Лий Чайлд
Аферата (24)

24

Притиснала папката с длан, тя ме гледаше право в очите. Въпросът остана да виси между нас. Идентифицира ли онази кола? В главата ми прозвуча настоятелната заповед на Гарбър, получена в ресторанта: Не давай — повтарям, не давай номера на местните сили на реда!

Той беше прекият ми началник. А заповедта си е заповед.

— Да или не? — настоя Деверо.

— Да.

— И?

— Не мога да ти кажа.

— Не можеш или не искаш?

— И двете. Информацията беше обявена за класифицирана пет минути след като я предадох.

Деверо не каза нищо.

— Ти как щеше да постъпиш в подобна ситуация? — попитах.

— Сега ли?

— Не сега, а навремето. Когато още си служила в Корпуса.

— В качеството си на морски пехотинец щях да постъпя точно като теб.

— Радвам се, че проявяваш разбиране.

Тя кимна. Ръката й продължаваше да лежи върху папката.

— Преди не ти казах истината. Поне не цялата. За къщата на баща ми имам предвид. Невинаги сме живели там под наем. Била е негова първоначално. Но когато майка ми се разболяла, открили, че нямат здравни осигуровки. А е трябвало да имат, като част от трудовия договор. Но се оказало, че служителят, който отговарял за осигуровките, крадял техните вноски в продължение на две години. За съжаление липсвали точно в този период, когато майка ми се разболяла. Били обречени. Баща ми плащал, докато можел, после ипотекирал къщата, но нещата се влошили. Банката му я взела, но го оставила като наемател. Достоен ход и от двете страни. Банката проявява някакво разбиране, а татко продължава да служи на обществеността въпреки жестокия удар в зъбите. Много ценя чувството за дълг и достойнство.

— Semper Fi — подхвърлих аз девиза на морските пехотинци.

— И още как. А ти все пак отговори на въпроса ми, каквото беше и намерението ти. След като информацията за колата е класифицирана, значи тя е собственост на човек от Келам. Това ми стига.

— Само ако има връзка между колата и убийството — казах аз.

— Едва ли е съвпадение.

— Съжалявам за баща ти.

— И аз. Беше достоен човек и заслужаваше по-добра съдба.

— Аз ступах онези цивилни — казах ненадейно.

— Наистина ли? — вдигна вежди Деверо. — Как се озова там, по дяволите?

— Пеша.

— Няма начин. До там са над двайсет километра, чак отвъд северния край на Келам се пада. На практика в Тенеси. Не си имал време за такъв преход.

— Какво се е случило там?

— Двама мъже са се мотали наоколо. По работа или просто на разходка. Виждали са оградата на Келам, но не са се доближавали до нея. Някакъв тип излязъл от гората и ги нападнал. Твърдят, че бил военен.

— С униформа ли?

— Не, но приличал на военен. Освен това е носил М-16.

— Странно.

— Знам. Сякаш изграждат забранена зона около базата.

— Защо им е да го правят? Нали разполагат с огромна неприкосновена площ?

— Не знам. Но какво друго би означавало това поведение? Гонят всеки, който се доближи до оградата.

Замълчах.

— Я чакай! — сепна се Деверо. — Кого си пребил ти?

— Двама с пикап. Снощи ми се изрепчиха, а тази сутрин опитаха пак. Реших, че им е станало навик.

— Опиши ги!

— Мазни и мръсни, дълги коси и татуировки.

— С черен пикап, боядисан с мече?

— Аха.

— Това са братовчедите Маккини. В един съвършен свят би трябвало редовно да ядат бой, поне веднъж седмично. Този път няма да бъдеш санкциониран. Приеми го като благодарност за пълните ти признания.

— Но?

— Но не го прави пак и си пази гърба. В момента със сигурност са събрали цялата фамилия и кроят планове как да си отмъстят.

— Много ли са?

— Десетки. Но не се безпокой. Поне засега. Ще им трябва време да се организират. Никой от тях няма телефон, не знаят как да го използват.

В този момент се раззвъняха телефоните в целия участък. Откъм стаята на дебелата диспечерка долетяха разпокъсани фрази, произнесени по радиостанция. Миг по-късно самата тя се изправи на прага. Задъхана, протегнала ръце за опора в рамките.

— Обади се Пелегрино — докладва тя. — Намира се при разцепения дъб, близо до къщата на Кланси. Имаме нов случай на убийство.