Лий Чайлд
Аферата (86)

86

Фаровете ме осветиха от стотина метра. Усетих едва ли не топлината им по лицето и изпънатата си длан. Рийд Райли нямаше как да не ме види. Чух как пуска газта и намалява. По силата на навика. Пехотинците прекарват страшно много време зад волана. По-голямата част от пътуванията им са по предварително начертани маршрути, променяни или регулирани от хора с военни униформи, които им махат наляво или надясно, а понякога ги спират да изчакат.

Останах на мястото си с вдигната ръка. Масленозелената служебна кола спря на метър от коленете ми. Очите ми останаха високо над фаровете и това ми позволи да видя Райли и баща му съвсем ясно. Седяха един до друг. Не изглеждаха нито изненадани, нито нетърпеливи. И двамата бяха готови да изгубят минута-две в полза на рутината. Райли изглеждаше съвсем като на снимката в джоба на куртката ми. Баща му беше негово по-възрастно копие. Малко по-слаб, с малко по-големи уши и нос, малко по-напудрен и по-представителен. Беше облечен абсурдно, като повечето гостуващи на армията политици. Брезентово яке в защитни цветове над официална риза с разтворена яка, без вратовръзка. Над джобчето на якето проблясваше метален диск с логото на американския Сенат. Сякаш сигурният и херметически затворен законодателен орган на Съединените щати внезапно се беше превърнал в подразделение на редовната армия.

Насочих се към вратата на Рийд Райли и той свали стъклото. Главата му започна да се извърта към мен, после спря. Беше зърнал дъбовите листа на яката ми.

— Сър?

Вместо отговор направих още една крачка, отворих задната врата и седнах зад него. След това затръшнах вратата и се преместих в средата на седалката. И двамата отпред извиха вратове, за да ме видят.

— Сър? — повтори Райли.

— Какво става тук? — попита баща му.

— Промяна в плановете — отвърнах аз.

Дъхът им миришеше на бира, а дрехите им бяха пропити от цигарен дим.

— Трябва да хвана един самолет — каза сенаторът.

— В полунощ — добавих аз. — Дотогава никой няма да ви потърси.

— Какво означава това, по дяволите? Знаете ли кой съм аз?

— Да — отвърнах. — Знам.

— Какво искате?

— Безпрекословно подчинение.

Измъкнах беретата. За втори път тази вечер. Бързо и плавно, като магьосник. В един момент ръката ми е празна, а в следващата изведнъж натежава от хладната стомана. Свалих предпазителя. В тишината на купето се разнесе тихо, но зловещо изщракване.

— Допускате фатална грешка, млади човече — рече сенаторът. — От този момент нататък е свършено с военната ви кариера. Само от вас зависи дали нещата ще станат още по-сериозни.

— Пазете тишина — любезно отвърнах аз, после се наведох и сграбчих яката на Рийд Райли — по същия начин, по който бях сграбчил яката на онзи сержант от Бенинг. Но този път тикнах дулото на беретата директно в малката вдлъбнатина зад дясното му ухо. Меки тъкани, без кости. С много подходящи размери.

— Потегляй — рекох. — Много бавно. Излез на прелеза и завий наляво по железопътната линия.

— Какво? — сепнато попита Райли.

— Чу ме.

— Но влакът ще дойде!

— В полунощ — напомних му аз. — Действай, боец!

Задачата беше трудна. Той инстинктивно се стремеше да се сгъне над кормилото, за да вижда по-добре. Но аз го държах здраво. Гърбът му не можеше да се отлепи от облегалката. И въпреки това се справи добре. Потегли плавно, завъртя волана и изкара колата диагонално на прелеза. После изправи и предното дясно колело хлътна в процепа на настилката. Подаде малко газ. Асфалтът изчезна под нас, но десните колела останаха на релсата. Левите меко стъпиха на траверсите. Добра работа. Свърши я не по-зле от Деверо.

— Това си го правил и преди — подхвърлих аз.

Той не отговори.

Продължихме напред със скоростта на пешеходец. Силно наклонени на една страна. Дясната част се придвижваше гладко, а лявата меко се повдигаше и отпускаше. Като лодка по вълните. Плъзнахме се покрай старата водна кула и изминахме още десетина метра.

— Стоп — наредих аз.

— Тук ли?

— Мястото е добро.

Той докосна спирачката. Колата спря на линията. Все така наклонена. Аз продължавах да стискам яката му. Пистолетът си беше на мястото. През предното стъкло се виждаха релсите, чезнещи в далечината на север. Две сребристи линии, мътно проблясващи под лунната светлина.

— Капитане, използвай лявата си ръка и свали всички прозорци.

— Защо?

— Защото и двамата вече воните. А нещата ще станат и по-лоши, повярвай ми.

Пръстите на Райли слепешком опипаха страничната конзола. Първо се спусна стъклото на баща му, после моето, а след това и отсрещното.

Свежият нощен въздух нахлу в купето.

— Сенаторе, пресегнете се наляво и изключете фаровете — заповядах аз.

Трябваха му секунда-две, но все пак се справи.

— А сега изключете двигателя и ми подайте ключа.

— Спрели сме на линията! — сепнато отвърна той.

— Знам това.

— А знаете ли кой съм?

— Веднъж вече ви отговорих. Направете каквото ви казах. Ако очаквате дарение за предизборната кампания, мога да прострелям коляното на сина ви.

Старецът издаде странен звук някъде дълбоко в гърлото си. Подобни звуци бях чувал и преди. Обикновено когато се изяснеше ясно, че шегата не е никаква шега. Или когато положението станеше сериозно и кошмарът се окажеше действителност. Тялото му се наклони наляво. Пръстите му завъртяха ключа, издърпаха го и ми го подадоха.

— Хвърлете го на задната седалка — рекох.

Той се подчини. Ключът падна до мен и се плъзна по тапицерията поради наклона.

— Сега и двамата сложете ръцете си зад тила.

Сенаторът се подчини пръв. Аз отместих дулото на беретата, за да дам възможност и на сина да направи същото. После пуснах яката му и се облегнах назад.

— Знаете ли скоростта, с която куршумът излита от цевта на една берета М9?

— Нямам представа — отвърна сенаторът.

— Но синът ви трябва да има. Държавата е похарчила купища пари за обучението му.

— Не си спомням — рече Райли.

— Почти четиристотин метра в секунда — поясних аз. — Гърбовете ви се намират на около метър от мен. Това означава, че ако помръднете дори едно мускулче, куршумите ще стигнат до вас за една двехилядна част от секундата. Което на свой ред означава, че или ще умрете, или ще бъдете осакатени за цял живот. Разбрахте ли ме?

Мълчание.

— Настоявам за отговор — рекох.

— Разбрахме — обади се Райли.

— Какво искате от нас? — изфъфли баща му.

— Потвърждение. Искам да съм сигурен, че дотук всичко ви е ясно.