Винс Флин
В случай на опасност (27)

27.

Военноморската болница в Бетезда

Неш хвана края на пиковия час по Чейн Бридж. На север Малкият праг не беше никак малък. От обилните пролетни дъждове река Потомак бе по-пълноводна, отколкото я беше виждал от години. При всичко, което не беше наред във Вашингтон, поне гледките си ги биваше. Той смъкна стъклото и се заслуша в рева на бързеите. Главоболието му понамаля. Когато стигна другия край на моста, се замисли за Стан Хърли. Този човек беше жив експонат от старата гвардия в ЦРУ. На външен човек би му се сторило странно, че в тази напрегната сутрин директорката се е сетила точно за Хърли — седемдесет и девет годишен и официално пенсиониран от Ленгли вече близо трийсет години.

Онези, които познаваха Хърли обаче, изобщо не биха се изненадали, че Кенеди изпраща Неш при стареца. В света на бизнеса има един елит от юристи, към които хората винаги се обръщат в напрегнати моменти. Тези юристи са специалисти по манипулиране със системата и като работят зад кулисите, карат проблемите на клиентите просто да изчезват. В затворения свят на шпионажа Стан Хърли беше такъв човек. Смел, безочлив и макар че човек не би се досетил, ако съди само по външния му вид, неприлично богат. За разлика от влиятелните адвокати обаче Хърли беше боец — като уличен бандит от южните квартали на Филаделфия.

Понякога само изражението му бе достатъчно, за да те полазят тръпки и да ти се насълзят очите. Нямаше друг като него. Неш предполагаше, че от хората, които познава, Рап най-много се доближава до него, но той се ръководеше повече от упорството и решителността си. Хърли се нагаждаше според ситуацията. Той бе илюзионист, актьор, философ, убиец и човек с много страсти, които понякога изглеждаха неутолими. Несъмнено беше най-колоритната личност, която познаваше. Успяваше някак винаги да повдигне онези теми, които най-малко имаш желание да обсъждаш. Това беше едновременно дарба и проклятие. Той те принуждаваше да разсъждаваш над проблемите си.

Докато караше към Мериленд, Неш се зачуди каква помощ очаква Кенеди от Хърли в тази криза. Той или знаеше някакво решение за проблемите им, или щеше да предложи поредната идея, която да го държи буден по цели нощи. Това бе другото характерно за Хърли. Беше от старата школа и не се колебаеше да използва и най-подлите номера, за да печели битките си.

Неш се чувстваше неловко в присъствието на Хърли и не се срамуваше да си го признае. Не беше неприязън. Той страшно харесваше стареца. Жена му го обожаваше, децата му полудяваха, когато го видеха, а самият Неш се прекланяше пред постиженията му в света на шпионажа. Двамата обаче бяха избрали коренно различни пътища в живота си. На Майк не му харесваше фактът, че при всичко, което се беше случило тази сутрин, Кенеди го праща при Хърли. Старецът бе аварийната спирачка. Лостът за катапултиране. Човекът, към когото се обръщаха, когато нямаха много възможности, а проблемът беше голям.

Възможно беше Кенеди да е изпуснала нервите си или по-скоро да е загубила спокойствието си. Не можеше да се отрече, че се беше променила след нападението върху конвоя й в Ирак миналата есен. Тя бе изключително умен и способен началник, който при определени обстоятелства можеше да се усмихва, но никога не даваше израз на гнева си. Търпението й го удивляваше повече от всичко друго. Беше заобиколена от енергични оперативни работници като него, О’Браян, Ридли и Рап. Каубои, които не се бояха да изразяват мнението си по много директен и понякога нетактичен начин. Но при толкова хора с голямо самочувствие и при толкова мерене на заслуги тя винаги съумяваше да запази самообладание.

