Винс Флин
В случай на опасност (47)

47.

Ралф Уосън влезе в просторния кабинет и погледна подозрително умърлушеното лице на началничката си. Беше се разминал с Уейд Клайн в коридора и правилно се досети, че загрижеността на сенаторката се дължи на красивото момче-чудо от Министерството на правосъдието. Прям както винаги, той попита:

— Искаш да те чука, а?

— Моля? — погледна го тя потресена.

— Не се прави на възмутена.

— Ох…

— Знаех си.

Тя се усмихна:

— Е, може да ми е минало през ума.

— Ще спечеля цяло състояние.

Шефката му го хвана за ръката.

— За какво говориш?

— Обзаложихме се с колегите — отвърна той с престорена небрежност.

— Идиот!

— Такъв съм си.

Уосън отиде при бара. Докато си приготвяше уиски с лед, попита:

— Е, добре… защо не го направите?

Лонсдейл се разположи върху копринената тапицерия на дивана в стил ампир и събу обувките си.

— Знаеш ли защо?

— Не, не знам.

— Ами, за начало… той е малко млад.

— Това никога не е било пречка за теб.

— Сега е различно.

— В какво отношение? — попита Уосън, като се настани на едно кресло.

— Той дължи работата си на мен.

— Кого го интересува? Хората го правят постоянно.

— Женен е.

— В наши дни това няма никакво значение.

— Мислех, че се грижиш за добрия ми имидж — отбеляза тя и го погледна любопитно.

— Така е. Просто в последно време си малко напрегната.

— Напрегната?

— Разгонена — поясни Уосън, като отпи глътка уиски.

— Мислиш, че трябва да се изчукам с някого, за да ми мине?

— По принцип, да. Никой няма да те обвинява. Поне сред нашите хора. Чакалите ще се опитат да го използват срещу тебе, но в крайна сметка това само ще помогне за имиджа ти. Двамата ще бъдете идеална двойка.

— Мога да му бъда майка.

— Теоретично, да. Но ти не изглеждаш с двайсет години по-стара.

— Благодаря — усмихна се тя.

— Поне докато не се съблечеш — бързо добави Уосън.

— Ужасен си!

— Шегувам се. — Той вдигна чашата си. — Знаеш девиза ми… Само веднъж се живее. Затова започни да живееш. Изчукай се с него, освободи напрежението и забрави тези глупости с Рап и Неш.

Лонсдейл го погледна изненадано:

— Това откъде го измисли?

— Всички в екипа говорят за това.

— За Рап ли?

— Не, за това, че си незадоволена.

— Зарежи глупостите за малко. Защо, за бога, мислиш, че трябва да оставя негодниците от ЦРУ да се измъкнат?

— Не знам — сви рамене Уосън. — Защото може би постъпват правилно.

Лонсдейл се втренчи в дългогодишния си съветник и дълго време не каза нищо.

— Не говориш сериозно.

— Сериозно говоря и не разбирам защо си се захванала с такава злоба с тях. В този град има толкова нередности.

Тя остави чашата. Беше свикнала с шегите му, но това беше друго. Сърдито попита:

— Шегуваш се, нали?

— Не, говоря сериозно.

— Ако е така, мисля, че грешиш.

— Погледнала ли си резултатите от социологическите проучвания по този въпрос?

— Да… над деветдесет процента от гражданите са против изтезанията.

— И над седемдесет процента смятат, че трябва да кастрираме педофилите.

— Процентът не е толкова висок.

— Зависи как ще зададеш въпроса.

— Това може да се каже за всяко социологическо проучване — пренебрежително каза Лонсдейл.

Уосън вдигна пръст:

— Точно така са се получили деветдесетте процента против изтезанията. Въпросът е бил зададен без контекст. Да или не на изтезанията. — Намръщи се. — Тъй де, кой кретен ще се обяви за изтезанията?

— Изненадващо много хора.

— Чела ли си „Време за убиване“ на Гришам?

— Да.

— Спомняш ли си, когато двама селяци изнасилват момиченцето и бащата ги убива? Ще осъдиш ли бащата, или ще го пуснеш? За момент престани да мислиш като политик. Когато четеше книгата, да го осъдят ли искаше, или да го освободят?

— Да го освободят, разбира се. Но това няма нищо общо с…

— Има, и още как! — прекъсна я Уосън.

— Ти пиян ли си?

— Де да бях. — Той отпи голяма глътка. — Задай си един въпрос. Защо Рап с такава готовност се явява пред твоята комисия?

— Защото няма друг избор.

— Глупости. Знаеш, че от месеци те върти на малкия си пръст.

— Защо тогава?

