Винс Флин
В случай на опасност (17)

17.

Тройната граница, Парагвай

Бойният дух беше нисък. Това не го бе предвидил, а Карим рядко пропускаше такива важни подробности. В това беше силата му. Той бе на първо място учен, а след това войник. Всъщност за момент се беше замислил за това. В последните секунди, преди да застреля Захария, си помисли как ще се отрази това върху другите бойци. Когато вадеше пистолета, натискаше спусъка и гледаше как куршумът пръска черепа на египтянина, той беше сигурен, че екзекуцията ще вдъхне кураж на хората му, ще ги обедини, ще ги накара да забравят различията си и да впрегнат таланта си за изпълнението на тази важна мисия. Сега виждаше, че не ги е преценил правилно.

Проблемът беше във вярата им, в липсата на искрена преданост към каузата. Племенните съперничества също играеха роля и Карим се ядосваше, че не го е забелязал преди. Ислямът беше известен с вътрешните противоречия; с жалки съперничества, които ги разединяваха открай време. Четиримата саудитци в отряда му бяха добри бойци. Те щяха да се бият самоотвержено и храбро до последния човек. Единственият афганистанец също се справяше добре, пък и бе служил под негово командване повече от година и беше участвал в безброй схватки с врага. Имаха си доверие благодарение на това бойно приятелство. Афганистанецът нямаше да го разочарова. Сънародниците му бяха най-коравите и самоотвержени бойци, които Карим познаваше.

Мароканците обаче бяха проблем. Сега виждаше, че отрядът е по-разединен от всякога. За момент се замисли дали да не убие и един от тях, но реши, че не е практично. Не беше противник на използването на страха като мотивация, но в момента не разполагаше с много хора. Той беше изучавал жестоките методи на водачи като Ленин и Сталин. Имаше какво да се научи от тях. Дързостта и жаждата им за власт бяха ненадминати. Най-впечатляващо обаче бе умението им да завземат властта и да я задържат с най-брутални средства.

Карим често мислеше за Ленин и Сталин. Питаше се дали и той притежава величието на тези двама мъже, таланта да поведе революция, да завземе властта от други, да избие до крак всичките си врагове, истински или въображаеми, докато почувства, че има абсолютна власт и бъде готов да започне истински промени. Знаеше, че е способен на такава жестокост. Знаеше, че е достатъчно мотивиран да доведе нещата докрай, да убива наред толкова, колкото е необходимо. Все пак той изпълняваше волята на Аллаха, а Аллах щеше да раздели вярващите от неверниците след смъртта им.

Мисията му беше да обърне нещата. Да спре похода на езичниците и неверниците срещу исляма. Освобождаването на жените, порнографията, приемането на извращения като хомосексуализма — всичко това бяха дяволски деяния. Музиката им, киното, цялата им култура целеше разбиване на семейството. Цивилизацията им беше тумор в света, бавна и неумолима атака срещу исляма. Независимо на каква цена, независимо колко невинни ще загинат, те трябваше да бъдат спрени.

Сегашната акция не беше крайната цел на Карим. Тя бе само стъпало към нещо много по-велико. Аллах му се беше явил по време на безкрайните часове на молитва и му бе разкрил плановете си: че иска от него да вземе люлката на исляма от предателите, от продажните сребролюбци. Но преди да поеме тази отговорност, трябваше да се докаже. Не пред Аллах, а пред онези, от които имаше нужда в следващия етап от борбата.

Карим нямаше да се принесе в жертва като другите. По очевидни причини не беше споделил тази своя идея с хората си. Аллах имаше големи планове за него. Един ден той щеше да поведе революцията, която да промени света. Карим бе призван да свали саудитската кралска фамилия и да изчисти страната си от нейното пагубно влияние. Цялата фамилия, над десет хиляди души, трябваше да бъде избита. Той знаеше, че неколцина ще се спасят, знаеше, че светът ще бъде шокиран, но това бе несравнимо с делото на Ленин и Сталин. Милиони бяха убитите от тях и за какво? За една безбожна система, облагодетелстваща само бюрократичната върхушка. Мюсюлманите щяха да разберат, а в крайна сметка само това има значение. Първо обаче трябваше да се справи с Америка и за да го постигне, трябваше да повдигне бойния дух на двамата мароканци и да накара хората си да действат като единен екип.