След отвличането обаче нещата се бяха променили. Сега тя по-често издаваше недоволството си, толкова характерното за нея търпение беше изчезнало. Сред нещата, които най-много тревожеха Неш, бе новото й агресивно поведение. От години двамата с Рап настояваха за по-решителни акции. Кенеди поставяше под въпрос идеите им и подробно обсъждаше всяко тяхно действие. Търпеливо изслушваше понякога налудничавите им планове и методично посочваше многобройните им слабости. Постоянният контрол ги караше да обмислят по-внимателно нещата. Идеите, които бяха наистина безумни, никога не се осъществяваха благодарение на способността на Кенеди да предвижда — да разглежда плановете от всеки възможен ъгъл и да очаква завършека им.

Тези дни като че ли бяха минали. Тя вече не ги подлагаше на проверка. Неш се безпокоеше, че началничката му вече приема войната лично и в настървението си да победи врага взема безотговорни решения. Нещата излизаха от контрол и той не можеше да се отърси от чувството, че се задава трудна битка. Беше виждал как много способни мъже и жени стават жертва на вашингтонските интриги. Поставяха политическата и личната изгода над живота на хората си и националната сигурност и резултатът невинаги беше приятен за гледане.

Той спря пред главния вход на Националния военноморски медицински център и показа служебната си карта на пропуска. Пазачът го записа и го пусна. След като остави колата си на паркинга за посетители, Неш започна двайсетминутно търсене на седемдесет и осем годишния мъж, когото очакваше да види на легло след операцията. Накрая го откри в инвалидна количка под сянката на голямо дърво и грижите на добре сложена медицинска сестра.

Първото, което направи впечатление на Неш, бе, че двамата се държат твърде интимно един към друг. Когато се приближи, забеляза как Хърли се пресегна и постави ръката си върху пълното бедро на жената. Сестрата се закиска и игриво го удари през пръстите.

Ако беше друг, Неш би се изненадал или би си помислил, че си вади прибързани изводи, но не и за Хърли. Старецът беше известен женкар. Обичаше жените и постоянно ги преследваше. Когато се приближи на два-три метра, Майк спря и се покашля.

— Надявам се, че не прекъсвам нещо важно.

Във Вашингтон имаше хиляди държавни служители, работещи за всевъзможни организации, от ФБР до пощенската служба. Мнозина от тях бяха като излети по калъп: къса коса, спортно телосложение, тъмен, безличен костюм, някоя и друга издутина на хълбока — от мобилен телефон или от лично оръжие. Майк Неш беше типичен представител на тази група.

Той забеляза, че сестрата се изчерви, и каза:

— Госпожице, знаете ли, че се забърквате с опасен престъпник?

Хърли се разсмя гръмогласно:

— Беатрис, скъпа, не вярвай и на една думичка на този малоумник. Ако се съди по това, което прочетох в днешните вестници, той има по-големи основания да се притеснява, че ще го тикнат зад решетките. Сега, слънчице, би ли се поразходила малко, за да мога да си поговоря с моя приятел насаме. Само не се отдалечавай прекалено, искам да те държа под око. Да не започнеш да флиртуваш с някой друг пациент.

— Ох… — Тя го плесна по здравия крак. — Ужасен си.

Сестрата стана и се отдалечи.

— Чакай да ме видиш в леглото — измърмори Хърли. — Тогава ще разбереш колко съм ужасен.

Сестрата погледна през рамо и попита:

— Каза ли нещо?

— Не, сладурче. Само се наслаждавах на сексапилната ти фигура.

Неш разкопча сакото си и огледа крушовидния задник на жената. На килограми сигурно беше колкото Хърли, ако не и по-тежка.

— Невероятен си.

— Не трябва да се изпуска нито една възможност, друже.

— Да, разбира се.

Неш седна на пейката. Сви рамене.

Хърли го изгледа с изражението на човек, който цял живот е наблюдавал хората.

— Наред ли е всичко с Маги и децата?

„Мамка му — помисли си Неш, — започна се.“ Не смееше да погледне стария шпионин в очите. В такива моменти бе готов да се закълне, че старецът умее да чете мислите му.

