Лий Чайлд
Аферата (47)

47

Половината от това време прекарах на тротоара. Облегнах се на близката стена и не помръдвах. Професионално умение, което беше необходимо за работата ми. Владея го, въпреки че познавам хора, които са по-добри от мен. Много по-добри. Хора, които могат да чакат часове, дни и седмици, за да се случи нещо.

Аз чаках старецът с шивашкия метър да отвори магазина за ризи. И той го отвори. Отлепих се от стената, прекосих улицата и влязох след него. След кратко суетене около ключалките и осветлението старецът се насочи право към купчината, с която се занимаваше вчера. Аз бързо открих същата риза, измъкнах я от рафта и се насочих към тезгяха.

— Запасявате ли се? — вдигна глава старецът.

— Не, но предишната се изцапа.

Той протегна врат и огледа капчиците засъхнала кръв по горното ми джобче. От горе на долу, после отдолу нагоре.

— Сигурен съм, че ще се изпере — каза. — Със студена вода и мъничко сол.

— Сол ли?

— Солта помага при отстраняването на кървави петна. Но само със студена вода. Топлата ги запечатва завинаги.

— Според мен хотел „Тусейнтс“ не предлага достатъчно добра услуга по отношение на прането — отвърнах. — Всъщност май изобщо не предлага такава. Във фоайето не сервират дори кафе.

— Можете да я вземете със себе си у дома, сър.

— Как?

— Ами в куфара си.

— По-лесно е да я сменя.

— Но това ще ви струва скъпо.

— В сравнение с какво? Колко струва един куфар?

— Да, ама куфарът ще го използвате многократно. В продължение на дълги години.

— Все пак ще взема новата риза — рекох. — Не е нужно да я опаковате.

Платих, шмугнах се в пробната и дръпнах завесата. Свалих старата си риза и облякох новата.

— Имате ли кошче за боклук? — попитах, след като напуснах кабината.

Човекът изненадано ме погледна, после се наведе и измъкна изпод тезгяха метален цилиндър, който му стигаше до коляното. Смачках на кълбо изцапаната риза и безпогрешно я изстрелях в кошчето от разстояние три метра. Старецът трепна, в очите му се появи ужас. Излязох от магазина, прекосих улицата и се насочих към ресторанта. Да хапна нещо, а и да подебна още малко. Там имах най-голям шанс да се натъкна на Деверо. Жена с нейния апетит нямаше как да не се отбие в единственото заведение за хранене. Всичко беше въпрос на време.

 

 

В крайна сметка се оказа, че е въпрос на двайсетина минути. Тя се появи малко след като довърших бърканите яйца и посягах към третата си чаша кафе. Видя ме и спря на прага. Целият свят замръзна с нея. Въздухът изведнъж стана по-плътен. Беше облечена с униформа, с прибрана коса. Лицето й беше сдържано, дори леко сковано. Изглеждаше фантастично.

Поех си дъх и подритнах стола срещу себе си. Тя не реагира. Очите й леко се присвиха, преценявайки вариантите. После се плъзнаха по масите, повечето от които празни. В крайна сметка явно стигна до заключението, че ще изглежда много странно, ако седне на отделна маса. В очите на избирателите, разбира се. И заради репутацията си. Тръгна към мен, издърпа стола още трийсетина сантиметра и седна. Хладна, резервирана, с прибрани колене и ръце в скута.

— Нямам годеница — рекох. — Нито пък нещо, което може да се нарече гадже.

Тя не отговори.

— Беше колежка от ВП — добавих аз. — Там всички си падат по конспирациите. Сигурно им е интересно. Прекият ми началник се представи като мой чичо.

Никакъв отговор.

— Не разполагам с доказателства, за да разсея подозренията ти — предадох се аз.

— Гладна съм — обяви тя. — За пръв път от две години насам си пропускам закуската.

— За което се извинявам — казах.

— Защо? Няма нужда да се извиняваш, ако това, което чух, е истина.

— Истина е. Извинявам се от името на колежката.

— Сержант Нили?

— Не. Тази се казва Карла Диксън.

— Какво искаше?

— Да ми каже, че никой от Форт Келам не се занимава с финансови измами.

— Откъде знае?

— Тя знае всичко, което е белязано със знака на долара.

— А кой допуска, че в Келам се вършат финансови измами?

— Висшето ръководство. Най-вероятно като теоретическа възможност. Те са отчаяни, както ти правилно отбеляза.

— Щеше ли да изневериш на годеницата си, ако имаше такава?

— По-скоро не — поклатих глава аз. — Но с теб при всички случаи.

— Парила съм се и преди.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Но е истина. Чувството е крайно неприятно.

— Разбирам — рекох. — Но снощи не си се опарила.

Тя замълча и се замисли. За снощи. После махна на сервитьорката и си поръча пържени филийки. Също като предишната сутрин.

— Обадих се на Брус Линдзи — рече. — Брата на Шона. Ти знаеше ли, че имат телефон в къщата?

— Да, дори го използвах — кимнах аз. — От него потърсих Карла Диксън, която ми се обади сутринта.

— Следобед ще отскоча до там. Според мен ти беше прав. Той наистина има какво да ми каже.

Ще отскоча, в единствено число.

— Груба шега на колежка, нищо повече — промърморих.

— Страхувам се, че има проблем с отпечатъците в къщата на Джанис Чапман — рече тя. — Фактически грешката е моя.

— Какъв проблем?

— Заместникът ми Бътлър има приятелка в участъка на Джаксън. Били са заедно на курса по дактилоскопия. Намекнах му да я помоли да обработи отпечатъците там, за да си спестим малко пари. По принцип нямаме бюджет за такива изследвания. Но този път приятелката му сгафи, а аз няма как да настоявам за повторение на манипулацията. Това би било прекалено нахално.

— В какъв смисъл е сгафила?

— Объркала номерата на файловете. Данните на Чапман отишли във файл на някоя си Одри Шоу, а пък нейните данни дойдоха при нас. Нищо общо, разбира се. Жената е била на държавна служба, каквато тук изобщо няма. А и Чапман по принцип не е работила нищо. Освен ако Одри Шоу не е била предишната собственичка на къщата. В такъв случай грешката е на Бътлър, който е свалил отпечатъци бог знае откъде. Или твоя, защото си го допуснал…

— Няма такова нещо — поклатих глава аз. — Бътлър свърши добра работа. Свали отпечатъци откъдето трябваше. Те може да се окажат на предишната собственичка само ако тя тайно се е промъкнала в къщата, за да използва четката за зъби на Чапман. Предполагам, че наистина е станало някакво объркване в документацията. Случват се и такива неща.

— Я пак ми разкажи — рече Деверо. — За онзи телефонен разговор.

— Обади ми се майор Карла Диксън от Триста двайсет и девети, за да ми предаде служебна информация — рекох. — И това беше всичко.

— А тая работа с годеницата е била шега, така ли?

— Не ми казвай, че в морската пехота не правят същото.

— Хубава ли е?

— Нищо й няма.

— Била ли ти е гадже?

— Не.

Деверо отново млъкна. Усещах, че всеки момент ще вземе решение. То вече витаеше във въздуха. Бях почти сигурен, че ще бъде благоприятно за мен. Но не разбрах дали наистина е така, защото вратата на ресторанта отскочи встрани и на прага се появи яката диспечерка от участъка. Дишаше тежко, гърдите й напрегнато се повдигаха и отпускаха. Явно беше тичала по целия път.

— Още едно! — обяви на пресекулки тя.