Карим отвори вратата и нагази в меката трева. Шест месеца на това задушаващо място. Много бе постигнато, но не достатъчно. Слънцето най-после се беше вдигнало достатъчно високо, за да прогони носещите зараза насекоми в сенките. Знаеше, че един ден хората му ще са му благодарни, но сега едва издържаха горещината. Дори сънародниците му саудитци изнемогваха в тази комбинация от жега и влага. Спасението беше водата, точно както в пустинята. „Трябва да пият много вода“ — помисли си Карим. Грижеше се редовно да вземат лекарствата против малария. Не беше вложил толкова талант и енергия в тази операция, за да се провали само заради някакъв микроб.

Чу крясъци и погледна да види какво става. Шестима от хора му се бяха събрали в другия край на разчистеното място, на около сто и петдесет метра от него. Всичките носеха камуфлажни панталони и избелели зелени тениски. Всеки имаше голям кобур с 9-милиметров глок и два резервни пълнителя. Карим ги беше накарал да ги носят винаги, за да свикнат да ходят с оръжие. Освен това се надяваше, че наркотрафикантите ще се натъкнат на лагера му и ще предизвикат престрелка. Би било отлично изпитание за хората му.

Бойците му се намираха на мястото, където започваше и свършваше тренировъчната полоса. Дори от това разстояние усети, че окуражителните им викове не са особено ентусиазирани. Потърси седмия човек на полосата с препятствията. Все още не беше свикнал с това. Само преди няколко дни бяха осем. Единият от мароканците заобиколи другия край на полосата. Карим не можа да различи дали е Ахмед, или Фазул, толкова много си приличаха. Младежът легна по корем и запълзя под бодливата тел, опъната на по-малко от петдесет сантиметра над земята. След десет метра се изправи и се затича към шестметровата стена. Скочи, хвана се за въжето и започна да се катери. На средата се свлече, изправи се, пак пробва, но отново се изпусна и се отказа, скочи на земята. Задъхан, мароканецът се наведе и опря ръцете си на коленете, опитвайки се да си поеме въздух. Карим се намръщи. Не беше дошъл, за да гледа как някой се отказва от нещо, което би трябвало да е усвоил още преди месеци.

След като си пое още няколко пъти дъх, младежът поклати глава и заобиколи стената, за да продължи към следващото препятствие. Другите шестима започнаха да му се присмиват. Макар че беше почти невъзможно да различи двамата мароканци от това разстояние, Карим се досети, че това е Ахмед. С другия се бяха сражавали заедно и той знаеше, че Фазул няма да се откаже пред някаква си стена. Карим кипна. Самият факт, че някой от хората му е готов да се предаде толкова лесно, бе достатъчен да го вбеси, но това, че другите го намират за смешно, беше нетърпимо.

Черните му кубинки сякаш сами тръгнаха по една от пътеките, отъпкани във високата трева радиално, като спици на колело. Вървеше бързо, гневът му растеше с всяка стъпка. Един от бойците го забеляза и предупреди другите. Смехът и подигравките секнаха. Младежите се строиха в редица и макар че не застанаха мирно, се подготвиха да посрещнат гнева му. Карим спря на осем крачки от групичката точно когато Ахмед финишираше. Хилавият мароканец се препъна, падна, претърколи се два пъти и спря точно в краката на командира си.

Карим може би щеше да го ритне, ако не беше нервният смях на един от другите. Беше Фарид, най-талантливият от бойците, и докато напразно се опитваше да се овладее, смехът му зарази и останалите. Скоро всички се кискаха като истерични момиченца.

Карим прекрачи Ахмед, извади пистолета си и допря дулото в главата на Фарид. Действията му и споменът за смъртта на другаря им преди няколко дни ги отрезвиха. Всички се изпънаха, изправиха раменете си, загледаха се право напред. Дори Фарид застана мирно въпреки натиска на хладната стомана върху челото му.

— Амир — бързо каза младежът, — извинявам се за неуместното поведение.

— Смешно ли ти се струва?

— Не, амир, не е смешно.

Фарид го наричаше „амир“, което на арабски означава командир.

— Защо се смееше?

Фарид се поколеба, не знаеше какво да отговори. Накрая каза:

— Не трябваше да го правя. Няма повече да се повтори.

— Не, няма — хладно изсъска Карим, — защото ако се повтори, ще ти пръсна дебелата глава.

Фарид примигна от потта, която се стичаше по челото и влизаше в очите му.

— Слушам!

Карим свали пистолета, обърна се към другите и изкрещя:

— На някого от вас да му е смешно?

Те отговориха в един глас, че не. Гневът му не отмина. Напротив, засилваше се. Той закрачи зад хората си, като едва устоя на желанието да ги заудря с ръкохватката на тежкото си оръжие по главите. Командирската работа бе самотно занимание, особено в необятната джунгла на хиляди километри от бойното поле. Техният неуспех беше негов неуспех, а той не обичаше да се проваля. Как да ги накара да се стреснат, да разберат колко големи са залозите? Как да ги накара да осъзнаят колко сериозен противник са американците? Колкото и да презираше врага, той не подценяваше силата му.

