Лий Чайлд
Аферата (8)

8

Полицаят се казваше Пелегрино. Също като минералната газирана вода, макар че той премълча този факт. Останах с впечатлението, че в тази част на Мисисипи предпочитат вода от чешмата. Нямаше нищо чудно, че човекът спря да ме вземе. Ченгетата в малките градчета винаги проявяват интерес към появилите се на тяхна територия странници. Най-лесният начин да разберат това е като попитат. Както и направи Пелегрино. Казах му името си, а след това му предложих официалната си версия, която ми отне не повече от минута. Наскоро уволнил се военен, който пътува към Картър Кросинг с надеждата да открие свой стар приятел. Добавих, че въпросният приятел е служил в базата Келам и може би е останал някъде в околностите й. Пелегрино не отговори. Очите му за миг напуснаха платното и преценяващо ме огледаха от горе до долу. После той кимна и отново насочи вниманието си към пътя. Беше нисък мъж с наднормено тегло, вероятно от френски или италиански произход. Черна късо подстригана коса, мургава кожа и червеникави венички от двете страни на носа. Някъде между трийсет и четирийсет и едва ли щеше да стигне шейсет, ако продължаваше да прекалява с яденето и пиенето.

Той започна да говори в момента, в който аз приключих с рецитала си. Първото нещо, което научих, беше, че в Картър Кросинг няма полицейски участък. Гарбър беше допуснал техническа грешка. Оказа се, че градчето се намира в окръг Картър, в който действа окръжна шерифска служба с юрисдикция над територия от близо хиляда и триста квадратни километра. Но върху тази сравнително голяма площ нямало кой знае какво, с изключение на базата Келам и градчето до нея. В него била и сградата на шерифската служба — факт, който отчасти оправдаваше информацията на Гарбър. Самият Пелегрино се оказа полицай именно там и очевидно се гордееше с работата си.

— Колко голяма е службата ви? — попитах го аз.

— Малка е — отвърна той. — Шерифът, когото всички наричаме „Шефа“, аз, още един полицай и един разследващ инспектор. Освен това имаме един цивилен, който работи на гишето, и една диспечерка на телефоните. Но инспекторът е в продължителен отпуск заради болни бъбреци и на практика сме само тримата.

— Колко е населението на окръг Картър?

— Около хиляда и двеста души.

Доста за три действащи ченгета, помислих си аз. Все едно да контролираш Ню Йорк с два пъти по-малко полицаи, отколкото са в действителност.

— Бройката включва ли Форт Келам? — попитах.

— Не, те си имат собствена полиция.

— Въпреки това вашата работа никак не е малко — отбелязах аз. — Хиляда и двеста души, разпръснати на площ от хиляда и триста квадратни километра.

— В момента наистина имаме много работа — отвърна Пелегрино, но не спомена убийството на Джанис Мей Чапман, а започна да ми разказва за един по-скорошен инцидент.

Предишната нощ някой зарязал колата си на железопътната линия. Оказа се, че Гарбър отново беше сбъркал: влак имало не два пъти в денонощието, а само веднъж. Тежка, дълга километър и половина композиция, тръгваща от Билокси на север, която минавала през градчето точно в полунощ. Тя смазала колата на релсите, влачила я известно време, а после я изхвърлила в гората. Машинистът изобщо не спрял, а по всичко изглеждало, че дори не е намалил. Което означавало, че не е видял колата върху релсите. По правилник влаковете спират при всяко съприкосновение с чуждо тяло по пътя си. Пелегрино беше на мнение, че човекът не е забелязал колата. Аз също. Бързо движеща се маса от хиляди тонове срещу един тон. Никакви шансове. Новият ми познат изглеждаше объркан от тази безсмислица.

— Кой би направил подобно нещо? — попита той. — Кой ще зареже колата си на пътя на влака? И защо?

— Може би хлапета — казах. — Ей така, за забавление.

— Досега не се е случвало подобно нещо, въпреки че не ни липсват буйни хлапета.

— Имаше ли хора в колата?

— Не, слава богу. Просто някой я е зарязал на релсите.

— Крадена?

— Още не знаем. Размазана е тотално. Май е била синя на цвят. Запалила се е от удара. Заедно с нея са изгорели и няколко дървета.

— Подаден сигнал за изчезнала кола?

— Все още няма.

— С какво друго се занимавате?

Пелегрино замълча, а аз се запитах дали не съм прекалил. След кратък разбор обаче стигнах до извода, че въпросът ми е съвсем резонен. Просто поддържах разговора. Събеседникът ти се оплаква от много работа, но споменава само за някаква смачкана кола. Логично е да го попиташ и за останалото, нали? Особено когато е бил любезен да те вземе на пустия път.

Оказа се обаче, че колебанието на Пелегрино се дължи на старомодната южняшка любезност.

— Не искам да останеш с лошо впечатление, още повече че за пръв път идваш насам. Но имаме един случай на убийство.

