Винс Флин
В случай на опасност (23)

23.

Ленгли, Вирджиния

Секретарката каза на Неш, че го очакват. Той погледна двамата телохранители на пост пред кабинета на директора на ЦРУ и отвори голямата шумоизолирана врата. Айрини Кенеди седеше на бюрото и държеше слушалката на специалния телефон на дясното ухо. Хвърли му поглед, сякаш искаше да го смъмри, че се е забавил прекалено много, после се извъртя със стола и се загледа през прозореца. Неш мислено изруга жена си. Застанал по средата на големия кабинет, му се прииска да я доведе тук, за да види лично как се чувства човек, когато предизвика гнева на началника на Централното разузнавателно управление.

На дивана срещу бюрото на Кенеди седяха двама души. Мъжът с прошарена коса отдясно го погледна, раздвижи устните си като за безгласна ругатня и вдигна ръка на ухото, сякаш държеше телефон. Това бе Чък О’Браян, директор на Националната служба за тайно разузнаване и трийсетгодишен служител на ЦРУ. От шест часа се опитваше да се свърже с Майк, а сега беше почти девет.

Неш имаше два служебни телефона, които трябваше постоянно да носи със себе си. Още щом чу новината за статията във „Вашингтон Поуст“ по телевизията, той осъзна какво е станало. Когато се прибра от Афганистан, Маги го посрещна на вратата с ефирна рокля и дяволито изражение. Подаде му чаша вино и му каза, че е сложила децата да спят. Предложи му да се качи да си вземе душ. Той мина първо през кабинета и включи телефоните да се зареждат. След като се качи да се изкъпе, Маги беше изключила и двата апарата. Тя не беше особено доволна, че Неш работи за ЦРУ, и сериозно негодуваше, че началниците в Ленгли очакват съпругът й да е на тяхно разположение по двайсет и четири часа всеки божи ден. Тя беше права за себе си, те — също, а той както винаги стоеше между чука и наковалнята и се опитваше да угоди на всички.

Неш погледна към един празен стол, но реши да остане прав. Някои биха го сметнали за навик от Морската пехота, но грешаха. Той не обичаше седмия етаж. Всъщност не обичаше цялата централа на управлението. Неудобството му не беше свързано с Кенеди. Поне не лично. Двамата се разбираха отлично. Той я уважаваше, дори малко се страхуваше от нея, което беше полезно в този занаят. Неудобството идваше от това, че се чувстваше не на място. Седмият етаж бе арена, на която той нямаше умения да се състезава.

Последният етаж на централата на ЦРУ беше пълен с бюрократи. Неш би се изненадал, ако един от десет имаше някакъв полеви опит. Това не ги правеше лоши хора, но силно стесняваше мирогледа им. Повечето бяха добри съпрузи и съпруги, бащи и майки. Грижеха се за децата си и обществото. Бяха жертвали много неща и бяха готови на още. Бяха патриоти, но измъчени от медиите и наплашени от политиците. Бяха като деца, които получават наказание заради белите на по-големите си братя. Майк и колегите му в Службата за тайно разузнаване бяха непослушните деца в семейството. В много отношения недоверието на чиновниците към хора като Неш и Рап беше неизбежно.

— Не, господин президент — каза Кенеди, като се завъртя обратно към бюрото със стола си. — Уверявам ви, че ЦРУ не е одобрявало такава операция. — Замълча за секунда, после отговори: — Те обичат да се преструват на обезпокоени. Така имат повод да се покажат по телевизията и избирателите им да видят, че са живи. — Замълча пак за момент. — Да, господин президент. Ще бъда там в четири.

Неш стоеше по средата на голямата стая и се стараеше да се преструва, че се отегчава и не му дреме, че и президентът вече знае за проблема.

Кенеди остави бялата слушалка на апарата и го погледна.

— Президентът е много загрижен.

Той не знаеше какво се очаква да каже, затова само кимна.

Тя вдигна един брой на „Вашингтон Поуст“ и добави:

— Това не е хубаво.

— Съгласен съм.

— Моля те, кажи ми, че са пълни измислици.

— Това са пълни измислици.

Мъжът, който седеше до шефа на Неш, скептично изсумтя.

Неш се обърна и презрително изгледа Глен Адамс, главния инспектор на ЦРУ. От четири месеца се беше захванал с него. Майк копнееше за възможността да го стисне за врата и да му разкраси лицето с юмрук.