— Да… всичко е наред. Много са доволни, че през последните две седмици са ме виждали общо за около осем часа.

Хърли извади мобилен телефон от джоба на халата си и натисна няколко копчета. Апаратът беше снабден с устройство за заглушаване на електронни сигнали.

— Какво става?

— Знаеш как е. Постоянно пътувам нанякъде, а когато съм си вкъщи и се предполага, че трябва да отделям време на семейството си, телефонът звъни.

— Не е лесно. Така си прецаках три брака. С две деца се търпи, но с три… това вече е проблем.

— Пък когато има и такива, за които не знаеш…

Хърли кимна:

— Да, има и такива. По дяволите, обзалагам се, че имам поне още пет-шест.

— Най-малко.

— Кой знае? — Старецът се загледа замечтано в далечината. — Бога ми, доста съм се забавлявал. Не се оплаквам. Вкарал съм в леглото си повече жени, отколкото кой да е шпионин в историята на тази страна.

— Обзалагам се, че и в историята на всяка друга страна.

— Като стана дума… наред ли е всичко под чаршафа?

Въпросът толкова изненада Неш, че той не успя да си придаде безгрижен вид. През главата му преминаха трескави мисли: откъде е научил Хърли, дали просто е налучкал, Маги ли му е казала, или в дома му има подслушвателни устройства? Работата му предразполагаше към параноя може би повече от всяка друга професия и сега тези мисли блокираха мозъка му, макар и само за половин секунда, но достатъчно Хърли да забележи.

— Момко — тъжно изрече старият шпионин, — престанете ли да се чукате, работата отива на зле.

— Добре, Йоги.

Хърли не обърна внимание на споменаването на великия играч на „Янките“, който бе известен с тази сентенция. Приведе се напред.

— Я махни тези очила.

— Защо?

— Искам да те погледна в очите.

Майк неохотно свали очилата си.

— Проблемите на тази проклета неблагодарна страна те потискат — заяви Хърли. — Знам, защото и аз съм го изпитвал.

— Сигурно още го чувстваш.

— Вече не. По дяволите, никога не съм го приемал толкова навътре. Навремето можех да разчитам на двайсетина сенатори и петдесетина конгресмени да ме подкрепят, каквото и да направя. И под подкрепа имам предвид много повече от пари. Те разбираха, че трябва да работим скрито. Разбираха, че цапаме ръцете си, а понякога се окалваме целите. Това ново поколение… — Той поклати глава. — Безполезни са.

— Не смятам да споря за това.

— Тези лайнари. С всичко това трябва да се съобразяваш, искаш или не искаш. Пълна каша. Може да си мислиш, че едно нещо няма да повлияе на друго, но уверявам те, че всичко е свързано.

— Да… знам.

— Добре, кажи ми сега — изрече Хърли с искрено загрижен глас. — Какво не е наред при теб и Маги?

— Не съм дошъл да обсъждам брака си.

— Знам, но ти си от най-любимите ми играчи и искам умът ти да е бистър.

— Всичко ми е наред.

— Глупости. Говорих с Айрини, преди да дойдеш.

— И какво?

— Каза, че си избухнал пред Глен Адамс.

— Чудо голямо.

— Каза, че Адамс вече е подал официална жалба, в която твърди, че си го нападнал.

— Само го хванах за ръката.

— Трябва да се държиш професионално. Особено с палячовци като Адамс.

Неш отмести очи към моравата и кимна:

— Разбрах. Какво друго?

— Обадих се на Маги.

— Обадил си се на жена ми? — потресено възкликна Майк.

— Да. Чух слухове, че напоследък не си на себе си, затова й позвъних. Тя се притеснява за теб.

— Тя винаги се притеснява за мен. Коя жена не би се тревожила?

