Винс Флин
В случай на опасност (61)

61.

Капитолия

Скована от срам, Лонсдейл се върна в кабинета си. Само които я познаваха добре, можеха да се досетят, че е на ръба на нервна криза. Все пак тя бе професионален политик — жена, която умее да изглежда щастлива дори след тримесечна предизборна кампания. Какво бе в сравнение с това двеминутната разходка от залата на комисията до кабинета й? Въпреки това на три пъти за малко да се развика — два пъти на малоумните служители от екипа й, които не разбираха нищо от разчитане на емоции, и веднъж на един сенатор, който бързаше да разбере какво е станало на закритото изслушване. Всеки път Лонсдейл заемаше поза като статуетката на спортния трофей „Хейсман“, с протегната напред ръка и разтворена длан, за да пропъди натрапниците.

Когато най-сетне се добра до кабинета си, тя влезе през частния вход и мина покрай шестимата старши членове на екипа й, които я познаваха достатъчно, за да знаят, че трябва да си държат устите затворени. С лека походка и изкуствена усмивка пресече малката приемна и влезе в личния си кабинет. Секунда след това тежката дървена врата се затръшна.

Всички погледи се насочиха към Уосън. Той плахо погледна масивната врата, през която току-що бе влязла началничката му. Знаеше, че го очаква. Ако някой друг посмееше да влезе през тази врата, можеше да се прости с главата си. Ралф Уосън даде знак всички да продължават работа, после много внимателно отвори вратата, промъкна се в стаята и затвори след себе си. Лонсдейл седеше на големия диван с вдигнати крака и цигара в уста. Уосън забеляза, че не е включила аспиратора, което беше друг лош знак.

Той отиде в другия край на стаята, пусна вентилацията и се присъедини към началничката си в къта за сядане. Настани се на едно от ултрамодерните кресла с голяма хромирана основа и попита:

— Какво, по дяволите, стана?

Лонсдейл изви главата си назад и като избълва голям облак дим, отговори:

— Това беше може би най-лошият ден в живота ми.

Уосън се замисли за покойния й съпруг.

— По-лош от деня, в който почина Джон?

— Не. Не… не по-лош от него. Това беше най-срамният провал в политическата ми кариера.

— Какво стана?

— Всички ме предадоха. Подмокриха се от страх.

— Защо? Какво каза Рап?

Тя наведе глава и за пръв път погледна Уосън.

— Направи горе-долу това, което ти ме предупреди да очаквам от него. Не абсолютно същото, но в този дух. Всички напълниха гащите от страх. Убеди ги, че сме заплашени от терористичен атентат и ако не го пуснат да нарушава закона, ще обвини нас, когато ни ударят.

— Какво ще правим сега? Телефонът не спира да звъни. Ще допуснеш ли пресата на сесията в два часа?

Лонсдейл дръпна от цигарата, бавно издиша дима, след което избухна в истеричен смях.

— Какво е толкова смешно?

— Този следобед няма да има никаква сесия. Поне не в моята комисия.

Той остана потресен:

— Как е възможно?

— Това копеленце накара страхопъзльовците, с които работя, да затреперят. Поиска открито изслушване днес следобед. Готов е да признае пред камерите, че е удрял, душил и пускал ток на проклетия терорист, и ще каже, че го е направил, за да ни защити от въображаема терористична група, която се кани да ни удари всеки момент. После предложи друга възможност — да прехвърлим проблема в Комисията по разузнаването, където нещата могат да се разгледат тайно.

— И какво?

— Собствената ми проклета партия ме предаде. След трийсетминутни спорове гласуваха да прехвърлят топката на Комисията по разузнаването.

— Как бяха разпределени гласовете?

Тя махна пренебрежително:

— С огромно мнозинство. Резултатът беше седем на едно още преди да стигнат до мен, и то от моята страна на залата.

Уосън присви очи:

— Има ли нещо друго?

Сенаторката отново изви главата си назад и изръмжа:

— Тед Драби ми прошепна по едно време, че ако не се успокоя и не започна да действам разумно, ще се погрижи да ми отнемат председателството.

— Боже мой! — възкликна той.

Тед Дарби бе може би най-влиятелният човек в Сената и никога не отправяше напразни закани.

— Какво ще правиш сега?

— Не знам. Може би ще се опитам да го разоблича в Комисията по разузнаването, но не очаквам голяма подкрепа.

Уосън погледна часовника си. Тъкмо минаваше дванайсет. Лонсдейл вече закъсняваше за една обедна среща.

— Съжалявам, че трябва да ти напомня, но имаш среща с Джо Барейро.

Тя притисна челото си със свободната си ръка и каза:

— Не мога. Абсурд. Няма да се справя. Сигурно ще изтърся нещо, което ще ме изпрати на електрическия стол в Комисията по етика. По дяволите… дори може би в съда. — Замълча за момент, после се разсмя: — Представи си майтапа! В крайна сметка мен да осъдят!

— Няма да те осъдят. Искаш ли аз да отида вместо теб?

— Не. Просто отмени срещата.

— Лоша идея.

— Защо?

— Барейро не обича да му връзват тенекии. Сигурно ще напише някоя гадост за нас, а сега последното, което ти трябва, са лоши отзиви в пресата.

— Прав си.

— Какво да му кажа?

— Кажи му, че партията ми ме изостави. Че вече никой не следи държавните чиновници да спазват законите.

— Не е ли по-добре да му кажа, че Рап е съобщил секретни данни и в името на националната сигурност си решила да го изпратиш в Комисията по разузнаването, откъдето има по-малка опасност да изтече информация.

— Да си припиша заслугата ли? — възмутено възкликна тя.

— Това ми е идеята.

— В никакъв случай. Един ден това ще излезе наяве и тогава ще застана пред всички тия безгръбначни… и ще се види кой е бил крив и кой — прав.

— Добре. — Уосън се изправи. — Да му кажа ли, че гласовете са били осемнайсет на два? Чакай да позная: единственият, който те е подкрепил, е нашият юначен комунист Чък Левин?

— Наистина ли мислиш, че имам нужда от това сега?

— Това, от което нямаш нужда, са отрицателни журналистически отзиви.

— Чудесно… Прави каквото искаш — заяви Лонсдейл, без да го погледне.

Уосън сведе очи и се замисли дали да й напомни, че я е предупреждавал за това. Искаше му се да й каже: „Ами какво ще стане, ако Рап е прав? Какво ще направиш, ако станеш за смях пред колегите си?“ Но не можеше. Не в този момент, когато беше сломена. Би било твърде жестоко. Щеше да изчака няколко дни и тогава да я вразуми. А на срещата сега щеше така да представи нещата, че позицията на началничката му да изглежда по-умерена.