— Защото така е решил. — Уосън се наведе към началничката си, която заклати скептично глава. — Искам да разбереш нещо. Терористите са като педофилите.

— Моля? Откога си станал фанатик от десницата?

Уосън продължи, сякаш не чу обвинението:

— Ако попиташ сто души дали са за изтезанията, нищожен брой ще кажат „да“. Ако попиташ сто души дали педофилите трябва да се кастрират… същата работа. — Уосън допи уискито си, взе празната чаша на сенаторката и пак отиде при бара. — Ама я им покажи снимка на петгодишната Сузи Джоунс и им кажи, че е била отвлечена посред нощ от леглото, замъкната в някое мазе и изнасилена неколкократно от грозен, космат четирийсет и пет годишен мъж, два пъти осъждан за сексуален тормоз на малолетни. — Той сложи лед в двете чаши. — Кажи им, че държавата е похарчила стотици хиляди долари в опит да поправи тази отрепка. Обясни им, че процентът на превъзпиталите се педофили е под пет, и тогава ги попитай дали искат на това нищожество да му бъдат отрязани топките. — Уосън наля уиски в чашите и се върна при дивана и креслата. Подаде на Лонсдейл едното питие и допълни: — Тогава числата ще се обърнат. Деветдесет процента ще са за кастрирането.

Седна на креслото и вдигна краката си на масичката.

— Аргументите ти са безпочвени. Хората се отвращават да гледат изтезания.

— Бъркаш престъплението с наказанието. Никой от хората, за които току-що споменах, не искат да виждат как педофилът става евнух. Но това не означава, че не са съгласни някой друг да свърши работата вместо тях.

— Ама обвиняемите трябва първо да бъдат осъдени. Голяма грешка е някой да наказва човек, който не се е явил пред съда. Точно това прави страната ни толкова уникална. — Лонсдейл поклати глава. — Не, аргументите ти са безсмислени.

— Ти приемаш, че Рап е искал да накаже онзи човек. — Уосън отпи глътка уиски. — Не мисля, че е било така. Мисля, че се е опитвал да го накара да проговори.

— Това са глупости. Ние сме правова държава.

Уосън вдигна ръце:

— Изчакай да довърша, преди да започнеш една от онези речи в стила на Джеферсън, каквито вие, сенаторите много обичате да произнасяте. Ако попиташ хората дали са за изтезанията, деветдесет процента ще са против. Попитай ги обаче какво трябва да направи ЦРУ, ако залови висш член на „Ал Кайда“, който е организирал нападения в Афганистан или Ирак и е убил хиляди души. Кажи им, че ЦРУ има проверена информация, че се подготвя нова атака, и този човек може да даде сведения, с чиято помощ тя да бъде предотвратена. Попитай ги дали е допустимо да понабият този тип, или да го накарат да си помисли, че ще се удави, за да издаде тази информация. Тогава изведнъж седемдесет процента ще са за. — Той вдигна пръст. — Слушай нататък. Мога да вдигна този процент до деветдесет, ако дадеш на хората трета възможност за избор.

— Каква?

— Не им казвай какво става. Просто се погрижи за нещата. Народът няма нужда да знае всичко, което прави правителството.

— Значи възможностите са разрешаване на изтезанията, забрана на изтезанията и заравяне на главата в пясъка, така ли?

— Именно.

— Това е смехотворно.

— Това е действителността, Бабс.

Тя енергично поклати глава:

— Това е интелектуален мързел.

— Може би… а може би не е.

— Сериозно ли говориш?

Уосън не отговори веднага. Достатъчно добре познаваше началничката си, за да знае, че е склонна изобщо да не го слуша повече. Затова внимателно подбра думите:

— Ти си умна и красива жена, Барбара. Хората те обичат. Ти си едновременно звезда и политик и винаги се справяш отлично при тези изслушвания. Изглеждаш прекрасно по телевизията, но трябва да те предупредя.

Тя завъртя отегчено очи.

— Добре, да чуем.

— Мич Рап е хубав, суров мъж. От онези мъже, които американците се надяват, че бдят над спокойствието им нощем.

— Той е хулиган.

Уосън енергично поклати глава:

— Може да е много неща, не мога да проникна в душата му, но съм сигурен, че не е обикновен престъпник. Не го подценявай. Не подценявай Айрини Кенеди и Майк Неш. Те не са глупаци и въпреки личната ти предубеденост имат чар.

— На народа му е писнало от тази война срещу тероризма, Ралф, и когато разоблича тези хора за противозаконните им действия, американците няма да бъдат доволни.

Уосън подържа чашата си с две ръце за известно време. След малко каза:

— Не бъди толкова самоуверена, Барбара.