Хората му се бяха включили с желание в групата, но Карим беше слушал твърде много мъже да говорят с ентусиазъм за война. Кафенетата и джамиите в Саудитска Арабия бяха пълни с такива. Само малка част се оказваха достатъчно смели, достатъчно глупави или достатъчно силно вярващи, за да вземат оръжие и наистина да се бият. Той мислеше, че момчетата от неговата група са както смели, така и отдадени на идеята. Захария беше отдаден на каузата и умен, но твърде мързелив. Никога не приемаше достатъчно сериозно онова, което правеха. Това бе типично за повечето млади мъже, които нямат друго смислено занимание. Мнозина от тях бяха изпратени от богати бащи, стремящи се да прославят името си, като жертват синовете си за каузата. Много от тези бащи плащаха солидни суми, за да осигурят на момчетата си безопасно място далеч от бойната линия. Повечето младежи идваха без абсолютно никаква военна подготовка и нещо по-лошо, с погрешни представи за воденето на битка. Дори добре подготвени и екипирани войници можеха да изгубят самообладание в сражение. Какво оставаше за новобранеца, колкото и надъхан да изглежда, когато американците пуснат някоя от онези раздиращи, оглушителни лазерно насочващи се бомби? Карим бе виждал как цели батальони се вцепеняват от ужас, когато видят бойните им самолети в мрачното небе.

Тези мъже не бяха страхливци. С изключение на двама, той ги беше виждал в битка и всичките бяха достойни. Дори Ахмед, въпреки некадърността му при прескачането на стени, имаше своите достойнства. Беше самоук снайперист и далеч превъзхождаше останалите при стрелба с пистолет и автомат. Карим имаше големи планове за него. Хрумна му нещо, докато обикаляше около хората си. Може би беше прекалено взискателен. Може би това вредеше на самочувствието им. Не беше в характера му да се връща назад. Всичко в живота си бе постигнал с приемане на нови предизвикателства. С полагане на все повече усилия.

Може би това не беше правилният подход за тази група. След по-малко от седмица щяха да започнат да се внедряват в сърцето на врага и там никой нямаше да им помага. Напрежението щеше да е десетократно по-голямо. Карим се замисли за другите две групи. Беше чул слухове, че са ги заловили, но в пресата не се споменаваше нищо. Това означаваше, че вероятно врагът ги държеше на някой невзрачен кораб насред океана и ги изтезаваше. Как са ги хванали? Дали сами са се издали? Дали в организацията имаше предател? Тези въпроси вече няколко седмици го държаха буден нощем.

В този момент, докато оглеждаше застаналите мирно бойци, нещо му хрумна. Знак от Аллах. Почти веднага го позна. Напоследък все по-често чувстваше ръката на Аллах във всичко, което правеше. Той го водеше, тласкаше го напред, леко го напътстваше все по-дълбоко към сърцето на звяра. Бъдещето — да поведе въстание в светите земи, изведнъж престана да му изглежда толкова ясно. Може би всичко щеше да свърши в Америка. Карим нямаше как да не почувства леко разочарование, но само за секунди. Знаеше, че Аллах го изпитва. Караше го да се смири. Искаше да се съсредоточи върху непосредствената задача. „Така да бъде — помисли си. — Ако Америка ще бъде последната ми битка, това ще бъде славен и бляскав край.“

Той погледна Ахмед, който още дишаше тежко. Оставаше му да реши един много важен въпрос — след като Захария вече го нямаше, структурата трябва да се промени. Карим беше замислил отрядът да функционира като екип на американските „тюлени“ и системата им за взаимопомощ. Всеки боец имаше партньор, с когото да тренира. Осмината бяха разделени на отделения по четирима, а пък те — на по две двойки. Карим много внимателно беше обмислил системата. Тя щеше да му даде преимущество при първоначалното нападение и гъвкавост да използва по-малките екипи, когато врагът осъзнае какво става.

— Ахмед — каза и протегна ръката си. — За мен ще бъде чест, ако ме приемеш за партньор.

Мароканецът се ококори:

— Амир, честта ще е само моя.

Карим се усмихна:

— Ти си добър войник и аз вярвам в теб.

Огледа другите мъже и одобрителните им усмивки го накараха да се почувства горд. За да разведри хората, добави:

— И ще се погрижа да не се катерим по стени.