Винс Флин
В случай на опасност (43)

43.

Капитолия

Неш седеше мълчаливо и слушаше как един след друг сенаторите засипват началниците му с въпроси. Рап поемаше повечето упреци, а след него — Кенеди, но двамата удържаха фронта срещу интелектуалните атаки. Макар че обикновено пестеше комплиментите за тази банда надути пуяци, Неш трябваше да признае, че сенаторите не са никак глупави. Имаха недостатъци, разбира се, но не и когато се стигнеше до словесни битки.

Вече близо два часа наблюдаваше как се опитват да намерят пропуски в обясненията на Рап и Кенеди. Защитата на началничката му беше доста по-лесна. По отношение на действията на Мич за нея бе достатъчно да отрича, че е знаела за операцията. Би било твърде лесно, ако не беше фактът, че тя отговаряше за всички действия на подчинените си. Тринайсет от деветнайсетте членове на комисията бяха юристи, а двама бяха работили като прокурори. Когато не се налагаше да се показват пред журналистите, те говореха бързо и по същество. На Неш му се стори, че са малко по-предпазливи от обичайното.

Първата група сенатори наблегнаха на факта, че Рап и Кенеди дават показания под клетва, и когато обясненията им бяха записани в протокола, следващите членове на комисията започнаха да търсят несъответствия и да се опитват да ги накарат сами да си противоречат. И в това отношение на Кенеди й беше по-лесно, макар че неколцина сенатори се опитаха да я упрекнат за недисциплинираността на Рап. Обвиняваха я, че й липсват лидерски качества и отчетност. Един дори заяви, че от няколко години я предупреждавал да държи Рап по-изкъсо.

Това беше единственият път, когато директорката на ЦРУ изрази възмущение. С тон, граничещ с неподчинение, възнегодува срещу презрителното отношение на комисията към най-самоотвержения й таен агент.

— Независимо от личните ви чувства — заяви тя — би трябвало да имате някакво уважение към жертвите, които този човек е направил за родината си.

Повечето сенатори приеха думите й сериозно, но имаше и подигравателни усмивки, и шушукане. Заседанието се проточи и наближаваше време за вечеря. Когато близо една трета от членовете на комисията все още не бяха задали въпросите си, председателят предложи петнайсетминутна почивка. Петимата агенти се оттеглиха в една от по-малките стаи за частни разговори, а двамата адвокати на ЦРУ отидоха да поговорят с председателя. Настроението на Кенеди както винаги беше неразгадаемо; О’Браян и Ридли приличаха на изморени стари войници, които знаят, че са по средата на вече загубена битка. От друга страна, Рап беше възбуден, обикаляше из стаята, като потъркваше ръце, сякаш гореше от нетърпение да се върне в залата.

Сигурно забеляза изражението на Майк, защото стисна рамото му и каза:

— Горе главата. Забавлението тепърва започва.

— Не ми изглежда много забавно.

Рап се засмя:

— Не съм се забавлявал толкова, откакто удавих оня нещастник в…

— Мич! — изкрещя Кенеди от другата страна на стаята, уплашена да не издаде повече подробности за едно убийство, за което само двамата знаеха.

— Спокойно, бе. — Рап огледа стаята. — Много сте напрегнати.

Кенеди извади телефона си и се обади в службата. Ридли се приближи до Рап и Неш и измърмори:

— Сериозно, Мич, какво, по дяволите, си мислиш? Тия приятели здравата са ни подхванали.

— Не вас. Мене са подхванали.

— Мислиш ли, че това няма да се отрази на всички останали?

— Не съм казал такова нещо.

— Със сигурност ще ни се отрази. Може дори да ни попречи да си вършим работата.

— Какво имаш предвид под „работа“? Да тичаме тук по пет пъти седмично, да им се подмазваме и да пишем обяснения? Или да разбиваме терористичните групи, преди да ни ударят.

— Знаеш какво имам предвид.

— Понякога не съм сигурен, Роб. — Той махна към Неш и добави: — Вижте се вие двамата. Изглеждате сломени. Изглеждате засрамени.

— Тревожим се — изтъкна Майк.

— За какво? Аз владея положението.

— Определено не изглежда така.

Ридли се обърна и отиде при О’Браян.

Рап погледна Неш:

— Какво му става?

— Мич — отегчено измърмори той, — ти понякога просто не разбираш.

— И ти ли ще ми се отваряш, младши? — леко се засегна Рап.

Неш сведе очи.

— Положението наистина не изглежда добро.

— Всичко върви според очакванията ми.

— Те включват ли отиване в затвора?

— Няма да отида в затвора, гарантирам ти.

— Ами ние?

— Нали не разпитват вас?

— Засега. Това е проблемът при тези неща, Мич. Скандалът винаги се разраства, ти сам го каза. Преди да е приключил случаят, още пет комисии ще разследват какво се е случило.

— Нека.

— Мислиш ли, че това няма да ни се отрази както лично, така и професионално?