Кенеди погледна Адамс, после — пак Неш.

— Нашият уважаван генерален инспектор не е съгласен с теб.

— От няколко месеца те предупреждавам — поучително заяви Адамс. — Този човек прави каквото си поиска. Обзалагам се, че той стои в основата на всичко това.

Майк отново почувства болката в главата. Затвори очи за секунда, после погледна Адамс. Спомни си статията във „Вашингтон Поуст“ и се запита дали не е бил Адамс източникът, пожелал да остане анонимен. Неш направи крачка към дивана и в отговор на обвиненията на инспектора каза:

— Докажи.

— Не е моя работа да го правя, но като съдя по статията, имам подозрения, че Министерството на правосъдието и ФБР точно това правят в момента.

— Да. Чудя се дали някой в тази сграда не им е помогнал да започнат.

— Не ме обвинявай — обидено се сопна Адамс.

— Майната ти!

— Майк — предупреди го Кенеди.

— Това са пълни глупости — обърна се към нея Неш. — Искам да ми кажеш колко терористи е заловило това безполезно нищожество. Колко хора от службата му са загинали при изпълнение на служебния си дълг от единайсети септември досега?

— Не става дума за мен, господин Неш.

Адамс тръсна глава и небрежно изтърси една люспица пърхот от крачола си.

— Не, не е, но не мога да се сетя какво сте направили, за да защитите американския народ от друга терористична атака.

— Всички имаме роля.

— Някои — по-важна от други.

Адамс въздъхна отегчено:

— Няма да се карам с теб, при положение че нямам абсолютно нищо общо с това.

— Как ли пък не! — Неш отново се обърна към Кенеди: — Искам да знам дали съм обект на разследване от господин „Гестапо“.

Преди тя да каже нещо, Адамс се тросна:

— Не е твоя работа.

— Нямам ли права?

— Доброволно си се отказал от тях в момента, в който си минал през входната врата.

— Ами ти? Тебе кой те разследва?

Инспекторът се изсмя:

— Много смешно, господин Неш! Кой бил разследвал мен? — Поклати глава. — Мен няма нужда да ме разследват. Аз спазвам правилата.

— Така говорят всички престъпници.

— Хайде по-спокойно — предупреди Кенеди.

Главоболието на Неш се усилваше. Той погледна жената, която винаги бе уважавал, и изведнъж търпението му се изчерпи.

— Абе, я вървете на майната си!

— Моля? — сепна се тя.

— Това са пълни глупости. Казваш ми да се успокоя. Видях статията в „Поуст“. Купища лъжи, но това не е важно. Политиците ще искат изкупителна жертва и това долно копеленце тука иска да им даде мен.

— Не ме обиждай така! — запротестира Адамс.

— Ти си нищожество, така е! Предател на родината. — Неш се обърна към Кенеди и продължи: — На колко ще се обзаложим, че той е анонимният източник, когото споменават в статията?

Адамс се изправи рязко:

— Няма да търпя повече. Работата ми тук е безупречна и досега не съм направил нищо, с което да злепоставя управлението. — Тръгна към вратата, но когато минаваше покрай Неш, добави: — Съмнявам се, че можеш да се похвалиш със същото.

Неш сграбчи месестата му ръка над лакътя и го принуди да се завърти.

— Не сравнявай работата си с това, което правя аз. Когато ти сгрешиш нещо, най-много да се изгуби някоя папка. Ако аз сбъркам, умират хора.

Другият се опита да освободи ръката си.

— Пусни ме!

Майк сякаш не го чу.

— Ти не си на огневата линия. Не си в отряда. По дяволите, дори не си в района на бойните действия. Седиш си вкъщи, пиеш бира, ядеш чипс, гледаш телевизия и ни критикуваш, а истината е, че тлъстият ти, мързелив задник няма да издържи и пет минути там.

— Господин Неш! — изкрещя Кенеди и се изправи. — Стига толкова.

— Да, стига! — Той пусна Адамс и тръгна към вратата. Хвана дръжката и се обърна, за да погледне Кенеди. — Следващия път, когато ти потрябва някой да отиде в Афганистан и да стрелят по него, изпрати този задник.

Дръпна рязко вратата и излезе, преди Кенеди или шефът му да успеят да кажат нещо.