Винс Флин
В случай на опасност (14)

14.

След като войниците излязоха и затвориха вратата, Рап се обърна и погледна затворника. Онова, което видя, толкова го ядоса, че му се прииска да размаже с юмрук лицето на Хагани — да забие хрущяла под носа му в мозъка и да убие мръсника на място. Знаеше обаче, че камерата е зад гърба му и че вече си е навлякъл достатъчно неприятности. Беше се хвърлил да души затворника… това можеше да го обясни по някакъв начин. Ако го убие… нямаше шанс. Почуди се какво става с Неш и Дюмон. Какво се случваше? Дали Дюмон се беше досетил да изтрие записа от разпита на Хагани и от срещата на Неш с Ал-Хак, пък и какво изобщо правеше командирът на базата тук? Не трябваше ли да спи дълбоко?

— Какво става? — подигравателно попита Хагани. — Проблеми?

Рап го погледна само за секунда, колкото да види самодоволната му усмивка. Стисна юмруци и си наложи да запази спокойствие. Отиде в другия край на стаята, където един от хората му, Джо Маслик, стоеше облегнат на стената. Маслик беше с няколко сантиметра по-висок от Рап, но обръщаше стрелката на кантара над стоте килограма. Беше твърде едър за повечето операции под прикритие, но идеален в моменти като този, когато заплашителното му и внушително присъствие беше по-важно. Мич знаеше колко чувствителни са записващите устройства в стаята и понеже нямаше представа дали Дюмон ги е блокирал, реши да бъде изключително внимателен. Посочи затворника и събра длани около лявото ухо на Маслик. Едва чуто прошепна:

— Отивам да видя какво става. Ако успея да ги убедя да ни пуснат, добре, но ако не мога и видиш да се карам с генерала, искам да измъкнеш хората ни оттук. Вземете Достум, качвайте се на самолета и се омитайте от базата. С Майк ще се оправяме.

Маслик събра дланите си около ухото на Рап и прошепна:

— Имаме силово превъзходство.

Рап знаеше кой подход би избрал Маслик. Този младеж не знаеше думата „отстъпление“. Да се измъкнат с бой би било само временно решение, което само щеше да влоши нещата.

— Не — прошепна той. — Това ще ни спечели малко време, но после ще загазим. Остави на мен. Ти само изведи хората, а пък аз ще се оправям тук.

— Не мога да те оставя сам да опереш пешкира.

— Можеш — настоя Рап. — Не мисли за мен. Има много хора, които ми дължат услуги. Ти само изведи всички оттук. Край на обсъждането.

Двамата тръгнаха към вратата. Когато минаваха покрай Хагани, той се изсмя:

— Много скоро си тръгвате.

— Не се тревожи, ще се върна.

— Едва ли.

Рап спря и погледна затворника. В изражението на Хагани бе настъпила очевидна промяна. Вече нямаше гняв и предизвикателство, нямаше го упоритото неподчинение. Рап видя нещо съвсем друго и то силно го смути. Беше презрение — презрение към противник, който се е оказал недостоен.

— Затова не можете да ни победите — заяви терористът със спокоен, делови глас, като войник на войника. — Не сте достатъчно твърди. Страната ви е разединена… прекалено много се грижите за правата на враговете си.

— Не ме бъркай с хората във Вашингтон. Още не съм свършил с теб. Дори не съм започнал.

Рап и Маслик излязоха в коридора. Когато посягаше към дръжката на вратата за командната зала, си напомни, че военните уважават пагона. За разлика от света на цивилните, където водачеството бе разтегливо понятие, тук всичко беше ясно. Военният чин значеше всичко тук, а в помещението, където се канеше да влезе, имаше само един човек, чиито пагони можеха да бият двата черни орела на яката на Рап. Замисли се за командира на базата, генерал Гарисън. Беше прегледал набързо личното му досие и сега се проклинаше, че не му е обърнал повече внимание. Спомняше си смътно някои неща. Завършил военновъздушното училище, беше млад за бригаден генерал, което означаваше, че или е много способен, или е извадил голям късмет, или е много добър подмазвач. Какъвто и да беше отговорът, за него нямаше значение, защото единственият начин да се измъкне бе, като действа решително и безотговорно. Щеше да блъфира, докато другите се измъкнат, а после да разкрие донякъде картите си.

