Винс Флин
В случай на опасност (39)

39.

Флорида Кийс

Хаким включи радара, отбеляза местоположението на няколко плавателни съда около самата граница на териториалните води на Съединените щати и отново го изключи. Всичко изглеждаше нормално, поне в сравнение с другите три пробни пътувания, които беше направил с лодката. Преди няколко месеца бе взел решение да проникнат в страната в понеделник. За флоридската брегова охрана уикендите бяха истински ад. Хиляди плавателни съдове излизаха в открито море и макар че повечето съботно-неделни мореплаватели бяха разумни и спазваха реда, имаше и доста, които се напиваха, правеха глупости и създаваха много проблеми. Затова след натоварен уикенд бреговата охрана винаги започваше малко мудно.

Сега идваше онази част, която приятелят му никога нямаше да разбере. Карим беше твърде закостенял. В много отношения точно това качество го правеше такъв способен водач, но липсата на доверие и гъвкавост го затрудняваше в много други отношения. В определен момент се налагаше да разчитат на помощ от Америка. Хаким знаеше, че успехът им би бил невъзможен, ако действат едностранно.

Като се престори, че е изпуснал нещо, той се наведе и извади мобилния телефон от джоба си. Бързо набра номер и вдигна апарата до ухото си. Започна да брои позвъняванията, като всяко от тях го караше да се чувства все по-неспокоен. На шестото от другата страна най-после вдигнаха.

— Ало.

— Майк, Джо се обажда. Как е?

— Добре.

— Още ли закусваш?

— Да. Чакам те.

— Чудесно. Там съм след двайсет минути.

— Ще те чакам.

Хаким пак прибра телефона и се изправи. Погледна Карим и му направи знак, че всичко е наред. Карим, сериозен както винаги, леко кимна. Хаким се подвоуми за момент. Притесняваше се не за себе си, а за приятеля си. При цялата си целеустременост, интелект и талант той беше малко недодялан. Твърде скован, особено за сравнително безгрижна страна като Америка. Той се опасяваше, че ще се набива твърде много на очи. За това също имаше план. Поне докато стигнат до Вашингтон.

Хаким взе големите слушалки от таблото и ги вдигна над главата си. Размаха ги, докато Карим разбра какво трябва да направи, и ги сложи на ушите си. След като форсират двигателите, това щеше да е единственият начин да разговарят. Карим също си сложи слушалки и след кратка проверка на радиостанцията включиха мощните мотори. Машините забръмчаха силно. Ако не броим състезателните двигатели, тези бяха едни от най-бързите. Въпреки това не можеха да избягат от хеликоптер.

Един порив на вятъра набразди повърхността пред носа. Хаким погледна на изток. Морето беше сравнително спокойно, но нямаше да е за дълго. Времето беше едно от нещата, които не можеше да предвиди. Ако се наложеше да плават с пълна мощност в бурно море, това щеше да е сериозен проблем. Карим нямаше достатъчно познания по корабоплаване, за да се справи с големите вълни.

Хаким натисна копчето за предаване на слушалките си и каза:

— Чарли, ще те изпреваря за закуска. — Бяха проиграли плана миналата нощ. Точно както в Афганистан трябваше да внимават, защото американците подслушваха всичко. — Запомни, не се опитвай да ме спреш.

Погледна приятеля си и му даде знак, че всичко е наред.

Хаким усили трите двигателя и очерта курса. Беше тренирал това плаване по абсолютно същия начин предишния път. Насочи лодката направо към Маратон с постоянна скорост от трийсет километра в час. Карим изостана на петдесетина метра отзад. След двайсет минути Хаким включи радара и този път го остави. Малко преди да излязат от международни води, той извика Ахмед. Даде му бинокъла и му нареди да оглежда небето за хеликоптери.

Всички наркотици бяха прехвърлени в лодката на Хаким, а всички бойци освен Ахмед бяха при Карим.

Хаким бе разкрил тази част от плана, докато бяха в открито море, и приятелят му никак не се зарадва. Преди да тръгнат от Куба, не си беше дал сметка, че целият товар и всички хора можеха лесно да се поберат само в едната лодка. От личен опит в Афганистан беше научил, че колкото по-прост е планът, толкова по-голяма е вероятността да успее. Идеята да използват две лодки, при положение че и една би свършила работа, не му хареса. Хаким му обясни съображенията си, но Карим, упорит както винаги, не отстъпваше:

— Защо не прехвърлим всичко в една лодка и не зарежем другата в морето?

