Винс Флин
В случай на опасност (41)

41.

Капитолия

Широкият коридор пред заседателната зала на Комисията по разузнаването на Сената беше пълен с обслужващ персонал. Някои изглеждаха, че вършат поръчки, но удивително много просто се мотаеха — стояха облегнати на стените и около вратите, събрани на групички с колегите си със сходни политически убеждения. Неш знаеше, че не би трябвало да се изненадва. Това беше развлечение за зле платените партийни членове — мъже и жени, боготворящи или сенатора, за когото работеха, или партията му, а по-вероятно и двете. Дребната сензация от днешния следобед бе причината да работят за такива мизерни заплати. Повечето от тях можеха да излязат на улицата и за няколко часа да си намерят работа, на която ще получават поне двойно на онова, което вземаха тук. Единственото, което ги задържаше, беше близостта до властта. Привличането на влиятелни мъже и жени, които тайно обсъждат въпроси, имащи дългосрочни последствия.

Неш се спря пред вратата и огледа лицата на консервативно облечените служители. Повечето изглеждаха наскоро завършили колеж. Той изпита гняв срещу цялата система. Тези хора изобщо не би трябвало да са тук. Нищо, казано зад вратата на зала СХ 219, не трябваше да стига до ушите им. Бяха твърде млади и твърде мотивирани политически, за да имат достъп до тайни, засягащи националната сигурност. Въпреки това имаха. Изслушването вероятно щеше да продължи до късно вечерта и по-старшите сенаторски помощници щяха да си тръгнат в близките няколко часа, за да предадат нареждания от шефовете си до екипите им, и така бавно, но невъзвратимо щеше да започне изтичане на информация. Отначало щеше да изглежда съвсем невинно.

Щеше да се разчуе кой в какво настроение е бил, кой е бил ядосан и кой се е опитвал да успокои обстановката. После щяха да изтичат факти. Десетина-двайсет процента от казаното на заседанието. Това можеше да се очаква от персонала. Истинската вреда щяха да нанесат сенаторите — мъже и няколко жени, обиграни в най-гнусната от всички игри — политиката. В областта на обществените отношения те бяха като босове на уличната мафия, готови на всичко, само и само да победят. Шестима щяха да спазват правилата до края, други шестима щяха да се сдържат, докато някой друг издаде информация. Оставаха двама-трима сенатори, в зависимост от проблема, плюс четиримата почетни членове на комисията, които бяха най-големите вредители. Точно с тях искаше да се срещне Рап и никой с изключение на Кенеди не го смяташе за разумен ход. Неш не знаеше какво е намислила, но всичко това го притесняваше. Имаше лошо предчувствие. Нямаше представа какво щеше да се случи, но мисълта караше сърцето му да се свива. Последният път, когато бе почувствал такова нещо, беше точно преди мисията му в Афганистан, където едва не загина.

Той прогони мрачните си мисли и влезе в стаята. Извади двата си мобилни телефона и ги подаде на един служител, който ги сложи в номерирани отделения за съхранение, докато собственикът им си тръгне. Внасянето на електронни устройства в секретната стая без специално разрешение бе строго забранено. Като предпазна мярка, ако някой се опита да изтегли списъка с обажданията му, съобщенията или бележника с адреси, Неш беше извадил СИМ-картите и батериите на апаратите.

Той се качи по ниската рампа и влезе в секретната част на залата. Промъкна се покрай няколко души в тясното вътрешно преддверие, отвори остъклената врата на главното помещение и се чу силен шум. Издигнатата част на залата, предназначена за сенаторите, беше пълна. Шестнайсет от деветнайсетте места бяха заети, а отзад се тълпяха по-нисши служители — обслужващи самата комисия или от екипите на членовете й. Имаше поне по двама души от хората на всеки сенатор, може би и повече. Чудѝ се после защо не могат да пазят тайни!

Пред него имаше два реда столове и дълга маса, където седяха шестима души. Неш познаваше добре четирима, други двама — бегло и се надяваше да не се налага да ги опознава по-добре. Главният юрист на ЦРУ и заместникът му седяха от двете страни на Кенеди по средата на масата. Чарлз О’Браян, директорът на Службата за тайно разузнаване, също беше там със заместника си Роб Ридли. Рап беше последният, седнал най открая, отляво. Неш взе стола зад приятеля си и стисна рамото му.

