Винс Флин
В случай на опасност (22)

22.

Тройната граница, Уругвай

Карим вдигна бинокъла и огледа пистата от единия до другия край. Миналия ден бяха направили дълъг и труден преход. Хората му показаха желязна дисциплина. По права линия тясната долина бе само на пет километра от лагера им. Както много често в джунглата обаче, прекият път беше и най-опасният. От личен опит бяха научили, че е глупаво да се бориш с джунглата, затова тръгнаха по пътека, която минаваше по пресъхнало дере и заобикаляше най-стръмните и трудно проходими части на рида, който разделяше долината от следващата.

Карим знаеше за пистата от самото начало. Ливанецът, от когото беше купил земята, го бе предупредил да стои далеч от съседите. Пистата се използваше от наркокартел като междинен пункт в трафика на кокаин. Този факт сам по себе си бе достатъчен, за да го накара да внимава.

През първия месец той стоеше далеч от мястото, но когато хората му се понаучиха да се промъкват и да се крият, реши да огледа по-отблизо. Беше загрижен за сигурността. Не му харесваше да не знае какво се случва толкова близо до лагера му. Освен това видя удобна възможност, начин да разнообрази монотонното ежедневие на хората си. Това беше идеално упражнение, шанс да видят истински обект, охраняван от въоръжени хора.

Известно време наблюдаваха от разстояние. От върха на рида се откриваше добър изглед към отъпканата пръст на пистата и паянтовите бараки в единия й край. Карим използва стратегията на двучленните екипи, за да събере информация. Изпращаше хората си по двойки рано сутринта, като им казваше, че ще бъдат сменени на следващия ден по обяд. Тренираше ги така шестнайсет дни, при което всяка двойка изкара четири дежурства. Беше много полезно упражнение и хората му го приемаха добре. Всичко, което разнообразяваше ежедневното еднообразие на полосата, беше хубаво.

Хората му прилежно записваха какво става и скоро Карим имаше добра представа как функционира пистата. Отначало изглеждаше, че няма никакъв ред, но постепенно в хаоса той забеляза зависимост. Никой от трафикантите не беше над трийсетте, а повечето изглеждаха още юноши. Рядко някой ставаше преди десет, а когато го правеха, излизаха сънливи, замаяни и най-вероятно с тежък махмурлук. Всяка нощ оставаха до късно, играеха комар, пиеха и гледаха порнофилми. На два пъти им бяха докарали проститутки. Не беше рядко явление някой да излезе олюлявайки се от бараката в късната сутрин и да повърне.

Винаги обаче бяха въоръжени и имаха разнообразен арсенал, от автомати „Калашников“ и карабини MP-5 до различни пистолети и револвери, и доколкото се виждаше, по-малко от двайсет процента от оръжията бяха с един и същи калибър, което говореше за лоша организация. Всеки ден имаха импровизирани упражнения, като се целеха в изпразнените миналата нощ бутилки от алкохол. Не минаваше стрелба, без някое оръжие да засече. На другарите на злополучния стрелец това винаги им се струваше страшно смешно. Карим използва възможността да покаже на хората си какво не трябва да се прави.

Една вечер той разигра тренировка за нападение. Раздели хората си на две групи и ги заведе на няколко метра от бараките, където трафикантите пиянстваха и играеха на карти. Упражнението направи чудеса за увереността на войниците му, но Карим не смяташе, че е голямо постижение да се промъкнеш незабелязано до група пияни и упоени с наркотици мъже. Тези идиоти не бяха достойни дори за тренировка и той ясно даде на момчетата си да разберат, че американците ще са много по-бдителни.

Сега, като гледаше с бинокъла, Карим се замисли за първия ден, когато преминаха рида и видяха мизерните бараки. Само след няколко секунди се беше замислил как ще нападне това място, как ще разположи хората си, какви са шансовете за пълен успех, какви са рисковете от провал, какво ще прави, ако изгуби един или повече от момчетата.

„Така действа мозъкът на опитния военен — помисли си. — Това е дарба. Ние виждаме целта с очите на скулптор, който поглежда ново парче необработен камък, или дърворезбар гладка дървена повърхност.“ Само че неговата работа беше много по-трудна. Предметът на неговия занаят не стоеше неподвижно. И беше готов да се съпротивлява, ако му дадеш шанс. Затова трябваше да изненадат трафикантите. От Афганистан Карим знаеше какво става, когато започнат да летят куршуми. Тактика, маневри, добри укрития, стрелкови умения — всичко това бе важно за победата, но винаги имаше опасност някой рикоширал куршум да те улучи. Не можеше да си позволи да загуби нито един човек. Поне докато не пристигнат в Америка и не започне истинската битка.

Фарид се промъкна до него и погледна голата ивица от пръст и трева.

— Какво ще заповядаш, амир?

— Тръгваме след трийсет минути. Изпрати двама да проверят пътеката пред нас и да се обадят, когато се уверят, че е чисто.

— Мога ли да попитам какво си запланувал?

Карим продължи да оглежда с бинокъла.

— Около девет часа ще кацне самолет. Трябва да имаме контрол на пистата, преди да се появи.

— Значи завземаме самолета?

— Да.

— Планирал си го от месеци.

Карим свали бинокъла и се усмихна леко.

— Защо ще правя такова нещо?

— Защото нямаш доверие на Зауахири.

— Това е една от причините.

Фарид загледа пистата.

— Какво си мислиш? — попита Карим.

Без да го поглежда, младежът отговори:

— На нас имаш ли доверие?

— Разбира се.

— Защо тогава пазиш толкова неща в тайна?

— За сигурност. Твърде много хора знаят твърде много подробности. Първите два отряда се провалиха. Ние сме единствената надежда.

Фарид загледа върховете на дърветата, които се поклащаха от вятъра.

— Обучаваш ни като хора от специалните части на Америка, но не ни командваш като тях.

Тези искрени думи му подействаха като плесница.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти сам ни караше да четем през цялото това време. Мисля, че си чел прекалено много за великите американски пълководци.

Карим се подразни от това, но го насърчи:

— Какво друго?

— Аз също четох някои от тези книги. Във всичките се говори как не трябва да знаеш подробности, за да не влияе нищо на личната ти преценка. Може би в редовната армия има смисъл от това, но всичко, което съм чел за специалните им части, говори обратното. Обикновените войници участват в планирането на мисиите.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че трябва да престанеш да ни държиш в неведение. Трябва да ни се довериш. След няколко дни няма да имаш друг избор.

На Карим това не му хареса, но знаеше, че е вярно.

— Прав си. Когато стигнем следващата ни цел, ще ви запозная с плана.

Фарид се усмихна:

— Благодаря, амир.

— Само едно запомни. Това не е демокрация.

— Не се безпокой за това. Хората твърде много те уважават и доста се страхуват от теб.

Фарид се оттегли назад пълзешком и изчезна в храсталака.