Винс Флин
В случай на опасност (18)

18.

Карим погледна към другия край на поляната, несигурен какво да очаква, но мислеше, че трябва да почувства нещо. Някаква съдбовна промяна, някакво предчувствие за онова, което им предстоеше, гордост от постигнатото. Нещо, каквото и да е, но единственото, което чувстваше, беше пустота. Огледа парцела от единия до другия край. Спря погледа си за момент върху тренировъчната полоса, по която бяха тичали безброй пъти, стрелковия полигон, където се бяха превърнали в безупречни стрелци с глок-19. И не просто да стрелят от място — той ги беше обучил на точност в условията на реална престрелка. Бяха се научили да стрелят с дясната и с лявата ръка, с протегнати, изпънати или свити лакти, с една или с две ръце, докато тичат, легнали, прави и седнали. Бяха проиграли всяка възможна ситуация и сега всички бяха страшно напреднали. Но достатъчно ли беше?

И ето, че Карим го почувства. Стягането в гърдите. Задъхването. Поредния пристъп на паника. Не беше казал на другите. Засега бе успял да убеди хората си, че има мигрена, но знаеше, че не е вярно. Знаеше как боли глава. Това не беше главоболие. Беше нещо много по-страшно. Обикновено съмненията го спохождаха точно преди да заспи. Когато останеше сам с мислите си. Когато отчаяно се опитваше да освободи съзнанието си от всички тревоги, за да може да заспи. Беше безнадеждно. Колкото повече се стараеше, толкова по-лошо ставаше, а сега му се случваше посред бял ден.

Болестта или каквото беше, винаги идваше по един и същи начин. Започваше като неувереност; съмнение в себе си и в способностите на хората му. Бяха свършили толкова много работа, бяха стигнали толкова далеч, но дали беше достатъчно? Къде беше чувството за успех, за завършеност или поне удовлетворението, че най-после си тръгват от това ужасно място? То ги беше обрекло почти от самото начало. Карим си спомни първите няколко седмици, когато всички се разболяха, победени от ужасната влага и насекомите. Това беше едно от нещата, които не бе предвидил. Знаеше, че хората му ще трябва да се нагодят към новия климат, но мислеше, че са достатъчно млади и здрави, за да се справят. Все пак бяха оцелели във войната с американците в студените, сурови планини на Афганистан. Карим мразеше студа, но никога повече нямаше да роптае срещу него. Студеният сух планински въздух убиваше всички гадини, които не можеш да видиш; микроскопичните бактерии и вируси, които нападат тялото ти. Тези невидими врагове процъфтяваха във влагата на джунглата.

Изненадващо, именно американската армия ги спаси, или по-точно едно от ръководствата й за оцеляване в тропиците. Карим осигури на хората си подходящи лекарства и облекло и наложи строга хигиена. Почти цял месец трябваше да мине, докато всички се излекуват от обривите и диарията. След това бяха напреднали много. Бяха по-силни, по-здрави, по-подготвени и много по-уверени в себе си, но дали бе достатъчно. Какво не беше предвидил?

— Амир.

Карим се обърна. Фарид стоеше няколко стъпки зад него, изглеждаше обезпокоен.

— Добре ли си?

— Да. Защо питаш?

— Извинявай, че го казвам, но не изглеждаш добре.

— Добре съм — излъга Карим.

— Всички са готови.

— Вода?

— Пълен запас, както заповяда.

— Знаят ли, че тръгваме.

Фарид не скри изненадата си.

— Така си и мислех — измърмори Карим.

Погледна назад към бараките с ръждясали покриви. Хората му стояха до раниците си, готови за, както си мислеха, поредния дълъг поход в джунглата.

— Доведи ги. Кажи им да оставят багажа.

Фарид изкрещя заповед и шестимата дотичаха. Строиха се в редица на една ръка един от друг. Бяха го правили толкова пъти през последните шест месеца, че вече преценяваха разстоянието на око.