Рап се подготви и отвори вратата. Влезе в стаята и се изненада, че всички стоят с гръб към него. Направи няколко крачки напред и даде знак на Маслик да продължи надясно, където стоеше генерал Достум. Вниманието на всички бе насочено към коридора, водещ до офисите и главния изход. Трима души разговаряха. Единият беше Неш — единственият, който стоеше с лице към него. Рап не виждаше кои са другите двама, но както крещяха и ръкомахаха, изглеждаха доста ядосани.

— Значи твърдите, че този човек не е от ЦРУ, така ли? — попита строго по-високият.

— Чуйте ме — каза Неш. — Трябва да се успокоите.

Мич бързо огледа стаята. Всички от отряда му бяха тук, освен Дюмон. Той отново се огледа и пак не го видя. Не знаеше дали това е добър или лош знак, затова отново се заслуша в разговора.

— Да се успокоя ли? Това е моята база, господин Неш. Ако този човек е от ЦРУ и се представя за офицер от ВВС, ще тикна и двама ви в ареста.

Това трябва да беше генерал Гарисън. Рап се изпъна, изкашля се, за да привлече вниманието, и изкрещя:

— Какво, по дяволите, правите тук всички? Достъпът до ареста е забранен.

Всички се обърнаха по посока на новия повелителен глас. Генерал Гарисън подозрително погледна Рап:

— Кой сте вие?

— Не е важно кой съм. Важното е, че сградата е изолирана до седем-нула-нула тази сутрин. — Той посочи от единия край на залата до, другия. — Никой от тези хора не е упълномощен да бъде тук.

— По чие нареждане? — попита мъжът, който стоеше до генерала.

Рап погледна двете нашивки на яката му и отговори:

— На министъра на отбраната, капитане.

— Защо не сме уведомени?

— Съмнявам се, че министърът на отбраната ще си губи времето да обяснява действията си на капитани — изръмжа Рап. Отново се обърна към генерала: — Господин генерал, съветвам ви да се изтеглите от сградата и да ме оставите да си върша работата. Повярвайте ми… не е във ваша полза да се замесвате в това. Който ви е вдигнал от леглото, ви е направил лоша услуга.

Гарисън се обърна и погледна мрачно адютанта си.

— Сър — настоя Лиланд, — този човек е от ЦРУ. Залагам цялата си репутация, че е така.

Рап забеляза движение отдясно, но се сдържа и не погледна. Надяваше се, че Маслик отвежда Достум и останалите към вратата.

— Тук не става дума за вашата репутация, капитане. Става дума за кариерата на генерала. — Мич отново погледна Гарисън. — Няколко много високопоставени лица във Вашингтон чакат да свърша онова, за което са ме изпратили тук.

— Това включва ли да се представяте с фалшива самоличност като офицер от Военновъздушните сили на САЩ? — попита Гарисън.

Рап не знаеше какво да отговори, затова замълча.

— Или да пребивате затворници? — добави Лиланд.

— Стига толкова — изръмжа Рап. — Всички вън. — Отмести поглед от двамата офицери. — Трябва да поговоря насаме с генерала и неговия адютант.

Започна да изкарва хората към коридора. Всички тръгнаха с изключение на Неш.

— По-полека — намеси се капитанът. — Не мисля, че сте в позиция да давате заповеди.

Рап се обърна бързо към него, за да не му даде време да каже още нещо, например да заповяда на войниците да останат на място.

— Генерале, съветвам ви да заповядате на този всезнайко да си затваря устата. Това, което ще ви кажа, е строго поверително. Само президентът, министърът на отбраната и неколцина други са информирани. Не мога да говоря за това пред цяла стая обикновени войници.

Без да чака отговор, Рап изкара и останалите. После се обърна към Неш:

— Вие също.

Размърда беззвучно устните си: „На самолета“.

Неш поклати глава:

— Не.

— Това е заповед! — Рап хвана приятеля си за ръкава и го поведе към вратата. Добави шепнешком: — Връщай се във Вашингтон. Аз мога да се оправя тук… ти не можеш. Кажи им, че съществуването на трета терористична група е потвърдено, и уреди прехвърлянето на Мохамад в наши ръце.

— Мич, това са сериозни неприятности.

— Преживявал съм и много по-лошо. Ще се измъкна.

Неш погледна към двамата офицери в стаята и измърмори:

— Не бъди толкова сигурен. Тоя Лиланд е голям задник.

— И аз не съм цвете — усмихна се Рап. — Просто качи всички в самолета и се махайте.