Винс Флин
В случай на опасност (65)

65.

Маклейн, Вирджиния

Неш стоеше в задната част на оперативната зала на шестия етаж на Националния антитерористичен център и гледаше отсрещната стена. Големият монитор бе разделен на четири. Едната секция показваше оценка за броя на пострадалите, на другите три се сменяха кадри от местата на взривовете. По-малки екрани от двете страни предаваха новини на живо от ФОКС, Би Би Си, Си Ен Ен, „Ал Джазира“, „Ал Арабия“ и местния канал на Ен Би Ес.

Бяха взривили три ресторанта почти точно в 12:30. В най-оживения час на обедната почивка. Информациите за броя на пострадалите бяха смразяващи. В момента бяха малко над триста. Неш бе толкова потресен, че попита Арт Харис дали не е печатна грешка. Заместник-директорът на НАТЦ от страна на ФБР му отговори, че според неговите хора дори било малко.

Неш не вярваше на очите си. Беше виждал кръвопролития в Багдад и Афганистан, но само като наблюдател. Съвсем различно изглеждаше, когато се случваше в града, където живееше и работеше. На всичкото отгоре го измъчваше ужасното подозрение, че терористите може да са се добрали до собствените им оценки на риска. Тази атака беше като взета от сценария, за който постоянно предупреждаваха от около седем години. И трите цели — „Монокъл“, „Хоук анд Доув“ и „Боби Ван“ — бяха посочени в доклада като високорискови обекти.

Секретарката му се приближи.

— Директорът чака на телефона. Жена ти също.

— Кажи на Маги, че я обичам и ще се обадя по-късно. — Неш се приближи до Дейв Полсън, който координираше действията в оперативния център, и постави ръка върху рамото му. — Дейв, може ли да използвам някой от телефоните ти?

Полсън имаше четири компютърни монитора и три телефона на бюрото. Той посочи един в другия край.

Неш се обърна към Джесика:

— Ще говоря оттук.

След пет секунди телефонът иззвъня. Неш вдигна.

— Ало.

— Майк, намирам се в ситуационната стая в Белия дом. Кога ще проработят тия проклети камери?

— Всеки момент, така ме увериха.

— Знае ли се какво е станало?

— В системата е проникнал хакер. Мислеха, че ще се оправят сами, но не успяха. Затова се обадих на Маркъс. Преди пет минути говорих с него и каза, че почти е успял.

— Тук имаме малък проблем. Кореспондентката на Си Би Ес преди малко помоли прессекретаря да потвърди информацията, че е имало радиоактивни устройства. Твърди, че източникът й е във вътрешното министерство. Имате ли такава информация?

По напрегнатия тон на Кенеди личеше, че е ядосана.

— Не съм чул такова нещо. От взривовете е минал едва час, но сензорите ни веднага биха засекли мръсна бомба.

— Това казах и на президента. Да си чул някакви слухове?

— Не. В момента съм в оперативния център. Министерството на околната среда има екипи на трите места и вече ни пратиха сигнал, че районите са чисти.

— Добре, защото президентът смята да прочете обръщение към нацията след десет минути. Иска да успокои духовете, преди да се създаде паника и хората да тръгнат да бягат от града.

— Чакай малко. — Той се наведе към Полсън. — Дейв, чул ли си нещо за радиоактивно замърсяване?

— Не. — Полсън енергично поклати глава. — Пожарникарите и спасителите не са подали сигнал; полицията и радиологичните екипи — също.

— Благодаря. — Неш отново вдигна слушалката. — Тук нямаме такива данни. Репортерката или пипа на сляпо, или се осланя само на слухове.

— И аз така мисля. Изчакай за момент.

Неш чу Кенеди да говори успокоително на някого от другата страна на линията. След малко пак се обади:

— Преди да те оставя да работиш, би ли ми разтълкувал данните за пострадалите? Защо в „Хоук анд Доув“ са толкова малко, а в „Боби Ван“ — толкова много?

— Когато бомбата е гръмнала, пред „Боби Ван“ е имало спрял градски автобус, пълен с хора. Освен това в „Боби Ван“ има повече места. „Хоук анд Доув“ е по-малък и според очевидци паркингът е бил пълен, затова терористът се е принудил да спре на платното до някакъв пикап, който за щастие е поел голяма част от ударната вълна.

— Знаеш ли имена?