Карим огледа елитния си отряд. Седем мъже. Най-високият беше малко над метър и осемдесет, най-ниският — около метър и седемдесет. Всичките бяха в отлична физическа форма. Малкото излишни килограми, които може би са имали, се бяха стопили. Бяха внушителни — широкоплещести, мускулести, стройни. Цялото им поведение се беше променило. Стояха изпънати като струни, изпъчени, гледащи право напред, очакващи заповеди. За отработването само на тази стойка му беше нужен цял месец. Беше се наложило да ги промени коренно, бавно да ги освободи от лошите навици, които бяха усвоили в „Ал Кайда“ и при талибаните. Предишните им водачи ги бяха научили да гледат с презрение на американците и стройната им йерархия, на начина им на маршируване като роботи. Карим разбираше истинското значение на това — ефикасност, която изисква войникът да загуби индивидуалността си. Това бе едно от многото неща, което ги правеше страшни противници и стоеше в основата на успеха им. Когато получеха заповед, изпълняваха с удивителна скорост и точност.

Той погледна хората си и за първи път осъзна колко се гордее с тях. Даде им команда „Свободно“ и с усмивка каза:

— Войници мои, Аллах ми каза, че сте готови. Вече нямаме работа тук.

— Тръгваме ли? — попита Ахмед.

— Да. Тръгваме до час.

Хората му се спогледаха. Някои се усмихнаха. Други изглеждаха нервни. Карим видя реакциите им, потисна гнева си и си каза, че е естествено. Колкото и ужасно да беше това място, то бе изпълнило целта си. Беше станало техен дом.

— Знам, че някои от вас са неспокойни. Някои се тревожат, а един или двама може би изпитват страх. Всички тези чувства са естествени. Когато Аллах го накарал да отиде в Ниневия и да разобличи злото, пророкът Юнус се уплашил. Толкова се уплашил, че хукнал в обратна посока и попаднал в корема на рибата. Дори един от великите пророци се е страхувал. Нормално е да чувстваш такова нещо. Дори да се съмняваш в каузата ни… в нашата мисия. Ние обаче разчитаме един на друг. Ние сме семейство. Взаимно ще си помагаме да останем силни и няма да побегнем. По свое желание смело ще влезем в търбуха на звяра и ще му причиним такива поражения и болка, че ще сломим желанието му да се бърка в нашите работи.

Неколцина от младежите изкрещяха и вдигнаха юмруци. По-сериозните само кимнаха.

— Да чакаме още означава да дадем на врага повече време да се подготви.

Карим сключи ръцете си зад гърба и заговори надълго и нашироко за мисията им. После дойде трудната част:

— Не ви казах, защото не исках да ви разсейвам от обучението. — Спря в единия край на строя и ги погледна косо. — От около месец нямаме вести от другите две групи. Има опасения, че са били заловени.

Чуха се възгласи на изненада и разочарование.

— В новините не казват нищо — отбеляза Фарид.

— Така е.

Хората му имаха достъп до Интернет от два преносими компютъра и Карим ги насърчаваше да четат американски вестници всеки ден.

— Щях да запазя някаква надежда, ако имаше новини във вестниците. Това би означавало, че ЦРУ признава, че ги е заловило, и е задължено да документира как се отнасят към тях. Фактът, че няма никакви новини, означава, че ще измъкнат от тях всяка информация, която могат.

— Някой от другите групи знае ли за плана ни?

Карим погледна Фазул Алгамди, с когото се бяха сражавали рамо до рамо в Афганистан, и отговори:

— Само бегло.

— Знаят ли кой град ще нападнем? — възбудено попита Фарид.

— Да, знаят, но градът е голям. Както вече е ставало дума, има много цели.

Фазул се умърлуши:

— Бяха достойни мъже.

— Да, така е. Бяха храбри бойци, но твърде много разчитаха, че Аллах ще им помогне да успеят.