На Хаким му идеше да го удуши. Двамата се уединиха на носа и започнаха да спорят приглушено. Накрая Хаким се наложи, като каза на приятеля си, че се държи като тлъстите водачи на талибаните, които никога не са стъпвали на фронта, но си мислят, че знаят всичко. Карим, който от няколко месеца бе свикнал всички да правят каквото той каже, едва не го изхвърли през борда. Положи голямо усилие да се успокои и в крайна сметка позволи на Хаким да продължи по своя план.

Двете лодки навлязоха в американски води. Като знаеше, че приятелят му ще съсредоточи цялото си внимание върху поддържането на курса, Хаким се съмняваше, че забелязва най-важното, което се случва. Продължиха още две мили към Маратон. Това беше най-опасният момент. Американската брегова охрана беше много добре финансирана и разполагаше с най-добрата екипировка, която можеше да се намери, но все пак имаше ограничени възможности. При толкова хиляди плавателни съдове, идващи и отиващи към Кийс, ресурсите трябваше да се използват разумно. Ако плавателният съд отиваше в някой по-голям крайбрежен град като Маратон, бреговата охрана можеше да го провери на влизане в пристанището или да изпрати катер да го пресрещне. Хеликоптерите бяха скъпи и много по-малко от стотиците патрулни лодки, които се използваха за охрана на бреговата линия.

На петата миля от брега пулсът на Хаким започна да се ускорява. Той погледна радара и огледа хоризонта. Имаше пет-шест други плавателни съда, но никой не изглеждаше достатъчно близо, за да е патрулен катер, изпратен да ги пресрещне. Небето също беше чисто.

Когато наближиха тримилната граница, Хаким почувства възбудата от адреналина. Това харесваше в живота — да изпита истинско вълнение, каращо вените да пулсират. Хаким се изсмя високо срещу шибащия лицето вятър. Погледна към приятеля си, който, намръщен, се беше свил зад защитното стъкло. Карим никога нямаше да разбере увлечението му по Ърнест Хемингуей, но пък и той мразеше всичко американско. Особено някой толкова типичен американец като Хемингуей. Хаким обаче беше чел всичките му произведения, а също и няколко биографични книги. Бе ходил в къщата му на Кий Уест и в кубинския му дом, но не можеше да се престраши да посети къщата в Айдахо, където писателят е пръснал главата си с ловна пушка. Не искаше да мисли за този период от живота му. Предпочиташе по-младия Хемингуей, който като че ли всеки месец е търсил нови приключения.

Хаким погледна навигационните прибори. Само след няколко секунди трябваше да завият на север. Не беше сигурен, че през живота му е имало момент, когато да е изпитвал по-силно вълнение. Той натисна копчето за предаване върху слушалките си и започна да брои секундите. На „нула“ започна да завива. Карим остана откъм бакборда и направи завоя според указанията му така, че сега той беше лодката, която беше по-близо до брега.

Хаким потупа Ахмед по рамото и изкрещя:

— Слизай долу и подготви снайпера. — Мароканецът погледна нервно на север, затова по-възрастният арабин добави: — Не се безпокой, засега няма опасност. Просто искам да сме подготвени.

Ахмед се хвана за парапета и слезе по четирите стъпала в трюма. След малко през вратата се показа триъгълното дуло на 50-калибровото оръжие. Ахмед фиксира двуногата и погледна през мерника. След като се увери, че позицията му е удобна за стрелба, подпря приклада на килима и вдигна бинокъла.

Навън Хаким даде знак на Карим да ускори и започна бавно и равномерно да натиска дроселите. Трите извънбордови двигателя зареваха с пълна мощност. Лодките веднага ускориха. След пет секунди вече пореха водата с деветдесет километра в час. След още пет достигнаха сто и двайсет и както се бяха разбрали, Хаким върна малко дроселите, за да се движат равномерно. Лодките се изравниха и той даде на Карим половин дължина преднина.

Хаким постоянно следеше за натрапници. Изчакваше една пълна 180-градусова обиколка на радара, после оглеждаше небето. Хеликоптерите на бреговата охрана развиваха максимум 260 километра в час, но обикновено се движеха с около сто и петдесет. Затова не се безпокоеше, че някой ще ги изненада от базата в Кий Уест. Проблемът беше право напред, в Исламорада, но дори за тамошните патрули времето бързо изтичаше. Навигационните прибори отброяваха минутите до следващата промяна на курса. Бяха само на четири мили от брега и морето все още бе спокойно. Ако се наложеше, лесно можеха да увеличат скоростта.

Хаким беше започнал малко да съжалява, че няма да се сблъскат с бреговата охрана, когато забеляза петно на хоризонта. За малко щеше да го пропусне, но слънцето попадна под подходящ ъгъл върху предното стъкло на хеликоптера. Проблясъкът привлече вниманието му върху черната точка. Бяха толкова близо, но ако направеха следващия завой твърде бързо, екипът на хеликоптера щеше да засече новия им курс, а той не искаше това.

