Лий Чайлд
Аферата (2)

2

Парфюмираната жена с бледите ръце вече крачеше забързано по коридора отвъд въртящата се бариера. Нея я бяха пропуснали. Двама души седяха пред нещо като високо бюро точно пред мен. Други двама вляво проверяваха значките и пропуските. Четиримата в дъното продължаваха да бездействат. Все така в група, наблюдаващи мълчаливо като съвсем отделен екип. Все още не виждах обувките им.

Отново си поех дъх и пристъпих към бюрото.

Като агне на заколение.

— Да, сър — уморено ме погледна човекът, седнал отляво.

В гласа му прозвуча по-скоро отговор, отколкото въпрос. Сякаш го бях попитал нещо. Беше млад и сравнително интелигентен. Гледаше ме с очакване.

— Имам среща в дванайсет — казах аз.

— С кого?

— С полковник Фрейзър.

Името не му направи никакво впечатление. Сякаш изобщо не го беше чувал. Това беше най-голямата административна сграда в света. С трийсет хиляди служители. Младежът прелисти книга с размерите на телефонен указател и вдигна глава.

— Имате предвид полковник Джон Джеймс Фрейзър от отдела за връзки със Сената?

— Да.

Признавам се за виновен.

Четиримата резервни играчи вляво внимателно ме наблюдаваха. Но все още не помръдваха.

Човекът зад бюрото не ме попита за името. Отчасти защото е бил предупреден и е разглеждал снимките ми, отчасти защото табелката с името ми беше окачена точно там, където го изисква уставът — на горния десен джоб на куртката, шест милиметра под шева.

Пет букви, изписани с едър шрифт: Ричър.

Или двайсет, гласящи: Арестувайте ме веднага.

— Кабинетът на полковник Фрейзър се намира в 3C315 — поясни с равен глас мъжът зад бюрото. — Знаете ли как да стигнете до там?

— Да — кимнах аз.

Трети етаж, пръстен С, радиален коридор 3, сектор 15. Такава беше обозначителната система, която използваха в Пентагона. Застроен върху цели 117 000 квадратни метра.

— Пожелавам ви приятен ден, сър — рече човекът насреща ми и насочи простодушния си поглед към следващия на опашката.

За миг останах неподвижен. Явно затягаха примката, при това по съвършен начин. Един от основните принципи за определяне на вината гласи: Actus non facit reum nisi mens sit rea, което в груб превод означава: „Едно действие не те прави виновен, ако съзнанието не е виновно“. Тук действащият стандарт е прост и ясен: действие плюс умисъл. Чакаха ме да премина през бариерата и да навляза в лабиринта. Което обясняваше защо четиримата резервни играчи са отвъд, а не пред нея. Пресичането й превръщаше нещата в реалност. Може би се бяха консултирали с юристи. Фрейзър със сигурност тръпнеше от нетърпение да ме прати по дяволите, но това не означаваше, че не иска да си защити задника.

Поех поредната глътка въздух и прекосих линията, превръщайки всичко в реалност. Минах между двамата проверители на документи и се натиках сред хладните хромирани пипала на бариерата. Преградната тръба беше изтеглена назад. Нямаше какво да блъсна с бедрата си. Излязох от другата страна и спрях. Четиримата резервни играчи стояха вдясно от мен. Погледнах обувките им. Военният устав е изненадващо неясен по отношение на обувките. Черни, затворени, консервативен модел без орнаменти, минимум три двойки дупки за връзките, пет сантиметра максимална височина на тока. Това е всичко, записано под линия. Резервите вдясно бяха спазили тези изисквания, но техните обувки не бяха полицейски. За разлика от двамината, които излязоха навън. Те по-скоро демонстрираха четири различни вариации върху една и съща тема. Излъскани до блясък, със старателно стегнати връзки, тук-там леко напукани от дълга употреба. Може би бяха истински ОС-та, може би не. Нямаше начин да се определи. Поне в онзи момент.

Аз ги гледах, те също ме гледаха. Никой не отваряше уста. Заобиколих ги и закрачих към вътрешността на сградата. Поех по пръстен Е в посока, обратна на часовниковата стрелка. Свърнах наляво по първия радиален коридор.

Четиримата ме последваха.

Държаха се на двайсетина метра разстояние. Достатъчно близо, за да не ме изпускат от поглед, и достатъчно далеч, за да не се натрапват. Максимум седем минути между две точки в огромната сграда. Аз бях месото в сандвича. Предполагах, че в сектор 3C315 ме чака още един екип. Пред кабинета или някъде около него. В зависимост докъде са решили да ме допуснат. Крачех направо към тях. Нямаше къде да избягам или да се скрия.

Използвах някакво стълбище при пръстен D, за да се изкача до третия етаж. Поех по посока на часовниковата стрелка, но само за разнообразие. Минах покрай пети коридор и продължих към четвърти. По пръстен D цареше оживление. Чиновници с папки под мишница сновяха и в двете посоки. Униформени мъже и жени със строги очи крачеха енергично. Страшна навалица. Провирах се между хората, отстъпвах встрани, после продължавах напред. Отвсякъде ми отправяха изненадани погледи. Явно дължах това внимание на дългата коса и небръснатата си физиономия. Спрях до една чешмичка и се наведох да пия вода. Наоколо бе все така оживено. Четворката на ОС не се виждаше никъде. Но те изобщо не бяха длъжни да вървят подире ми. Знаеха къде отивам и точно в колко трябва да бъда там.

Изправих се и поех напред. Свърнах по коридор 3 и се насочих към пръстен С. Въздухът миришеше на вълнени униформи и препарат за линолеум. Едва доловимо ухаеше на пури. Стените бяха боядисани в административно сиво. Погледнах наляво, после надясно. В коридора имаше доста хора, но пред номер петнайсет липсваше навалица. Може би ме чакаха вътре. Закъснявах вече пет минути.

Не се обърнах. Продължих по коридор 3, прекосявайки последователно пръстен В и А. Така стигнах до сърцето на огромната сграда, където свършват всички коридори. Или започват, според длъжността и перспективата ви. Отвъд пръстен А се простираше огромен вътрешен двор във формата на петоъгълник и площ от около двайсет декара. Приличаше на дупка в петоъгълна поничка. По онова време го бяха кръстили „Кота нула“, защото предполагаха, че руснаците са насочили в него най-голямата си балистична ракета. Но мисля, че грешаха. По мое мнение руснаците бяха насочили в Пентагона пет от най-големите си балистични ракети — да се подсигурят, в случай че първите четири не го улучат. И руснаците невинаги получаваха това, за което са платили.

Изчаках в пръстен А, докато закъснението ми нарасна на десет минути. Исках да ги накарам да гадаят. Може би вече бяха тръгнали да ме търсят. Може би вече сритваха задниците на четворката, която ме беше изпуснала. Поех дълбоко дъх за пореден път, отлепих се от стената и потеглих обратно по коридор 3, прекосявайки пръстен в посока на С. Завих по него, без да намалявам ход, и се насочих към сектор 15.