Винс Флин
В случай на опасност (29)

29.

Тройната граница, Уругвай

Наближаваше пладне. Слънцето беше високо в небето. Долината ставаше все по-гореща и влажна, сякаш се превръщаше в супа. Карим пропъди една голяма буболечка, която едва не влетя в носа му, и избърса челото си с маслиненозелената си кърпа. Погледна синьо-белия самолет „Баслър BT-67“. По принцип представляваше стара машина DC-3, снабдена с два двигателя „Прат и Уитни“, нов корпус и навигационни уреди. Беше само на двайсетина метра от паянтовата барака и двата му пропелера блестяха на слънцето.

Бяха докарали трактора от края на джунглата и бяха сменили лопатата му с устройство за повдигане. Бяха закарали двете палети с кокаин колкото можеха по-близо до самолета. Четирима от хората на Карим стояха в редица и товареха пакетите с наркотик. Работеха непрекъснато вече час. Едната палета беше натоварена и сега бяха стигнали до средата на другата. За разлика от мъжете, които току-що бяха избили, тези не се оплакваха и работеха много по-ефикасно.

Карим погледна часовника си и си помисли за постовете, които беше поставил на двете главни пътеки. Включи радиостанцията и попита какво става. И от двете места му докладваха, че положението е спокойно. Почувства, че гърдите му се свиват и пулсът му се ускорява. Колебаеше се между две противоречащи си мисли. Първата беше желанието да се махат по-скоро от това ужасно място, а втората — страхът му от самолети. С нови двигатели или не, тази машина беше адски стара. От приятеля си Хаким знаеше, че е наистина морално остаряла. Близо сто хиляди били произведени през трийсетте години и през Втората световна война, но това говореше добре за тях. Щом още ги ремонтираха и летяха, това бе свидетелство за простото и надеждно устройство на машините.

Карим нервно погледна зад рамото си самолета и се почуди дали приятелят му от детинство знае какво прави. По отношение на летенето — със сигурност. Хаким беше способен пилот. Летеше от шестнайсетгодишен. Хеликоптери, самолети, планери — можеше да управлява почти всичко, което му попаднеше. Освен това бе долетял и се беше приземил само с леко разклащане. Карим се притесняваше повече как ще натоварят самолета. Не разбираше много от тези неща, а те си бяха цяла наука. Двамата мъже се познаваха от седемгодишни. Живееха през няколко къщи и ходеха в едно и също училище. Той знаеше, че приятелят му има много таланти, но ученето не беше сред тях. Хаким никога не се беше представял добре в училище и мисълта, че сега той отговаря за натоварването на над петстотин килограма в самолета, безпокоеше Карим.

Приближи се до летателния апарат и каза на хората си да направят петминутна почивка. Четиримата бяха плувнали в пот и сигурно бяха жадни.

Хаким надникна от вратата и се усмихна, показвайки пролуката между предните си зъби.

— Карим, ти си гений.

Карим нервно погледна зад рамото си момчетата.

Хаким забеляза безпокойството му и измърмори:

— Кога най-после ще го преодолееш?

— Може би никога.

— Значи си глупак — отбеляза приятелят му, като сниши глас.

Ако друг му беше казал такова нещо, би се изкушил да го убие, но понеже това бе старият му приятел, се престори, че не е чул. Като вярващ мюсюлманин той мразеше наркотиците, но сега нямаше голям избор.

— Обичам те като роден брат, но не разбираш начина, по който е устроен светът.

Карим се гордееше, че не разбира този начин. Начин, който караше човек да се отклони от верния път. Преди три години беше убедил Хаким да се включи в свещената война и двамата бяха отишли заедно в Пакистан. Само година, след като бе завършил училище, Карим беше видял много малко от света. Наркотиците бяха непознати в родния му град. След като завърши образованието си, родителите му отчаяно се опитваха да му намерят жена от страх да не отиде да се бие в Афганистан или в Ирак. За Ирак дори не си беше помислял. Ислямският свят бе станал по-добър без Саддам Хюсеин и той не искаше да дава живота си за партията „Баас“, за да може отново се обърне срещу саудитските си съседи и да потиска братята си мюсюлмани.

Затова отиде в Пакистан да се сражава за „Ал Кайда“ и талибаните. Карим беше подготвен за всички психически и физически предизвикателства, но никога не би се досетил за ролята, която търговията с хероин играеше за борбата. Опиумът беше навсякъде. Отглеждаха го, събираха го, продаваха го, разпространяваха го. Много от чуждестранните бойци бяха пристрастени към него. За тях той бе най-добрият начин да се справят с трудностите в планината и в борбата срещу невидимия враг, който можеше неочаквано да нанесе удар във всеки момент, денем и нощем. За талибаните наркотикът беше жизнена сила.

