Винс Флин
В случай на опасност (46)

46.

Капитолия

Сенатор Лонсдейл тихо излезе на терасата на кабинета си. Застана неподвижно и се загледа в далечината. Залязващото слънце къпеше колоните на Върховния съд с брилянтно оранжево сияние, но тя не забелязваше тази красота. Стоеше като вцепенена от любов девойка и гледаше втренчено Уейд Клайн, застанал с гръб към нея, опрян с една ръка на парапета, а с другата държеше мобилния си телефон. Никога не го беше виждала без сако и сега плъзна поглед по широките му рамене и стегнатите му задни части. Лонсдейл си пое леко дъх и прехапа долната си устна. Като девойка може би пак бе оглеждала така мъжете, но не си спомняше да е имала такива еротични мисли.

След смъртта на съпруга си бе имала не един любовник, но никога толкова млад. „Това — помисли си — трябва да стане много дискретно.“

Клайн се обърна и се усмихна. Вдигна предупредително пръст.

— Трябва да тръгвам. Сенаторът е там. Ще ти се обадя по-късно.

Нещо в тона му загатваше, че „сенаторът“ е жена.

— С кого ще се срещаш? — попита Лонсдейл с възможно най-голямо безразличие.

След кратко колебание Клайн отговори:

— Жена ми. Живее в Ню Йорк.

— О! — изненада се тя, като веднага отбеляза факта, че преди да затвори, той не беше казал на жена си, че я обича. — Заедно ли живеете?

— И да, и не — малко глуповато отвърна Клайн. — Имам апартамент там, но съм толкова зает, че е късмет, ако успея да се прибера веднъж на две седмици.

— Е — отбеляза тя, като отново огледа тялото му, — очевидно намираш време да ходиш на фитнес.

— Това е единственото, което ми помага да не полудея.

— Не забравяй, че животът е кратък. Научих този урок по трудния начин със съпруга си. Той работеше по седемдесет-осемдесет часа седмично, искаше да изгради семеен бизнес, а умря на четирийсет и пет.

— Много жалко.

— Така е. Е, все пак ми остави красива дъщеря и финансова сигурност.

— Сигурен съм, че е наследила красотата си от теб — усмихна се Клайн.

— Благодаря. — Лонсдейл добре знаеше как да приема комплименти. — Искаш ли да пийнем по нещо или просто да изпушим по една цигара.

— С удоволствие.

— Чудесно. — Тя влезе в стаята. — Аз ще пия водка с лед и лимонов сок. Ти какво искаш?

— Същото, но нека аз да налея. Само ми кажи къде е алкохолът и ще се погрижа.

Лонсдейл му показа, после взе цигарите си и отново излезе на верандата. Клайн се върна след малко и й подаде питието.

— Ох, имах нужда от нещо такова.

Понечи да отпие, но сенаторката го спря:

— Първо да вдигнем наздравица. — Вдигна чашата. — Да изживеем живота си, без да пропуснем нещо! — Намигна му и отпи.

— Пия за това.

— Е, как мина денят?

— Беше доста скапан — небрежно отговори Клайн. — Всъщност… бих казал, че беше един от най-лошите в живота ми.

Сенаторката остави чашата си на черната масичка до тях.

— Наистина ли?

— И още как.

— Какво стана?

Клайн се замисли за събитията през деня. Съжаляваше, че се е поддал на инстинкта си и е имал глупостта да подцени Рап. В крайна сметка този човек беше професионален убиец. Дори само една трета от слуховете да бяха верни, той бе вършил неописуеми неща. Кои бяха те да си мислят, че ще го изобличат? Пък и едно беше да използваш правосъдната система, а съвсем друго да навлезеш на негова територия, както глупаво бе направил той. Спомни си случилото се в тясната стая за разпити. Знаеше, че много нощи наред щеше да го сънува в кошмарите си.

Имаше късмет, че оня луд не го уби. След като го души, докато изпадна в безсъзнание, Рап отново си беше сложил белезниците и бе извикал охраната. Клайн се събуди и се озова в неловка ситуация; каза, че не си спомня какво е станало. Беше участвал в две сбивания през живота си. По-скоро спречквания. Първият път бе в колежа, вторият — когато беше на около двайсет и пет. И двата пъти бе защитавал честта на свои гаджета. Беше се отървавал със скъсани дрехи и леки драскотини. Не се беше стигало до удари с юмруци и счупвания. И двата пъти се беше прибрал и приятелките му го бяха възнаграждавали за храбрата постъпка. Сега обаче нямаше да има такава награда, макар че ако поискаше, сигурно можеше да вкара в леглото си жената, която стоеше пред него. Беше красива, елегантна и една от най-влиятелните жени в Америка. Освен това тази разлика във възрастта за първи път в живота му го привличаше. Трябваше обаче да почака. Тази карта беше твърде ценна, за да я проиграе толкова рано.

Върна се в мислите си към момента, когато бе видял белезниците на Рап свободни в скута му. Ужасът, който изпита в този миг, не можеше да се сравнява с никое друго чувство в живота му. Когато си даде сметка, че е съвсем сам в тази тясна стаичка с един от най-опасните убийци, които можеш да срещнеш, Клайн се беше вцепенил от ужас. Ако знаеше, че Рап е без белезници, никога нямаше да му се подиграва. Сам не вярваше на глупостта си да помисли, че може да го дразни безнаказано.