Карим дълго бе мислил как да им го каже. С поучителен тон, като имам, добави:

— Аллах иска да ни предизвика. Иска да ни изпита. Иска да провери решителността ни.

— Решени сме на всичко, амир — изказа се от името на другарите си Фарид.

— Добре. Точно затова настоявах за постоянна бдителност. Предупреждавал съм много от вас за липсата ни на уважение към врага. Ако се поддадете на това чувство, то ще ви отслаби. То би означавало, че сте незрели и страхливи… като малки деца, които завиждат на свой съученик, че получава по-високи бележки. Истината е, че американците са изключително добри бойци и ако не внимаваме, ще свършим като другите… пленници, подложени на жестоки мъчения.

— Няма да те разочароваме, амир.

— Хубаво.

Карим винаги щеше да се тревожи за хората си. Беше вложил целия си талант в подготовката им за тази мисия и знаеше, че никога няма да е съвсем доволен. Това беше в характера му. Тези тревоги обаче отиваха на заден план в сравнение с нещо друго, което го измъчваше. Знаеше, че американците са способни, но не беше толкова наивен да си мисли, че другите две групи са били заловени случайно. Той все повече се убеждаваше, че командването на „Ал Кайда“ се разпада.

— Нещо друго ме тревожи — заяви с изключително сериозен глас. — Опасявам се, че Захария е предавал информация на чичо си.

Двамата мароканци, които бяха най-близки с египтянина, се спогледаха виновно.

Карим забеляза и попита:

— Прав ли съм?

Те кимнаха.

Той си наложи да не се ядосва за това сега. След като подозренията му се потвърдиха, се чувстваше уязвим на това голо място. Често беше изпитвал такова чувство в Афганистан. Сякаш усещаше присъствието на американските самолети в небето. Тихо бръмчене, предвещаващо смърт. Изведнъж се почувства много доволен, че е убил Захария, и още повече, че е подготвил и другите неща.

— Има ли още въпроси, преди да тръгнем?

— Къде отиваме?

— На пистата. — Карим погледна на север. — Ако се движим добре, до свечеряване ще сме там.

— И после към Мексико Сити? — поинтересува се Фазул.

— Не.

— Ами какво ще стане с плана?

— Вече не можем да имаме доверие дори на собствените си хора. Американците са успели някак да се внедрят в нашето командване. Трябва да действаме сами.

— Но как ще влезем в Щатите?

— Подготвил съм друг начин.

— Какъв?

— Ще разберете, когато му дойде времето.

Хората му приеха това без повече въпроси. Карим погледна Фарид и заповяда:

— Запалете постройките. Не искам да има доказателства, ако американците открият лагера ни.

— Слушам, амир.

Карим огледа синьото небе за признак, че някой ги наблюдава. Това само по себе си бе достатъчно на хората му да се спогледат тревожно.

— Мисля, че трябва да тръгваме колкото може по-скоро.

Никой не възрази. Бойците заляха сградите една след друга с керосин от фенерите и ги запалиха. Хвърлиха в пламъците двата лаптопа, резервните радиостанции, картите и сателитните телефони. Четиринайсет тетрадки, пълни със сведения за хора, сгради и организации, бяха изгорени. Карим бе накарал хората си да запомнят наизуст плана за действие. От този момент нататък нищо не трябваше да остава на хартия. Всички връзки с командването на „Ал Кайда“ трябваше да прекъснат.

Групичката остави бушуващите пламъци зад гърба си и тръгна по тясна пътека. Карим изчака на границата на джунглата, докато хората му изчезнаха един след друг в гъсталака. Радваше се, че най-после се махат от това място, и беше доволен, че е прекъснал всяка връзка с командирите си. Вече нямаше с какво да му помогнат. Той и войниците му бяха сами. Щяха да се изправят срещу Голиат и да му нанесат жесток удар в името на целия ислям.