленгли знаеха какво правят тук. В Чаман действаха на своя глава, без връзка с управлението. Сегашната победа можеше да им донесе признание на Капитолия. Политиците също щяха да празнуват. Бяха заловили няколко души от ранга на Ал-Хак, но никой не искаше да говори. Той се беше трудил яката да изстиска някое самопризнание, но дори тогава информацията трябва да се приема с подозрение. Ал-Хак се предаваше без бой. Разбира се, бяха го заплашили, но никой не го бе докоснал с пръст.

Шефът на Неш, Роб Ридли, бе останал възхитен. Беше му разрешил да продължава, докато той намери Кенеди и осигури някакви юридически гаранции за Ал-Хак. Неш сподели пред шефа си идеята да накарат Ал-Хак да даде публично изявление, да разкаже пред света как „Ал Кайда“ и талибаните са се отклонили от правия път.

— Ако намерим начин да измъкнем семейството му, ще го направи, без да му мигне окото.

— Да не прибързваме — предупреди го Ридли.

После го поздрави с успеха и обеща, че ще се свърже с него до час. Неш затвори телефона и погледна часовника си. Беше се забавил по-малко от пет минути. Не искаше да се върне толкова бързо, не искаше да издава нетърпението си. Закрачи напред-назад в малкото помещение, за да се успокои и да обмисли тактиката си, след като се върне в стаята за разпити. Все още държеше всички козове и докато генерал Достум беше тук, можеше да го използва. Реши да попритисне малко повече Ал-Хак. Вероятно Кенеди щеше да се обади най-рано след час, може би два.

Той се замисли как може да притисне затворника: „Ще му кажа, че големите риби във Вашингтон не му вярват. Или че сме разпитали членовете на двете разбити групи и те не са споменали нищо за трета?“ Това, разбира се, беше лъжа. В Интернет се носеха обезпокоителни слухове, че се готви нещо голямо. Неш вярваше на Ал-Хак, но засега смяташе да му каже, че сделката е под въпрос.

Отново погледна часовника си и вдиша дълбоко няколко пъти, за да се успокои. Отвори вратата, придаде си разочарован вид и излезе в коридора. Когато влезе в залата за наблюдение, се озова зад гърбовете на група мъже, които не би трябвало да са там. На един от екраните отпред Рап крещеше на двамата войници.

Неш погледна нервно надясно и видя Маркъс Дюмон, младият хакер на ЦРУ, свит, сякаш искаше да се скрие под бюрото.

В този момент чу гласа на генерал Гарисън, командира на базата:

— Министърът на отбраната Ингланд, така ли каза?

— Тъй вярно — отвърна по-младият офицер, застанал до него.

— Дано да си прав, Лиланд. Ако този тип не е от ЦРУ и ми навлечеш неприятности с министъра на отбраната, ще миеш кенефи до края на назначението си.

Стомахът на Неш се сви. „Тези некадърници могат да провалят всичко за нула време. Как, по дяволите, да им замажем очите?“ Веднага се замисли как да намали пораженията. Дюмон записваше разпитите. Последното, което им трябваше сега, бяха уличаващи доказателства за престъпленията им.

Всички други в залата бяха толкова погълнати от ставащото в стаята за разпити, че Неш видя възможност в това. Погледна Дюмон, посочи малкото запаметяващо устройство и направи знак с главата към коридора зад себе си. Хакерът кимна, взе устройството и безшумно се изправи. Когато минаваше покрай Неш, генералът явно забеляза движението, защото понечи да се обърне. Агентът бързо направи крачка напред, за да скрие Дюмон от погледа му и да привлече вниманието.

Попита гръмогласно:

— Какво, по дяволите, става тука?