— Аз съм този, когото искат да разобличат.

— За това няма съмнение, но това няма да е хирургически въздушен удар. Тези хора никога не пипат деликатно. Ще ни засипят с бомби и мога да ти гарантирам, че няколко от нас ще паднат.

Рап въздъхна:

— Значи затова сте толкова оклюмали.

— Да — отговори Неш. — Имаме семейства, Мич. Маги се бои до смърт, че федералните могат да се появят някой ден и да ме отведат с белезници пред децата. Да нахълтат, докато вечеряме. Поне веднъж седмично сънува кошмари. Има страни, в които сега не мога да отида заради проклетите споразумения за екстрадиране. Италия! Бяхме там на медения си месец, а сега не можем да се върнем. Тази гадост вреди на семействата ни. Погледни Роб. — Той посочи Ридли. — Има три деца, които иска да изпрати в колеж. Какво, по дяволите, мислиш, че може да направи, ако тия задници го уволнят и му вземат пенсията? Как ще наеме адвокати, които да го спасят от затвор?

Рап кимна, сякаш за първи път си даваше сметка за положението. Обърна се към О’Браян и Ридли в другия ъгъл на стаята.

— Момчета, елате насам.

Двамата си размениха още няколко думи и се приближиха.

— Джентълмени, може би не съм бил достатъчно ясен. Чък — обърна се към О’Браян, — ти вероятно повече разбираш какво става, защото Айрини те държи в течение. И така, вие двамата сте достатъчно запознати с положението и достатъчно отдавна играете тази игра, за да можете, ако поискате, да кажете на всеки от тези сенатори да си го начука.

— Така е — потвърди О’Браян, без да се усмихне на шегата.

— Затова обясненията ми са главно за тези двамата, но мисля, че не е зле и ти да ги чуеш. — Погледна Неш и Ридли и продължи: — През последните шест години постоянно отлагаме тази битка. Имам предвид тия гадости долу. — Рап посочи пода. — Тази комисия. Ние сме като настъпваща армия, която отбягва големите градове, защото знаем, че ще стане неприятно, ако се опитаме да прочистим улиците квартал по квартал. Отбягваме проблема твърде дълго и сега трябва спешно да го разрешим. Линиите ни за доставки са прекъснати и увереността ни е сломена. Постоянно се оглеждаме и чакаме кога правителството ще ни удари в гръб.

Неш и Ридли се спогледаха мрачно и кимнаха с разбиране. Мич се приведе напред и продължи:

— Е, аз направих някои издънки и като бивши морски пехотинци трябва да разбирате какво става всъщност. Този сблъсък с Капитолия щеше да се получи, независимо дали сме го искали или не. Знаете най-добрата тактика… ако една битка е неизбежна, най-добре е ти да избереш времето и мястото. Предвиди ходовете на врага и го изненадай. Ето защо реших да ускоря нещата… и двамата знаете какъв е отговорът. Тази трета терористична група, която ни тревожи… с нея ударихме на камък. Дори не знаем откъде да започнем с търсенето на тези хора.

— Добре, но какво се надяваш да постигнеш? — попита Неш. — Сам искаш да се качиш на кръста. Не разбирам.

— Нямам намерение да ставам мъченик — усмихна се Рап. — Много добре ме познаваш. Просто се опитвам да реша проблема веднъж завинаги.

— Защо? — попита Ридли. — Защо сега?

— Защото мисля, че ще ни ударят. Нали ти казах, че предпочитам аз да избирам времето и мястото на битката. Забелязахте ли, че никой сенатор не ме попита защо съм поел такъв голям риск да проведа операцията точно по този начин?

Другите трима мъже се спогледаха.

— Не.

— Така е, защото са прекалено вглъбени в собствения си свят. Ние допуснахме да ни възприемат като банда негодници, които бият затворници, защото получават някакво перверзно, садистично удоволствие от това. Те искат да ни контролират, но ние не можем да ги накараме да отговарят за действията си.

— Как, по дяволите, смяташ да ги накараш да отговарят за действията си? — с пресипнал глас попита О’Браян.

— Като им разкажа за двете терористични групи, които заловихме, и че има трета, все още неоткрита.

— А какво ще правиш, когато поискат подробности за плана ни? Единствената причина, поради която не сме им казали нищо, е, че те винаги искат да знаят подробности. Ще им кажеш ли, че британците са предали затворниците на тайландците, които ги изтезаваха?

— Ще видиш, когато се върнем в залата.

— Какво чакаш? Остана една трета, които не са се изказали.

— Чакам Лонсдейл — усмихна се Рап.

— Защо нея? — попита Неш.

— Защото тя е председател на правосъдната комисия, а нещата отиват натам.

Един от служителите на комисията се показа на вратата и ги подкани да се връщат в залата. Рап каза, че веднага идват, и когато вратата се затвори, погледна колегите си един по един в очите и заяви:

— Всички можете да отричате, затова не гледайте толкова умърлушено. Вие сте воини… гордейте се с това, което правите.