Той взе бързо решение и натисна копчето за предаване:

— Чарли, намали на шейсет километра в час.

Хаким върна назад дроселите и се загледа към приближаващия се хеликоптер. Вече различаваше тумбестия черен нос, предното стъкло и червеното отделение на двигателите. Бе обмислил следващия си ход много внимателно. Беше рисковано, но при това числено превъзходство на бреговата охрана нямаха по-добра тактика.

— Намали на трийсет километра в час — нареди на Карим.

— Нали ми каза да не спирам — изненада се приятелят му.

— Знам, но размислих. — Той го погледна и се усмихна. — Имай ми вяра.

Хеликоптерът бързо се приближаваше. Толкова бързо, че за момент Хаким си помисли, че ще ги подмине, но машината промени курса си и той разбра, че ще заходят, за да ги огледат по-добре.

— Ахмед — извика. — Помни, че може би ще имаш възможност само за един изстрел.

Носът на хеликоптера се вдигна — признак, че намалява скоростта. Започна да заобикаля откъм десния борд. Хаким не си направи труда да включи радиостанцията на общата честота, макар че от хеликоптера със сигурност се опитваха да се свържат с него. Машината беше на около половин километър откъм десния му борд. Хаким продължи да поддържа курса, чакайки хеликоптерът да извърши маневрата, за която беше слушал. Когато двете лодки се приближиха на неколкостотин метра една от друга, машината започна да кръжи около тях.

„Хубаво — помисли си Хаким. — Точно както ми бяха казали. Приближи се… приближи се.“ Започна да маха на хеликоптера, но без да пипа регулаторите на моторите. Във водите около Флорида плаваха всякакви идиоти и бреговата охрана се занимаваше с тях всеки ден. Нямаше да открие огън, освен ако не се опитаха да бягат, а той все още нямаше намерение да го прави. Хеликоптерът се обърна със страната си към тях, летейки успоредно на двете лодки. По високоговорителя изгърмя някакъв глас и макар че го чу много добре, Хаким посочи слушалките си и поклати глава. Всичко щеше да се реши в следващите няколко минути. Хаким енергично направи знак да го заобиколят отзад и да погледнат двигателите му. Ако продължаваха да се движат толкова бавно, можеха да извикат патрулен катер и тогава щеше да стане сериозно.

Хеликоптерът „MH-65 Долфин“ беше кралят на тези места и след като патрулът беше вече тук, нищо не му пречеше да огледа по-отблизо. Лъскавият черен хеликоптер продължи да обикаля, за да мине зад двете лодки. Хаким продължи да ръкомаха и да се усмихва, като в същото време изкрещя:

— Ахмед, ще се появят откъм десния борд!

Лодката мина пред хеликоптера. Хаким видя, че имат лека картечница. Картечарят носеше летателен костюм и каска и държеше оръжието с две ръце, но не насочено към тях.

— Помни, първо в двигателите! — изкрещя Хаким.

Хеликоптерът се задържа на петнайсетина метра над водата и бавно заобиколи, докато застана точно зад тях. Хаким не смееше да погледне надолу, макар че изкушението беше огромно. Първият изстрел почти го изхвърли зад борда; топъл въздух от барутните газове лъхна краката му. Мобилизирайки цялото си самообладание, той продължи да гледа хеликоптера, за да брои попаденията. Беше сигурен, че първите три куршума са улучили по-близкия двигател, а може би са засегнали и по-далечния. Големите бронебойни муниции развиваха две-три хиляди градуса и можеха да пробият почти всичко на хеликоптера, включително моторите.

Още един куршум улучи отсека на двигателите, после, докато машината губеше мощност и височина, по опашката й една по една започнаха да се появяват дупки, докато стабилизиращият ротор на края й се пръсна. Сякаш ръката на Аллах запрати хеликоптера във въздуха. Носът му се килна рязко напред, опашката се завъртя и той се стовари в морето, разпадайки се на парченца.

Хаким бе като замаян. Двамата с Карим се спогледаха и се усмихнаха. След миг осъзнаха, че трябва да действат бързо. Хаким натисна дроселите и дръпна напред. Карим последва примера му след секунда и скоро двете лодки пореха водата с близо сто и шейсет километра в час. Хаким погледна радара и с облекчение установи, че най-близкият плавателен съд е на повече от миля на север от тях. С малко късмет щяха да са на сушата, преди бреговата охрана да получи потвърждение, че хеликоптерът й е свален.