— Чуй ме — настоятелно изрече Хърли. — Положението е много сериозно и ти имаш да оправяш безброй глупости, затова няма да ти губя времето с празни приказки и ще ти кажа направо. Знам, че напоследък трудно вдигаш стария негодник…

Неш престана да слуша. Имаше чувството, че пропада в дълбока, тъмна яма. Собственият му ад тук, на земята. Този разговор надхвърляше разумните граници в толкова много отношения, че единственото, което успя да каже, бе:

— Няма да обсъждаме личния ми живот.

Понечи да стане, но Хърли го дръпна с изненадваща сила.

— Напротив, ще го обсъждаме и Бог ми е свидетел, ако само още веднъж повишиш тон пред Маги, ще ти сритам задника. Трябва да сложиш живота си в ред, а това означава, че трябва да се любиш с жена си, и то спешно, моето момче. Ти си истински ас, по дяволите! Знаеш ли колко получават асовете във въздушния флот? Най-добрите изкарват по двайсет милиона годишно. Как мислиш, че ще се представят тези момчета, ако постоянно си мислят, че не могат да го вдигнат? Ще се провалят. Увереността им се срива.

— Стан, не разбирам какво…

— Я си задръж плювалника затворен за малко, сополанко. Работата достатъчно прецаква главата ти и ако трябва да мислиш и за това, много скоро ще излезеш от строя.

— Нищо ми няма. Само веднъж се е случило.

— Обясни ми тогава как допусна една безполезна отрепка като Глен Адамс да ти влезе под кожата тази сутрин. Защото това не е оня Майк Неш, когото познавам. Онзи Майк Неш никога не би изгубил самообладание по този начин.

Колкото и да не му харесваше, Неш осъзна, че Хърли е доста близо до истината. Малко по-нахакано, отколкото беше уместно, той попита:

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Опитвам се да ти кажа, че докато ти се кахъриш за члена си, Рим гори. Това е проблем на цялата страна. На проклетото общество. Никой вече не вярва, че имаме сериозни проблеми. Деветдесет процента от проклетите политици в този град или си мислят, че вече няма война срещу тероризма, или вярват, че ако се държим добре към тези фанатици, те ще ни оставят на мира. Е, това няма да се случи, по дяволите. Варварите нахлуват, а ние си губим времето да се пазарим за правата на обратните, за свободата на религията, правото да носиш оръжие, глобалното затопляне и всякакви други глупости. Тези идиоти в крайна сметка ще се събудят и ще видят опасността, но ще бъде твърде късно. — Огледа се, за да се увери, че наблизо няма никой, и продължи: — Ти трябва да правиш секс, момче. После трябва да откриеш негодника, който е издал операцията ви на „Поуст“, и да му пръснеш главата.

— Стига, Стан, не говориш сериозно.

— За кое?

— Сам ще се погрижа за сексуалния си живот, разбрахме ли се? Нека само не го обсъждаме повече.

Хърли прокара ръка през набръчканото си лице и каза:

— Момко, ако някой в Ленгли пуска такава информация на репортерите, значи е предател, а предателите в нашия занаят ги разстрелват. Поне така се правеше, преди тия мухльовци с компютрите да дойдат на мода и всички да се превърнат в мекотели.

— Искаш да убия мой колега в ЦРУ? — не повярва на ушите си Неш.

— Убил си доста хора. Не ми казвай, че няма да имаш куража.

— Никога не съм убивал друг американец.

— Това не е американец. Това е предател, заплашващ да провали тайна операция, която допринася за сигурността на тази страна повече от каквото и да било друго през последните двайсет години. Вече имаме потвърждение, че се подготвя трета терористична група. Какво, по дяволите, чакаш да стане? Да нападнат някое училище и да вземат децата за заложници? Да взривят атомна бомба във Вашингтон?

— Не.

Майк поклати глава. Това бяха кошмарните сценарии, които сънуваше от единайсети септември насам.

— Тогава си опичай акъла и хвани тия отрепки, преди да са ни нападнали.