Лий Чайлд
Аферата (85)

85

Големият дизел на „Дженеръл Мотърс“ се представи по-добре от очакваното и успя да вдигне почти сто и двайсет. Резултатът беше осезаем — пристигнах две минути пред десет, скрих возилото в края на горичката и продължих пеш. Човек, който използва собствените си крака, е далеч по-незабележим от четиритонен военен всъдеход, а предпазливостта никога не е излишна.

Оказа се обаче, че няма от какво да се крия. Главната улица беше тиха и пуста. Единствената светлина идваше от прозорците на ресторанта, пред който бяха паркирани само моят бюик и служебният каприс на Деверо. По всяка вероятност тя беше следила развоя на събитията отблизо, но без да проявява прекалено усърдие. Самото присъствие на сенатора предполагаше по-голямо спокойствие и ред.

Останах на пътя за Келам, без да приближавам главната. Описах широк кръг и се приближих до празното място от другата страна. Поех успоредно на бар „Бренънс“, използвайки за прикритие паркираните коли. Пред вратата все още имаше хора. Може би петдесетина души, които оформяха онзи полукръг, който вече познавах. Самият бар беше претъпкан. Част от посетителите стояха прави, други явно заемаха масите в дъното на салона, но тях просто не ги виждах. Започнах да се промъквам между колите и пикапите. Глъчката се усилваше с всяка крачка, но оставаше в рамките на приличното. Беше много по-ограничена и по-любезна от обикновено. Доброто възпитание в действие.

Прекосих празното пространство между двете редици коли и се шмугнах между един двайсетгодишен кадилак и очукан пикап „Джими“.

— Здрасти, Ричър — прозвуча тих глас наблизо.

Обърнах се. Мънро се беше облегнал на капака на джимито, почти невидим в полумрака. Спокоен, търпелив, бдителен.

— Здрасти, Мънро, радвам се да те видя — отвърнах. — Признавам обаче, че не очаквах това.

— Аз също.

— Обади ли ти се Стан Лаури?

— Да, ама малко късно — каза той.

— Трима ли бяха?

Мънро отново кимна.

— Някакви минохвъргачи от Седемдесет и пети.

— Къде са сега?

— В стаята ми. Овързани с телефонен кабел, всеки със собствената си тениска в устата.

— Добра работа — погледнах го с уважение аз.

Което си беше чистата истина. Един срещу трима, атакуван внезапно, без предупреждение. Съвсем задоволителен резултат. Наистина бях впечатлен. Този човек беше голяма работа. Ясно като бял ден.

— А на теб какво ти се падна? — попита той.

— Противовъздушен екип.

— Къде са сега?

— На пътя за Мемфис. Разхождат се боси, по гащи.

Зъбите му проблеснаха в мрака.

— Надявам се никога да не ме командироват в Бенинг — каза той.

— Райли още ли е в бара?

— О, да. Пристигна пръв, в компанията на татенцето. Черпят като луди. Сметката им трябва да е надхвърлила триста кинта. Засега.

— В сила ли е вечерният час?

Той кимна.

— Но малко преди изтичането му ще настъпи лудница. Както обикновено. Настроението е отлично. Никой няма да поиска да си тръгне пръв.

— Ясно. Трябва да направиш така, че Райли да си тръгне последен. Искам го в последната кола, която напуска този паркинг. Най-малко минута след предишната. Направи всичко възможно. От това зависи цялата операция.

С всеки друг щях да продължа обясненията. Щях да предложа алтернативи, за да се свърши работата. От спукана гума до контакт със стареца под формата на молба за автограф. Но вече бях започнал да осъзнавам, че Мънро не се нуждае от помощ. Той щеше да се сети за всичко, което можех да му предложа, а може би и за нещо повече.

— Разбирам — кимна той.

— Следващата ти задача е да правиш компания на Елизабет Деверо. Искам да не я изпускаш от очи. В ресторанта и на други места. Каквото и да се случи.

— Разбирам — отново рече той. — По една случайност в момента тя пак е в ресторанта.

— Задръж я там. Не й позволявай да излезе, за да контролира трафика. Кажи й, че в компанията на сенатора всички ще се държат прилично.

— Тя го знае. Вече е освободила заместниците си.

— Добре, че ми казваш — кимнах аз. — Желая ти успех. И благодаря.

Шмугнах се обратно между кадилака и джимито, прекосих празното място и поех по пътя, по който бях дошъл. Пет минути по-късно прекосих прелеза, скрих се в крайпътните храсти и отново зачаках.

Оценката на Мънро за колективното поведение се оказа точна. Никой не си тръгна преди десет и половина, единствено заради особената динамична аура на сенатора. И друг път бях виждал такива неща. Под обстрел никой от личния състав на отряд „Браво“ не би си мръднал пръста за него, но в сегашната обстановка всички се чувстваха поласкани от присъствието му и помнеха дословно заповедта на командира на базата: Бъдете любезни със знатния гост. Демонстрирайте му своето уважение. По тази причина никой не си тръгна по-рано. Никой не искаше да е пръв. Дори в десет и половина по пътя нямаше никакво движение.

Също в десет и трийсет и пет.

И в десет и четирийсет.

Бентът се отприщи в единайсет без четвърт.

В далечината проехтя нещо като приглушен залп на артилерийска батарея. Във въздуха се появи облак от изгорели газове, блеснаха фарове. Колите образуваха опашка към изхода на импровизирания паркинг. После фаровете се подредиха в дълга редица и тръгнаха към мен. Трийсет секунди по-късно първата кола изхлопа върху траверсите на прелеза. Останалите я последваха. Бяха прекалено много, за да ги броя. Движеха се плътно една след друга, като състезателни болиди пред поредната права отсечка на пистата. Двигателите ревяха, износените гуми меко прескачаха траверсите. Блъсна ме сладникавата миризма на безоловен бензин. В един момент зърнах стария кадилак и спортния пикап „Джими“, между които се бях промъквал. Те изчезнаха за част от секундата, погълнати от стадото шевролети, доджове, фордове, плимъти и крайслери. Моделите бяха най-различни — седани и пикапи четири по четири, купета и двуместни кабриолети. Връхлитаха прелеза в неспирен поток. Бързащи да се приберат у дома, облекчени, доволни и все още възбудени от изпълнения дълг.

Десет минути по-късно потокът започна да изтънява. Разстоянието между колите значително се увеличи. В далечината зърнах оределите фарове, които напускаха паркинга. Последните десетина коли се точиха покрай мен в продължение на цяла минута. Никоя от тях не беше масленозелен служебен седан. Най-отзад се люшкаше някакъв стар понтиак, очукан и доста раздрънкан. Подмине ли ни, мога да ти гарантирам, че оставаме съвсем сами на света, беше казала Деверо. Меките гуми на старата бракма изхлопаха по траверсите и заглъхнаха в далечината.

Напуснах скривалището си, излязох на асфалта и погледнах на изток. Слабите стоп-светлини бързо се стопяваха в мрака. Грохотът намаля, изгорелите газове се разпръснаха. Обърнах се в противоположна посока. Точно навреме, за да зърна включването на самотни фарове. Лъчите им се разклатиха. Наляво-надясно, нагоре-надолу. После се обърнаха на север, напуснаха паркинга и завиха към мен, подскачайки още веднъж в канавката, която разделяше отъпканата пръст от асфалта.

Часовникът в главата ми показваше единайсет без една минута.

Тръгнах на запад, прекосих прелеза, извървях десетина метра по посока на града, а след това стъпих на банкета и вдигнах ръка с изпъната длан, както го правят пътните полицаи.