Лий Чайлд
Аферата (20)

20

Без да каже нито дума повече, Елизабет Деверо седна зад кормилото на служебния каприс и потегли. Описа широк обратен завой около мен и пое на север, към центъра на града. Скоро я изгубих от поглед, но продължих да се взирам в тази посока. Десет минути по-късно навлязох в чертите на града, преодолял цялата пуста отсечка от пътя. Тръгнах по главната улица, значително по-широка от пътя. Откъдето и да я погледнеш, си беше улица, отговаряща на името си. Беше започнала да се пробужда. Магазините вече бяха отворени. Преброих две коли и двама пешеходци. Толкоз по въпроса за оживлението. Картър Кросинг със сигурност не беше в първата десетка на най-оживените градове.

Вървях по десния тротоар. Подминах железарията, аптеката, хотела, ресторанта и празния парцел до него. Колата на Деверо не беше на паркинга пред шерифската служба. Липсваха и другите полицейски коли. На тяхно място бяха паркирани два очукани пикапа. Вероятно на диспечерката и на завеждащия приемната. Местни хора, които едва ли членуваха в профсъюз, за да се ползват с някакви привилегии. Отново си помислих за приятеля си Стан Лаури и неговите обяви за работа. Той с положителност се целеше по-високо, защото обстоятелствата го налагаха. Имаше гаджета (не едно), които искаха да ядат.

Стигнах до Т-образното кръстовище и завих надясно. Пътят пред мен се простираше прав и абсолютно пуст. С тесни банкети и дълбоки канавки. Платното се издигаше леко преди прелеза. Отвъд него потъваше в гората, със същите тесни банкети и дълбоки канавки.

От моята страна на прелеза беше спрял някакъв пикап. Голям, грозен, боядисан с мече в тъмен цвят. В кабината седяха двама души, втренчили погледи в мен. Кожени якета, татуировки, дълги мазни коси.

Новите ми познайници от предишната нощ.

Продължих с умерена крачка към тях. Нито бавно, нито бързо. На двайсетина метра от пикапа вече можех да различа лицата им. И те моето.

Този път слязоха. Вратите на пикапа се отвориха едновременно. Двамата бавно заеха позиция пред предната броня. Еднакви на ръст, с еднакво телосложение. Като братовчеди. Високи поне метър и осемдесет и пет, тежащи по стотина килограма. Дълги жилести ръце с тежки пестници. Бяха обути с работни ботуши.

Продължих още малко и спрях на три метра от тях. Достатъчно близо, за да усетя миризмата, която излъчваха. Бира, тютюн, остра пот, мръсни дрехи.

— Пак здрасти, войниче — поздрави ме онзи отдясно.

Очевидно той беше шефът. Беше зад кормилото и при двете ни срещи и проговаряше пръв. Освен ако другият не беше мозъкът, който не си пада по приказките. Което ми се стори малко вероятно.

Не отговорих, разбира се.

— Накъде си тръгнал? — попита шефът.

Премълчах.

— Според мен отиваш в Келам — отговори си сам той. — Този път не води никъде другаде.

Ръката му описа широка дъга и посочи правото шосе, лишено от каквито и да било отклонения. После отново се обърна с лице към мен.

— Снощи каза, че не си от Келам, но ни излъга.

— Може би живея от другата страна на линията — отвърнах.

— Не — поклати глава той. — Ако беше така, отдавна да сме те посетили.

— С каква цел?

— Да ти обясним нещата от живота. Всяко място си иска подходящите хора.

Пристъпи крачка напред, последван от приятеля си. Миризмата стана по-силна.

— Трябва ви една хубава баня, момчета — рекох.

— Къде беше тази сутрин? — попита шефът.

— Не ви трябва да знаете.

— Напротив.

— Слушай какво ти казвам.

— Не си добре дошъл тук.

— Живеем в свободна страна.

— Не и за такива като теб.

После изведнъж млъкна и се загледа някъде зад гърба ми. Най-старият номер в наръчника. Само че този път не блъфираше. До слуха ми долетя боботенето на двигател. Все още далеч от мен. Голяма и тиха кола с широки гуми. Съдейки по изражението на събеседника ми, не беше полицейска. Явно му беше непозната, явно я виждаше за пръв път. И не можеше да си обясни появата й.

Изчаках я да мине покрай нас. Движеше се с висока скорост. Черен линкълн със затъмнени стъкла. Прекоси прелеза и гумите изхлопаха по траверсите. Минута по-късно се превърна в едва забележима точица, после се разтопи в маранята.

Официален гост на Келам. Несъмнено авторитетен и високопоставен. Може би обзет от паника.

— Прибирай се в базата и си стой там, разбрано? — рече шефът.

Не реагирах.

— Но преди това ще ни кажеш с какво се занимаваш и с кого се срещаш. Може би ще отскочим да проверим дали още е жива.

— Не съм от Келам — казах аз.

— Лъжец! — изръмжа той и направи крачка напред.

Поех си дъх, сякаш се готвех да кажа още нещо. После му забих една глава. Право в лицето без предупреждение. Просто се надигнах на пръсти, направих чупка в кръста и челото ми потъна в носа му. Перфектен удар. Премерен, силен, точен. Всички компоненти бяха налице. Плюс изненадата. Никой не очаква удар с глава. Хората не обичат да удрят разни неща с главите си. Може би подчинявайки се на някакъв атавистичен инстинкт. Но точно такъв удар променя правилата на играта, прибавяйки в списъка и солидна доза дивашка свирепост. Внезапният удар с глава е равносилен на появата на пушка с рязана цев в разгара на бой с ножове.

