Лий Чайлд
Аферата (54)

54

Тя се появи половин час по-късно с бледо и разстроено лице. Новината за нечия смърт никога не е приятна за никого. Особено когато мълнията удари за втори път на същото място. Особено за опечалената майка, в чиито гърди кипи жажда за мъст.

Деверо се настани насреща ми и изпусна една дълга и мрачна въздишка.

— Зле ли беше? — попитах.

— Ужасно — каза тя. — Със сигурност няма да гласува за мен на следващите избори. Ако имах къща, положително щеше да я подпали. А ако имах куче — да го отрови.

— Не я обвинявам — рекох. — Две деца, и двете жертви.

— Скоро жертвите ще станат три. Мога да ти се подпиша, че в близките дни тази жена ще предприеме нощна разходка по релсите. Максимум до седмица.

— Това случвало ли се е и преди?

— Не много често. Но влакът си е там всяка нощ. Сякаш за да напомни, че има изход за онези, които търсят такъв.

Не казах нищо. Искаше ми се да си мисля за нощния влак в по-приятен контекст.

— Готвех се да ти задам един въпрос, но няма да го направя — рече тя.

— Какъв въпрос?

— Кой е изпратил онези идиоти в гората?

— А защо се отказа да ми го зададеш?

— Защото си давам сметка, че той съдържа куп неща, всичките навързани помежду си. Главно около някаква остра криза в базата. Частичен отговор не върши работа, но аз не мога да искам от теб да ми разкажеш всичко.

— Не мога, дори да искам — поклатих глава аз. — Просто не знам всичко. Ако го знаех, вече нямаше да съм тук, а най-вероятно щях да пътувам за следващата си мисия.

— Това нетърпение ли е?

— А твоето уловка ли е?

— Не, само питам. Забравяш, че и аз съм била там. Рано или късно прожекторите угасват. Не знам дали вече си го изпитал, или все още ти предстои.

— Не искам да се връщам на служба — рекох. — Но това се дължи по-скоро на секса, отколкото на работата.

Тя се усмихна, после повтори въпроса си:

— И тъй, кой е изпратил онези идиоти в гората?

— Не знам — въздъхнах аз. — Вероятностите са много. Келам е торта като всички останали, много хора искат най-голямото парче за себе си. Хора с различни интереси и различни възможности. Част от тях са професионалисти, а друга — просто персонал. Най-малко пет-шест души могат да покрият този налудничав тест. Което означава пет-шест структури на командване, опиращи до петима-шестима високопоставени офицери на друго място. Всеки от тях може да се почувства достатъчно заплашен, за да организира подобна операция. И всеки от тях има качества да я проведе. Не е нужно да си изключителен ласкател, за да се добереш до сравнително висок чин в тяхната армия.

— Кои са тези петима-шестима?

— Нямам никаква представа. Това не е моят свят. От тяхна гледна точка аз не съм нищо повече от дребна риба. Някакъв незабележим смотаняк.

— Който обаче ще закове виновния.

— Разбира се, че ще го закова.

— Кога?

— Вдругиден, надявам се. Налага се да отскоча до Вашингтон, вероятно само за една нощ.

— Защо?

— Обадих се по един подслушван телефон и обявих, че разполагам с име. Сега трябва да се покажа на пътеката и да чакам от гората да изскочи нещо.

— Сиренцето в капана, а?

— Положение от теорията на вероятностите — отвърнах. — Няма разлика дали аз ще отида при тях, или те ще дойдат при мен.

— Особено когато не ги познаваш и дори нямаш представа кой от тях е виновният.

Замълчах.

— Съгласна съм с теб — добави след кратката пауза тя. — Крайно време е да изтръскаме торбата и да видим какво ще падне от нея. Понякога става така, че трябва да пипнеш печката, за да разбереш дали е гореща.

— Трябва да си била дяволски кадърно ченге — подхвърлих аз.

— И сега съм дяволски кадърно ченге.

— Кога угаснаха прожекторите за теб? — попитах. — Имам предвид онези в морската пехота. Кога престана да ти бъде интересно?

— Горе-долу на фазата, на която в момента си ти. Години наред се смееш на дреболиите, които те заливат, но в един момент те се превръщат в лавина. Като снежинките. Няма по-дребни неща от снежинките. После изведнъж осъзнаваш, че малките неща всъщност са големи.

— Нищо специфично, така ли?

— Не. Справях се добре. Никога не съм имала неприятности.

— През всичките шестнайсет години?

— Е, от време на време се натъквах на неравности по пътя. Един-два пъти ми се случи да излизам с неподходящи хора, но това бяха дреболии. Все пак съм младши офицер първи ранг, което за повечето от нас е връх в кариерата.

— Справила си се добре.

— Да. Доста добре за провинциално момиче от Картър Кросинг.

— Бих казал, отлично.

— Кога заминаваш? — попита тя.

— Утре сутринта. Пътуването ще ми отнеме целия ден.

— Пелегрино ще те закара до Мемфис.

— Няма нужда.

— Приеми заради мен. Искам го извън територията на окръга колкото се може по-често. Нека другаде да троши служебната кола и да гази пешеходци.

— Правил ли го е тук?

— Тук няма пешеходци. Градчето е спокойно. В момента повече от всякога.

— Заради Келам ли?

— Това място загива, Ричър. Не отворят ли базата, с нас е свършено.

— Може би във Вашингтон ще успея да направя нещо по въпроса.

— Надявам се.

— Хайде да обядваме.

— Затова дойдох — каза тя.

 

 

Изборът на Деверо беше пай с пиле. Поръчахме две порции. Бяхме ги преполовили, когато в ресторанта се появи възрастната двойка от хотела. Жената носеше книга, а мъжът — вестник. После мъжът ме видя и се отби на масата ни. Докладва, че току-що ме е търсил братът на жена ми. Било спешно. За момент не реагирах, а човекът явно реши, че жена ми има много голямо семейство и уточни:

— Зет ви Стенли.

— Добре — рекох. — Благодаря.

Изчаках го да се отдалечи и поясних:

— Майор Стан Лаури. Приятел ми е. Преди време бяхме командировани на едно и също място. Няколко седмици бяхме заедно.

— Присъдата е ясна — усмихна се Деверо. — Морските пехотинци са по-добри комедианти.

Придърпах чинията си, но тя подхвърли:

— Нали е важно? Няма ли да му се обадиш?

Оставих вилицата и кимнах.

— Добре, но не ми изяждай десерта.

За трети път се насочих към преддверието. Лаури вдигна още на първото позвъняване.

— Седнал ли си? — попита той.

— Не, прав съм. Обаждам се от автомата в един ресторант.

— В такъв случай се хвани за нещо. Имам интересна история за теб. Отнася се за момиче на име Одри.