После не разбра точно какво стана, помнеше само неясни движения и болка. Рап се хвърли върху него като някой от онези големи лъвове, които можеш да гледаш по „Нешънъл Джеографик“, и Клайн беше беззащитен в лапите му. Сега, като се замислеше, не можеше да каже дали заради своя вцепеняващ страх, или благодарение на уменията на Рап, но в крайна сметка той се почувства напълно безсилен. Смяташе, че е в по-добра форма от деветдесет и девет процента от хората наоколо, беше тренирал кикбокс и дори бе участвал в мачове, но не можа да използва нищо от наученото точно когато имаше най-голяма нужда от това.

Рап го душеше със собствената му вратовръзка и говореше с дълбокия си, самоуверен и решителен глас, а той какво направи? Подмокри се! Опитваше се да се успокои, че го е направил, след като е припаднал, но знаеше, че е станало, докато е бил в съзнание, защото си спомняше как топлата течност потече по крачола му и той си помисли, че убиецът го е наръгал с нож и това е кръвта му. Спомняше си мокротата, след като се свести. Спомняше си лицето на Рап, което изразяваше крайно презрение. Изражението му казваше: „Не предполагах, че си такъв страхливец.“ Клайн никога не се беше чувствал толкова унизен. Споменът го накара да потрепери.

Това не убягна от погледа на Лонсдейл, която попита:

— Какво има?

Той поклати глава:

— Нищо. Наистина имах много лош ден.

Всъщност може би беше най-лошият ден в живота му, но Клайн не искаше да се показва толкова слаб пред жената, от която в много отношения зависеше бъдещето му.

— Какво се случи?

Клайн премълча за случката от сутринта и заразказва за станалото няколко часа по-късно:

— За начало заместник-главният прокурор ми три сол на главата близо половин час, после помощник-главният прокурор на криминалния отдел ми чете конско, после директорът на ФБР се обади да ми каже да си извадя ръцете от задника и да свърша някаква работа, а няколко минути по-късно се обади самият главен прокурор, за да ми напомни кой всъщност е шефът ми. От кабинета на държавния секретар Уика ми бяха оставили съобщение и накрая се обади министърът на отбраната Ингланд.

Лонсдейл очакваше малко натиск от Министерството на правосъдието, но не и от членовете на кабинета.

— Какво каза Ингланд?

Той я погледна и измърмори:

— Нарече ме твой лакей.

— Мой лакей ли? — леко се стъписа тя.

— Да. Каза, че много добре знае кой стои зад този шум и че няма да се занимава с някакъв пиклив прокурор, който си вре носа в неща, които вече са изяснени.

— Надявам се, си му казал, че изобщо не са изяснени.

Клайн взе цигарите. Запали една и я подаде на Лонсдейл.

— Мисля, че не беше в настроение да слуша мнението ми.

Сенаторката взе цигарата и изпита възбуда при мисълта, че преди малко до нея са се докосвали устните на Клайн.

— Няма от какво да се тревожиш.

— Като гледам накъде вървят нещата, май има доста неща, от които да се тревожа.

Лонсдейл отпи голяма глътка, после го хвана за ръката.

— Имай ми доверие, Уейд. Опитват се да те сплашат, за да се откажеш, като се надяват проблемът сам да изчезне, но това няма да стане. Цялата тази жалка история ще бъде разнищена от комисията ми вдругиден и тогава ти ще си герой.

Клайн замълча за известно време, после се огледа и се разсмя.

— Какво е толкова смешно?

— Не знам. Сетих се за нещо, което баща ми обичаше да казва.

— Какво?

— Той също беше прокурор. Всички известни адвокати в Ню Йорк трепереха от него. „Синко — обичаше да казва, — знаеш ли какво е общото между тях?“ „Умни са“ — отговарях аз. Той се засмиваше и казваше: „Да, така е, но общото между тях е, че всички ги мразят.“

— Старата истина, че не можеш да успееш и хората да не те намразят — съгласи се Лонсдейл.

— Вероятно.

— Не се бой, аз ще удържа на думата си. Криминалният отдел е твой.

— Не и ако Белия дом е против.

— Ако президентът иска някой от съдиите му да одобри решението, той ще го направи, повярвай ми.

Клайн отпи от чашата си и попита:

— Е, какво ще правим сега?

— Какво ще кажеш за вечеря?

— О — възкликна той, опитвайки се да си спечели една секунда повече, за да помисли, — с удоволствие бих дошъл, но имам ангажименти. Вече трябва да тръгвам.

Лонсдейл се вгледа в тези проклети сивкавосини очи и си помисли дали да не го целуне.

— Ама аз едва съм дошла.

— Закъсня с четирийсет и пет минути — напомни й той.

— Аз съм сенаторка — усмихна се тя. — Имам много ангажименти.

Клайн отстъпи крачка назад и се засмя непринудено. Вдигна чашата си и отбеляза:

— Най-хубавата сенаторка на Капитолия.

Лонсдейл се изчерви.

— С такива комплименти можеш да постигнеш всичко.

— Ще го запомня, но ще трябва да отложим вечерята.

Тя се разочарова, но не се издаде.

— Знам. И аз имам още три ангажимента за вечерта, но ми се искаше да прекарам няколко часа в приятна компания.

— Следващия път — каза той малко прибързано. — Обещавам.

— Добре. — За да не чуе и други откази, Лонсдейл му подаде бузата си за целувка и добави: — Тръгвай тогава.

Клайн целуна гладката кожа под дясната й скула и се оттегли. Тя го изпрати с поглед, докато пресичаше кабинета й, и след като той излезе, въздъхна тежко и започна да си вее със свободната ръка.