Мъжът се строполи като чувал с картофи. Мозъкът съобщи на коленете, че се изключва, и те реагираха по съответния начин — подгънаха се под тежестта на тялото, което рухна на земята. Съдейки по начина, по който главата му се удари в асфалта, беше изпаднал в несвяст още във въздуха. Никакъв опит за смекчаване на удара. Което вероятно означаваше и някоя фрактура на тила, подобна на тази отпред. Носът му моментално започна да се подува, кървейки обилно. Човешкото тяло е уникална машина за самолечение, която не си губи времето.

Другият остана на място, без да помръдва. Мълчаливият мозък на групата. Или подчиненият. Гледаше ме с немигащи очи. Направих голяма крачка наляво и му фраснах една глава. Нещо като двоен блъф. Беше напълно неподготвен. Вероятно очакваше юмрук. Свлече се по абсолютно същия начин. Оставих го да лежи по гръб на банкета на два метра от другия. Отказах се да използвам пикапа им, въпреки че това несъмнено щеше да ми спести време и усилия. Прецених, че няма да издържа на вонята в кабината, и продължих пеша. Стигнах до прелеза, завих наляво и продължих на север.

Слязох от насипа малко по-рано от предишната вечер, следвайки пътя на отломките още от самото начало. По-малките и по-леки парчета бяха пропътували по-късо разстояние, вероятно поради по-слабата инерция. Или по-слабата кинетична енергия. Не знам, може би и по други причини. Но най-напред попаднах на по-дребните късчета стъкло и метал. Бяха паднали на земята преди по-тежките отломки, продължили полета си значително по-дълго.

Колата трябваше да е била доста стара. Сблъсъкът с лекота я беше разцепил, вероятно защото някои части бяха оказали слаба съпротива. Земята беше покрита с люспи ръжда, обелили се от пода на каросерията. Бяха размесени с пръст.

Стара кола, експлоатирана в студени региони, където през зимата използват сол и луга за разчистване на пътищата. Едва ли беше собственост на някой кореняк от Мисисипи. По-скоро бе принадлежала на човек, който постоянно пътува. Шест месеца тук, шест месеца на друго място, с друг климат.

Както става при военнослужещите.

Продължих още малко напред. Отломките бяха разпръснати ветрилообразно, като периметърът им постепенно се разширяваше. Представих си как малкият и лек като перце правоъгълник на регистрационния номер се откъсва от болтовете, полита в нощния въздух, задържа се за миг, а след това започва да пада. И започва да се търкаля в момента, в който докосва земята. Направих опит да преценя къде е станало това. По смачкания корпус липсваха каквито и да било следи от регистрационна табела. Нито в шахтата на вентилатора, нито извън нея. После си спомних вихрушката, причинена от летящия влак, и разширих зоната на търсене. Представих си как малкото торнадо подхваща табелата, подмята я високо във въздуха и я запраща нанякъде, може би дори в обратна посока.

В крайна сметка я открих, все още прикрепена към хромираната броня, която видях предната вечер. Бронята беше прегъната на сантиметър вляво от табелата под остър ъгъл и почти закопана в пръстта. Като копие. Разклатих я, за да я освободя. Номерът висеше на един-единствен черен болт.

Беше от Орегон, с типичната сьомга, изрисувана зад цифрите — рожба на някаква природозащитна инициатива. Стикерът показваше, че колата е преминала редовен технически преглед. Запомних цифрите, а след това зарових бронята обратно в рохкавата пръст. Изправих се и продължих към мястото, където смачканата каросерия беше обгорила дърветата.

На светло бях далеч по-склонен да приема мнението на Пелегрино, че колата е била синя. С лек оттенък на сиво. Като зимно небе. Може би някога бе започнала живота си именно с този цвят, а може би синьото беше леко избеляло с годините. Но, така или иначе, успях да открия едно-две недокоснати от огъня места, които позволяваха по-конкретно заключение. Едното от тях беше във вътрешността на жабката, друго под полуразтопената пластмасова облицовка на една от вратите. И това беше всичко. Абсолютно нищо друго не беше оцеляло. Никакви лични вещи, никакви документи, никакви смачкани хартийки. Разбира се, не можех да разчитам и на запазени косми или тъкани, да не говорим за колани, ремъци или ножове.

Избърсах длани в панталона си и поех обратно в посоката, от която бях дошъл. Двамата бяха изчезнали заедно с пикапа си. Предположих, че пръв се е свестил Мълчаливия мозък. Подчиненият. Него не го ударих толкова силно. Вероятно бе завлякъл приятеля си в кабината и бавно бе потеглил. Доволен, че му се е разминало. Нищо сериозно, само лека контузия. Поне за него. Другият може би щеше да страда от главоболие. В продължение на пет-шест месеца, не повече.

Изправих се на мястото, от което си бяха тръгнали, и отправих взор към друга черна кола, която се приближаваше от запад. Още един линкълн, бърз и стремителен, който леко се полюшваше от неравностите на пътя. С отлично пастирана каросерия и затъмнени стъкла. Профуча покрай мен, без да намалява скоростта, изхлопа на прелеза и изчезна от другата страна на малкото възвишение по посока на Келам.

Проследих го с поглед, после се обърнах и продължих пътя си. Нямах конкретна цел, тъй като бях приключил със задачите за деня. Вече бях огладнял и се насочих към ресторанта на главната улица. Салонът беше празен. Оказах се единственият клиент. На смяна беше вчерашната сервитьорка, която ме пресрещна още при гардероба и попита:

— Вие ли сте Джак Ричър?

— Да, госпожо — кимнах аз.

— Преди около час се отби някаква жена, която питаше за вас.