Винс Флин
В случай на опасност (30)

30.

Вашингтон

На връщане Неш пое по околовръстния път, обикаляйки града обратно на часовниковата стрелка. Спираше на привидно случайни места: бензиностанция, кафене, аптека. И двата му телефона бяха изключени, с извадени батерии. Вграденото джипиес устройство на микробуса отдавна бе излязло от строя. Така, ако се опитаха да го следят, нямаше да засекат местата, на които спираше всяка седмица. Веднага след нападенията срещу Ню Йорк и Вашингтон тези мерки не бяха необходими. В Саудитска Арабия и Сирия, да. Той беше свикнал някой да го следи, докато работеше там, но не и тук, в Америка.

След като решиха да действат на територията на Щатите обаче, нещата се промениха. По политически причини ФБР не харесваше идеята да изпраща агенти под прикритие в джамии. Предложението бе правено от много хора безброй пъти. В Бюрото знаеха, че тази мярка е важна за националната сигурност, но също си даваха сметка, че който подпише такова решение, ще бъде разпънат на кръст на Капитолия, затова се опитваха да държат среден курс. Решиха да не закачат джамиите, а да се насочат към мюсюлманските благотворителни организации. Това беше добро начало и имаше много успешни операции, особено от финансова гледна точка. Момчетата от Бюрото си ги биваше за това. Можеха да разследват абсолютно всичко. Пращаха стотина способни и мотивирани агенти и проблемът изчезваше. Събираха всяка улика, до последната прашинка, и сглобяваха удивително ясна картина на онова, което се случваше.

При разследването на благотворителните организации се оказа, че много от тези на пръв поглед безупречни институции всъщност са параван за военизирани терористични групировки като „Хизбула“, „Хамас“ и „Ал Кайда“. Точно както при организираната престъпност, групировките се адаптираха. Промениха начина си на работа, бавно се скриха зад стените на джамиите и ФБР спря като пред невидима преграда. Преграда, забулена в мъглата на Първата поправка: правото да изповядваш религията си, да говориш каквото ти харесва и да общуваш с когото намериш за добре. Те го нарушаваха постоянно — „те“ бяха хората от Националния антитерористичен център (НАТЦ). Главният мозък в борбата срещу тероризма във всичките му новопоявили се форми.

Малцината, които не се страхуваха да мълчат, казваха, че причината не е в Първата поправка. Решението да се стои далече от джамиите бе израз на политическа коректност в най-висшата й форма. Хората във ФБР се бояха да не бъдат обвинени във фанатизъм, задето шпионират малцинствата, и този страх бе породен от нелогичната, основаваща се на емоции и криворазбрана етичност философия от шейсетте години. Тъй като ислямът беше нещо различно, никой не смееше да го критикува. Един от колегите на Неш в Бюрото го обясни най-добре веднъж, когато каза: „Ако утре взривят клиника за аборти, при което загинат стотици хора, и отговорността бъде поета от бели мъже, членове на баптистка групировка, противопоставяща се на абортите, мислиш ли, че ще се поколебаем да изпратим агенти под прикритие в църквите им?“

Никой не задаваше открито този въпрос. Чуха се слухове, че някой отгоре е наредил да продължават да разследват благотворителните организации, но да не пипат джамиите. Това беше преди около две години и се говореше, че тогава Кенеди, Стан Хърли и неколцина отбрани сенатори са се събрали и са взели решение, че нещо трябва да се направи. Извикаха Неш и Рап и им дадоха нареждания. Казаха им, че всичко трябва да се прави тайно. За начало им отпуснаха бюджет от десет милиона долара. Първият един милион бе оставен в сейфове в една стара банка в Уилямсбърг. Докараха още пари от чуждестранни източници, за което нямаше нито една разписка. Всички следи се унищожаваха. Кенеди имаше доверие на Неш и Рап, че ще харчат разумно, и те така и правеха. Най-трудното бе набирането на агенти. Започнаха с четирима, които вербуваха, като им осигуриха шанса да служат на страната си и купчина пари. По милион на човек, освободени от данъци и с възможност да ги държат в каквито искат банки във или извън страната.

Набелязаха си четири джамии. Една във Вашингтон, една във Филаделфия и две в района на Ню Йорк. Сега агентите бяха осем и получаваха постоянен поток от информация. Първо научиха, че „Ал Кайда“ тренира командоси, които смята да изпрати в Америка за координирани атаки над отделни лица и цели сгради. През последните шест месеца попаднаха на истинска златна жила от сведения. Откриваха все повече звена на терористичната мрежа, създадена, за да организира и води свещената война в Америка. Две въоръжени групи бяха обезвредени и беше потвърдено съществуването на трета. А сега го караха да зареже всичко. Да потули нещата, сякаш нищо не се е случило. Да се подготви за разследването.