Рап се обърна и се усмихна самоуверено. Носеше тъмносин костюм на фини райета, бяла риза и копринена вратовръзка на светлосини капки.

— Радвам се, че дойде.

Неш се наведе и прошепна:

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — бодро отвърна Мич.

— Нали знаеш… — Майк посочи с очи мъжете и жените, представляващи една пета от Сената на САЩ — … това са гадни копелета, Мич. Не играят честно.

Рап се засмя небрежно:

— Имам няколко скрити коза. Само гледай и си дръж устата затворена. Тук си само защото те поискаха да дойдеш.

— Не съм съгласен ти да поемеш цялата вина.

— Няма значение дали си съгласен или не. Тук не командваш ти. Дръж се като дисциплиниран морски пехотинец и слушай.

Шумът стана по-оглушителен и в залата влязоха още двама сенатори. Боб Сафърд, председател на комисията, и Еван Уейли, заместник-председател, се опитваха да стигнат до местата си, но на всяка крачка ги спираше или колега, или някой от служителите. Ридли беше казал на Неш, че между двете партии и различните фракции във всяка от тях вече е имало сериозни спречквания за начина на водене на заседанието и дали изобщо Комисията по разузнаването трябва да получи първата хапка от забранения плод. Комисиите по въоръжените сили и правосъдието се опитваха да грабнат кокала, а трябваше да се съобразяват и с Камарата на представителите. Имаше реална опасност да прекарат цяла година в разпити пред всички тези комисии, а може би и пред специален прокурор или в съдебна зала.

Сафърд призова за тишина и през следващите пет минути бяха отправени предложения и въпроси, нямащи нищо общо с хората, извикани да свидетелстват. Типично за Сената. Когато изясниха всичко, Сафърд погледна записките си и вдигна очилата си на челото, както имаше навик, когато наблизо нямаше камери.

— Директор Кенеди, бих искал да кажа, че съм силно загрижен от обвиненията, повдигнати срещу един от служителите ви.

Хлътналите очи на Сафърд се спряха върху Рап, който вдигна ръка, в случай че някой не е разбрал, че става дума за него. Неш потрепери. Приятелят му беше в едно от онези свои настроения, когато не се боеше за нищо.

Сафърд се усмихна, но не се обърна директно към Рап. Това щеше да стане по-късно. Отново заговори на Кенеди:

— Днес в Сената имаше много спорове. Няколко председатели на комисии смятат, че подозренията за противозаконно и определено непрофесионално поведение на господин Рап би трябвало да се обсъдят в техните комисии по по-открит начин. Със сенатор Уейли успяхме да ги убедим, че засега проблемът трябва да се разисква в тази комисия.

— Бих искала да кажа за протокола — намеси се сенатор Лонсдейл, — че като председател на Комисията по правосъдието категорично не съм съгласна с вашето решение и смятам още утре да свикам открито заседание за изясняване на този случай.

— Не се съмнявам — отегчено отговори Сафърд.

— А аз искам да се запише в протокола — обади се сенатор Ръсел Шелдън, — че като бивш офицер във военновъздушните сили, бивш прокурор и настоящ член на Комисията по въоръжените сили съм силно разтревожен от, както изглежда, опита за прикриване на случая от ЦРУ и някои хора в Пентагона. Потресен съм от липсата на професионализъм, демонстрирана от господин Рап, и ще настоявам да му бъде потърсена отговорност с цялата сила на закона.

Унило отпуснал рамене, Сафърд огледа колегите си около масата и попита:

— Свършихме ли, или днес сме в рубриката „Микрофонът е ваш“?

Неколцина от по-старите сенатори се подсмихнаха, доволни, че един от опитните им събратя е поставил младоците на място.

— Защото — продължи Сафърд — няма да допусна такова нещо. Всички знаете правилника. Всеки член на комисията получава петнайсет минути за въпроси. Дали ще изразявате жалбите си устно… дали ще ги подавате писмено… не ме интересува. Само си изчаквайте реда. Ясно ли е.

Няколко сенатори кимнаха, но повечето просто не му обърнаха внимание.

— Така, директор Кенеди. Имате ли да кажете нещо, преди да започнем?

Кенеди се наведе напред и любезно отговори:

— Не, господин председателю.

Сафърд погледна колегите си и даде начало на въпросите.