Неш се беше опасявал от този въпрос. „Хоук анд Доув“ се намираше откъм Камарата на представителите на Капитолия и беше любимо място за много конгресмени. „Монокъл“ бе от страната на Сената и всеки ден по обяд вътре можеше да срещнеш петима-шестима сенатори. „Боби Ван“ беше на една пресечка от Белия дом, точно срещу финансовото министерство. На този етап Неш не знаеше нищо конкретно и не смяташе да разпространява слухове.

— Все още нямам информация — отговори.

— Аз имам — измърмори Кенеди, намеквайки за лоши новини. — Не трябва да се разгласява, но министрите Холц и Хамъл са обядвали в „Боби Ван“.

— По дяволите! — прошепна Майк и погледна кадрите от спасителната операция на петнайсета улица. Министърът на финансите и министърът на търговията. Двама членове на правителството.

— Нямаме много информация от „Монокъл“. Ти имаш ли данни?

Неш погледна на големия екран картината, предавана от големия военен хеликоптер, който кръжеше над града. Току-що бе говорил с Арт Харис, който имаше информация от един от своите хора на местопроизшествието.

— Новините не са добри.

— По-точно?

— Цялата сграда се е сринала. Първоначалната ударна вълна е съборила половината, после горният етаж е паднал върху онова, което било останало. Преди няколко минути Харис ми каза, че според един от хората му на местопроизшествието единственият начин някой да е оцелял е, ако се е намирал в подземието, а дори тогава вероятността е много малка.

— Значи можем да смятаме за мъртъв всеки, който е бил в „Монокъл“.

— Боя се, че да. Обаждаме се в кабинетите на всички сенатори да проверим дали имат представа кой може да е бил там.

Неш отново замълча, докато Кенеди предаваше информацията на някого. Стори му се, че чу гласа на президента. След малко тя отново се обади:

— Какво става със заподозрените, които е заловил Мич?

— Всеки момент ги очакваме. Когато се чухме за последно, бяха в задръстване. Иска да разговаряш със сенатор Лонсдейл.

— Говорих с нея. Президентът изпрати кола с двама агенти да я вземат. Ще накарам някого да ти се обади, когато има нещо ново.

Майк се огледа предпазливо и видя, че единствено Полсън е достатъчно близо, за да го чуе. Отдалечи се малко от него и попита:

— Какво ще правим с арестантите на Мич?

— Нека той да реши.

— Айрини, една трета от хората в тази сграда са от ФБР. Говоря ти за истински вманиачени защитници на закона. Това не е Хиндукуш. Не можем да завлечем ония типове в някое тайно подземие. Федералните не си падат по грубости.

Кенеди въздъхна:

— Остави Мич да действа, както си знае. По-късно ще се оправяме.

Това не успокои Неш.

— Точно това е проблемът, шефке. Всички тия долни мекотели ще си затворят очите днес, когато им изнася, но след година, когато комисиите излязат с докладите и разследванията си, ще се престорят на потресени, че сме се отнесли толкова жестоко към арестуваните.

— Не знам какво да ти кажа, Майк. Може би си прав, но точно в момента най-важното е да получим информация и да хванем тия негодници.

— Защо ги води тук?

— Сега това не е важно. Духът е изпуснат от бутилката. ФБР напълни джамията с агенти. И дума не може да става да ги доведе в Ленгли. НАТЦ е съвместна институция. Вие, момчета, сте водещото звено за борба с тероризма, затова вие сте логичният избор.

— Защо просто не ги изгубим от поглед за два-три часа? Мич да си свърши работата на някое скришно място.

— Имай ми доверие… И аз си мислех за същото, но ако съм научила нещо през тези години, то е да го оставям да прави каквото сметне за правилно в такива ситуации. Той е предвидил всичко. Иска бърз разпит. Да ги затвори в различни стаи и да ги притисне веднага. Освен това има нужда от кодирана видеовръзка с Баграм. Мисли, че най-сигурният начин да убеди Ал-Хак да говори е, като накара Лонсдейл да му каже, че сделката им вече не е валидна. Или ще говори, или ще го дадем на генерал Достум.

— Лонсдейл обеща ли да съдейства? — удивено попита Неш.

— Мисля, че атаката отрезви доста хора.

— Дано.

— Трябва да тръгвам. Обади ми се след трийсет минути, ако има новини.

— Дадено.

Той затвори и погледна данните за пострадалите. Засега имаше 327 ранени и 31 потвърдени смъртни случая, и то без да се броят онези в „Монокъл“. Неш се замисли за Джонсън. Неговото име никога нямаше да влезе в списъка, макар че мястото му беше там. Обзе го чувство на вина, че не е вдигнал тревога по-рано. Тогава може би цялото нещастие можеше да се избегне.