Карим не се боеше, че може да се пристрасти към хероина, но се безпокоеше за Хаким. Още по-тревожно обаче беше безотговорното отношение на водачите на „Ал Кайда“. Не можеше да повярва как се принизяват до обикновени наркотърговци. Това, че с такава готовност се замесват в нещо, срещу което пророкът категорично се е противопоставял, обезсмисляше вярата им и силно отблъскваше доброволците, които искаха да се сражават за тях.

Карим погледна наполовина разтоварената палета, тъжно поклати глава и каза:

— Не знам дали Той ще ни прости това.

— Ох — измърмори Хаким, — понякога ми иде да те удуша. — Скочи от самолета, отиде при палетата и взе един пакет кокаин. — Имаш ли представа колко струва това?

— Ти ми каза, че ако имаме късмет, можем да получим един милион долара.

— Да — засмя се приятелят му, — но тогава не знаех, че има толкова много. Говорехме за няколко торби. Това всичкото… — той се отдръпна, разпери ръце и ги завъртя в кръг — това струва… дори аз не знам… десет милиона, може би и повече.

Карим не успя да скрие изненадата си.

— Десет милиона?

— Може би и повече.

— Нямах представа…

— Сега какво мислиш за наркотиците? — Хаким прегърна приятеля си през рамо. — Казах ти, че ще стане. Помисли какво можеш да направиш с толкова пари. Вече няма да се налага да им искаш разрешение. Ще можеш сам да финансираш и да управляваш операциите си.

Карим се усмихна леко. Никога нямаше да забрави какво му бе казал приятелят му една нощ преди около две години, докато седяха край лагерния огън. Карим беше в особено набожно настроение и се ядосваше, че Хаким отделя твърде много време за търговия с наркотици в Афганистан. Спорът започна с едно просто твърдение на Хаким: С какво е по-различен опиумът от нефта? Карим беше потресен от глупостта на този въпрос, но не за дълго. Хаким ясно изложи становището си — че опиумът е ресурс, който с нищо не е по-различен от всяка друга стока. Когато Карим изтъкна, че нефтът не унищожава живота на хората, приятелят му се изсмя. Какво са допринесли парите от търговията с нефт за Саудитска Арабия? В университета многократно бяха обсъждали тази тема. Нефтът разваляше страната им. Хаким дори заяви, че приятелят му е лицемер. Той с готовност вземаше нефтени долари, за да води джихад, а смяташе, че парите от местното земеделие някак си не са достойни за каузата.

Тази нощ си легнаха скарани, но Карим започна да се пита какво би искал Аллах. Искаше да победят — да, но дали на всяка цена? Не беше сигурен, но когато водачите на „Ал Кайда“ и талибаните започнаха да се проявяват като все по-некадърни, започна да търси други начини. Трябваше да намери други възможности да продължи борбата без помощта на „Ал Кайда“. Не след дълго Карим ги изостави. Искаше сам да си осигурява парите. Пари, които никога не би могъл да печели в Саудитска Арабия, защото там нямаше финансова свобода. Кралското семейство и приятелите му имаха монопол над властта и богатството.

Когато Карим видя пистата и наркотиците, първата му мисъл беше за Хаким. През следващите няколко месеца той все повече се замисляше как да стане независим от „Ал Кайда“. В кодирано електронно писмо до приятеля си той му описа идеята и Хаким веднага я прие. След изчезването на другите две групи Карим реши да извика Хаким да ги превози.

— Хубав ден е днес, Карим.

— Да, така е.

— Няма ли да се усмихнеш? Поне да покажеш, че си щастлив.

— Аллах обича смирените.

— Аллах иска и да си щастлив, а днес е такъв ден.

Карим леко се усмихна, но после си спомни какво му предстои. Отново стана сериозен и Хаким го попита какво има. Карим погледна хората си, които бяха седнали на земята и пиеха от манерките си. След седмица и нещо всички щяха да са мъртви. Тези красиви млади тела, пълни с живот, щяха да бъдат разкъсани и смазани или надупчени с куршуми. Единствената му утеха бе, че ще накара Америка да страда. Щеше да я накара да изпита истински страх, а после щеше да има второ нападение, трето, четвърто… След успеха им мнозина щяха да заемат тяхното място. Щяха да удрят Америка вълна след вълна. Той щеше да поведе истински джихад. Не да нанесе един голям удар и после да се скрие и да бездейства. Сегашните водачи на „Ал Кайда“ го отвращаваха.

— Какво има? — попита Хаким.

— Когато започнем да избиваме американци, тогава ще си позволя да се усмихна. Дотогава няма да има празнуване.