Неш влезе през един от пропускателните пунктове на НАТЦ и остави колата в подземния гараж. Не знаеше от какво се страхува повече — да се качи горе или да се яви пред Комисията по разузнаването по-късно следобед. Поне отношенията му към хората от комисията бяха ясни, тоест смяташе три четвърти от тях за боклуци. Горе беше пълно с хора, които харесваше. Хора, които уважаваше и които отново се налагаше да лъже. Този вътрешен конфликт го изтощаваше, караше го да мисли за Хърли и за коментара му, че всичко е свързано.

Сложи батериите на телефоните си, включи ги и тръгна към асансьора. Когато вратата се отвори на шестия етаж, той с нежелание слезе. Закрачи по постлания с килими коридор, доближи електронната си карта до едно четящо устройство и изчака да чуе изщракването, показващо, че може да отвори вратата. Влезе в голямата зала, пълна с хора на практика от всяка служба, свързана с опазването на обществения ред и разузнаването; имаше представители и на военните. Седяха в тесни работни кутийки, проектирани за максимална ефективност. На едната стена имаше огромен екран като в киносалон. На него течаха новини от осем различни телевизионни канала.

Неш не погледна колегите си, но по тишината, която бавно се разпространи из залата, усети, че всички се обръщат да го погледнат. Цяла сутрин се беше подготвял психически за това, което щеше да стане сега. Гласовата му поща беше пълна и той дори не си бе дал труда да я почисти. Реши да го отложи за времето, когато щеше да седне на бюрото си и да я провери през стационарния си телефон. Освен това хората, които бяха важни за него, знаеха на кой номер да му се обадят.

Тръгна наляво до стената на залата. Мина покрай няколко остъклени кабинета и продължи напред с наведена глава. Почти беше стигнал до своя, когато чу познат глас да изрича името му. Обърна се и застана лице в лице с Арт Харис. Четирийсет и две годишният агент беше заместник-директор на техния отдел. Висок, пооплешивял и с кожа с цвета на силно кафе, изглеждаше в необичайно добра физическа форма за човек, който прекарва почти всеки ден зад бюрото.

Харис държеше едната си ръка върху служебния зигзауер, а с другата — тазсутрешния брой на „Поуст“.

— Ще ми кажеш ли какви, по дяволите, са тези глупости?

— Добър ден, Арт.

— Не ми се прави на много учтив. Искам обяснение.

— Няма какво да обяснявам.

— Глупости.

Неш посочи хълбока му:

— Да не смяташ да ме застреляш, а, каубой?

Харис се почувства малко глупаво пред погледите на всички и отмести ръката си от кобура.

— Не сменяй темата. Попитах те нещо.

— Не смятам, че ти дължа обяснения.

— Не се прави на отворен, Неш. Мога да направя така, че още днес да изхвърчиш оттук.

— С голямо удоволствие. Макар че твоите нежни грижи сигурно ще ми липсват.

Харис размаха вестника:

— Престани да увърташ.

— Всичко това са лъжи, Арт.

— Измислици, а?

— Да.

— Знаеш, че не съм голям любител на „Поуст“. Винаги вкарват малко повече пикантерия във всичко, което пишат, но нямам впечатлението да печатат откровени глупости.

— Не знам какво да ти кажа.

— Защо не истината?

Неш въздъхна:

— Арт, не знам как да го кажа по друг начин. Нямам представа за какво пише този репортер.

— Ако разбера, че ме лъжеш, ще ти закова задника на стената.

— Надуто копеле! — Майк направи крачка към Харис. — Нима си готов да започнеш разследване срещу някого само въз основа на писания във „Вашингтон Поуст“? Защото, ако е така, може би е по-добре да разследваш твоите хора защо са такива бездарни страхливци.

Заместник-директорът пристъпи бързо напред и застана на няколко сантиметра от Неш.

— Хайде да слезем в гаража и да се разберем по мъжки.

— Знаеш, че нямаш шанс срещу мен.

— Не бъди толкова сигурен.

— Сигурен съм. — Майк се отдръпна. — Защо не се обадиш на репортера да го попиташ защо печата лъжи срещу ЦРУ? Можеш да го обвиниш в измяна.

Влезе в кабинета си и затръшна вратата. С усмивка на лицето отиде до бюрото си и погледна списъка на хората, които са го търсили. Проклетите имена заемаха цяла страница и половина. Жена му се беше обаждала три пъти. Неш бързо отся най-важните разговори и погледна часовника си. Имаше около час до тръгването за срещата в Комисията по разузнаването. Беше готов на всичко, за да я пропусне, но знаеше, че няма избор. Трябваше да седи там, да слуша надутите им приказки, после да ги излъже и да им благодари за мъдрите и патриотични напътствия.