Лий Чайлд
Аферата (40)

40

Излязох пред хотела и се шмугнах в алеята между аптеката и смесения магазин, която ме изведе на задната улица, пред бар „Бренънс“ и финансовата къща. Там, където бяха открили тялото на Джанис Мей Чапман. Купчината пясък си беше на мястото — изсъхнала, с тънка коричка отгоре, леко разпръсната от вятъра. Заобиколих я и огледах слабо оживената улица. Поради запечатаната база повечето барове бяха затворени. Нямаше смисъл да работят при липсата на клиенти. Просто икономическо правило.

Но „Бренънс“ работеше. Може би като израз на предизвикателен оптимизъм, може би в името на традицията. Влязох. Беше празно. Двама мъже подреждаха бутилки по рафтовете. Приличаха си като братя. Около трийсет, с разлика не повече от две години, като тази между мен и Джо. Безспорно наясно с механизмите, които движат живота — нещо, което може би щеше да ми донесе предимство. Салонът по нищо не се различаваше от хилядите барове около военните бази, на които се бях нагледал — проста, но ефективна машина за превръщане на скуката в пари. Беше достатъчно просторен — може би защото някога е бил малък ресторант. А от малките ресторанти стават големи барове. Украсата беше по-добра от средната — предимно туристически плакати по стените, изобразяващи нощни гледки от най-красивите градове по света. Никакви местни пейзажи, което беше умно. Когато в продължение на шест месеца си наврян в задника на нищото, едва ли ще искаш да ти го напомнят и от стените на кръчмата.

— Предлагате ли кафе? — попитах.

Не предлагали и това не ме изненада.

— Казвам се Джак Ричър, работя във Военната полиция и довечера имам среща.

Представянето ми не предизвика никаква реакция.

— Обикновено разполагам с достатъчно време да вися по цяла нощ в барове като вашия, опитвайки се да измъкна някаква информация чрез лежерен разговор. Но в случая нямам време за това и се налага да си поиграем на директни въпроси и отговори, ясно?

Те схванаха предупреждението. Собствениците на барове около базите не обичат военните полицаи, тъй като много лесно могат да попаднат в списъка на забранените заведения. За седмица, дори за месец, а понякога и завинаги. Тези насреща ми се представиха като Джонатън и Хънтър Бренън, кръвни братя и наследници на бизнеса на баба си, започнал още по времето на първите влакове. Жената продавала чай и сладкиши, живеела добре. Когато влаковете спрели и била построена базата, баща им преминал на алкохол. Бяха добри момчета. Умни и здраво стъпили на земята. Барът им беше най-добрият в града и те не можеха да скрият факта, че познават всички.

— Джанис Чапман е била сред вашите клиенти — добавих аз. — Жената, която беше убита.

Те казаха: да, наистина. Без да го усукват. Всички били клиенти на „Бренънс“.

— Напоследък с един и същ кавалер, нали? Всяка вечер?

Те потвърдиха.

— Кой е той?

— Казва се Рийд — отговори Хънтър Бренън. — Това е горе-долу всичко, което знам за него. Важна клечка, ако се съди по отношението на останалите.

— Беше ли редовен клиент?

— Всички са такива.

— Тук ли беше през въпросната вечер?

— Труден въпрос. Обикновено вечер е фрашкано.

— Опитай се да си спомниш.

— Бих казал да. Поне в ранните часове на вечерта. Не си спомням да съм го виждал по-късно.

— Каква кола кара?

— Някаква стара бричка. Май беше синя на цвят.

— От колко време посещава този бар?

— Горе-долу година. Но е част от онези, които ту се появяват, ту изчезват.

— Какво означава това?

— В базата са разквартирувани два отряда. Заминават някъде, после се връщат. Горе-долу през месец.

— Виждали ли сте го с други жени?

— О, на мъж като него никога не му липсва женска компания — отговори Джонатън Бренън.

— По-точно?

— Винаги най-хубавата мацка. И май най-разкрепостената.

— Чернокожа или бяла?

— И двете. Беше мъж, който не подбира.

— Да си спомняте имена?

— Не — поклати глава Хънтър Бренън. — Но си признавам, че един-два пъти наистина му завидях.

Върнах се в хотела. До вечерята оставаха два часа. Първият от тях използвах да подремна, защото бях уморен и защото имах предчувствието, че скоро няма да имам време за сън. Всъщност надявах се да е така. Надеждата крепи човека. Събудих се в осем и разопаковах новата си риза. Измих си зъбите само с вода и лапнах дъвка. После взех дълъг и горещ душ с много сапун и много шампоан.

Облякох ризата и навих ръкавите й до лактите. Беше ми малко тясна в раменете и оставих горните две копчета разкопчани. Напъхах я в панталона, обух ботушите и ги излъсках. Един по един, с прасеца на свободния си крак.

Погледнах се в огледалото.

Изглеждах като мъж, който е жаден за секс. И наистина бях такъв. Нямаше как да го скрия.

Хвърлих старата си риза в кошчето за боклук, спуснах се по стълбите и стъпих на полутъмния тротоар.

— Пак здрасти, войниче — поздрави ме един глас от мрака.