— Убийство?

— Да, преди два дни открихме труп на жена.

— Как е била убита?

И ето че информацията на Гарбър отново се разминаваше с действителността. Джанис Мей Чапман не била обезобразена. Просто й прерязали гърлото. Нанасянето на фатална рана няма нищо общо с обезобразяването. Абсолютно нищо.

— От ухо до ухо, с един замах — поясни Пелегрино. — Грозна гледка.

— Видял си я, така ли? — попитах.

— При това съвсем отблизо — кимна той. — Виждаха се прешлените на шията й. Кръвта й беше изтекла. Хубавичка, облечена като за среща, наконтена. Просната по гръб в локва кръв. Гадна работа…

От уважение към особения тон в гласа му не казах нищо.

— Освен това е била изнасилена — добави Пелегрино. — Докторът установи това, след като свали дрехите й и я сложи на масата. Освен ако не е била толкова заслепена от страст, че да не обърне внимание на чакъла, който беше протрил задните й части. Но според мен не е била.

— Познаваш ли я?

— Виждали сме я наоколо.

— Кой го е извършил?

— Не знаем. Най-вероятно някой от базата.

— Защо мислите така?

— Защото излизаше с тях.

— Кой работи по случая, след като инспекторът ви е болен?

— Шефа.

— Той има опит в убийствата, така ли?

— Тя — поправи ме Пелегрино. — Шефът е жена.

— Жена?

— Изборна позиция. Тя спечели гласовете на хората. — Каза го примирено, като човек, който е изгубил важна битка. Какво да се прави.

— Ти участва ли в изборите?

— Всички участвахме — поясни той. — Без инспектора, защото здравословното му състояние не беше добро.

Замълчах. Глухият баритон на гумите по асфалта издаваше, че са меки и доста износени. Здрачът в далечината се превърна в плътен мрак. Фаровете осветяваха петдесетина метра пред нас. Останалото беше тъмнина. Пътят беше прав, наподобяващ тунел през гората. Дърветата бяха разкривени и устремени нагоре, сякаш отчаяно се бореха за светлина, въздух и минерали. Може би защото семената им се бяха хванали тук още преди сто години, попаднали на плодородна, но изоставена земя. В светлината на фаровете се мяркаха издължените им стволове, замръзнали в безмълвно движение. На възвишението пред нас се появи избеляла тенекиена табела, наклонена на една страна. Повърхността й беше осеяна с ръждиви петна, останали на мястото на падналия емайл. Тя рекламираше хотел на име „Тусейнтс“, който обещаваше отлично разположение на главната улица и стаи с висококачествено обзавеждане.

— Избраха я заради името й — внезапно се обади Пелегрино.

— Шерифа ли?

— Нали за нея говорим?

— Защо? Как се казва?

— Елизабет Деверо.

— Хубаво име — кимнах аз. — Но едва ли е по-хубаво от Пелегрино например.

— Баща й беше шериф преди нея. Популярна личност, особено в определени квартали. Доста хора гласуваха от лоялност. А може би с убеждението, че си дават вота за самия старец. Сякаш не са знаели, че е мъртъв. В някои квартали на града новините достигат бавно.

— Картър Кросинг е достатъчно голям, за да има отделни квартали? — попитах аз.

— На практика са два — отвърна Пелегрино. — Западно и източно от железопътната линия.

— Добрата и лошата зона, а?

— Като навсякъде.

— От коя страна е Келам?

— От източната. На пет километра от нея.

— А хотел „Тусейнтс“?

— Няма ли да отседнеш при приятеля си?

— Да, ако го открия. Но дотогава ще трябва да живея някъде.

— „Тусейнтс“ го бива — рече Пелегрино. — Ще те сваля пред него.

Така и направи. Измъкнахме се от горския тунел. Пътят се разшири, а дърветата отстъпиха място на голо поле с рехави фиданки, стърчащи сред храсталаци и купчини с боклуци. Черната лента на асфалта пресече равно, засипано с пръст място с размерите на футболно игрище, после изведнъж се превърна в права улица с ниски сгради от двете страни. Вероятно това беше главната. Архитектура липсваше. Просто стари постройки, повечето дървени върху каменна основа. Минахме покрай една от тях, на която имаше табела на шерифската служба на окръг Картър. След нея имаше празен парцел, после ресторант, до който беше хотелът. Някога трябва да е бил приятно място. Боядисани в зелено стени, парапети от ковано желязо на балконите на втория етаж. Отпред имаше избеляла табела с името му. Редица лампи осветяваха фасадата. Три от тях бяха изгорели.

Пелегрино намали и спря. Аз му благодарих и слязох. Той направи широк обратен завой и пое в посоката, от която бяхме дошли. Вероятно за да остави колата на паркинга пред шерифската служба. Изкачих проядените стъпала, прекосих паянтовата веранда и бутнах вратата.