Лий Чайлд
Аферата (32)

32

Момчето ме покани да вляза. Майка му беше излязла, а в хладилника имаше кана с леден чай. Къщата беше мрачна, със затворени капаци на прозорците. Застоял въздух, стари мебели, но изобилие от стаи. Кухня-трапезария, хол и най-малко три спални в задната част. Достатъчно стаи за четиричленно семейство. Но за баща никой не беше споменал, а Шона вече нямаше да се върне.

Момчето се представи като Брус. Седнахме на кухненската маса с чаши в ръце. До хладилника беше окачен стенен телефон от жълта пластмаса. Кабелът му беше дълъг поне четири метра. На плота беше поставен телевизор. Стар модел, но цветен, с хромирани акценти по кутията. Истинска антика, вероятно намерена на боклука, но излъскана като ретро кадилак.

Отблизо момчето не изглеждаше по-добре, отколкото навън. Но тялото му беше в отлична форма. Слабо и стройно, с добре развита мускулатура, широко в гърдите и раменете, със здрави ръце. Дълбоко в себе си беше добро момче, търпеливо и жизнерадостно. Аз го харесвах.

— Дали ще ме приемат в армията? — попита то.

— Кой да те приеме?

— Ами онези, които подбират хора.

— Съден ли си за някакви престъпления?

— Не, сър.

— Арестуван ли си някога, имаш ли полицейско досие?

— Не, сър.

— Значи ще те приемат. Още днес, ако имаш навършени години.

— Другите ще ми се смеят.

— Може би, но не заради това, което си мислиш. Войниците не са такива. Вероятно ще открият нещо друго, за което дори не си помислял.

— Може да не свалям каската от главата си.

— Само ако ти намерят някоя много голяма.

— И прибор за нощно виждане.

— Плюс сапьорска униформа — рекох.

Според мен обезвреждането на бомби идваше на дневен ред. Локални войни, минни заграждения. Премълчах това, защото едва ли беше подходящо за ушите на потенциален доброволец.

Отпих глътка чай.

— Гледаш ли телевизия? — попита момчето.

— Малко. Защо питаш?

— Заради рекламите, които показват, едночасовата история трябва да се вмести в четирийсет минути. Така че минават направо към същината, не си губят времето.

— Мислиш, че аз си губя времето?

— Аха.

— Добре. Кой според теб е убил сестра ти?

Момчето отпи от чашата, пое дълбоко дъх и започна.

Изля всичко, което мислеше. И всичко, за което никой не го беше питал. Бързо, гладко и смислено.

— Прерязаното гърло означава, че трябва да търсим човек, който е трениран да върши подобни неща или има съответния опит. А може би и двете.

Подобни неща. Прерязаното гърло на собствената му сестра.

— Кой отговаря на този профил? — попитах.

— Военните. Особено тук. Особено бившите военни. Форт Келам е тренировъчна база за специални операции. Те владеят такива умения. Ловците също. А ако трябва да бъдем честни, и повечето жители на града. Включително и аз самият.

— Ти? Ходиш ли на лов?

— Не, но трябва да ям, нали? Хората гледат прасета.

— И?

— Какво „и“? Да не мислиш, че прасетата се самоубиват? Ние ги колим.

— Ти колил ли си прасе?

— Много пъти. Така печеля по някой долар.

— Къде и кога видя Шона за последен път? — попитах аз.

— В деня на убийството. Беше петък, през ноември. Излезе някъде към седем. След мръкване. Беше се наконтила.

— Къде отиде?

— Отвъд жп линията. Може би в бар „Бренънс“. Често ходеше там.

— Той ли е най-посещаваният бар?

— Всички са посещавани. Но много хора започват и свършват в „Бренънс“.

— С кого излезе Шона въпросната вечер?

— Сама излезе. Може би имаше среща с гаджето си в бара.

— Стигнала ли е до там?

— Не. Откриха я на две преки от тук. На мястото на един недовършен строеж.

— Онзи с купчината чакъл отпред?

— Беше просната точно върху нея — каза момчето. — Като на жертвоприношение — от онези, които съм виждал в учебника по история.

 

 

Станахме от масата, помотахме се из кухнята, а след това си сипахме още чай и отново седнахме.

— Разкажи ми за последното гадже на Шона — казах аз.

— Беше първото й бяло гадже.

— Тя харесваше ли го?

— О, да.

— Разбираха ли се?

— Доста добре.

— Нямаха проблеми, така ли?

— Не съм забелязал да имат.

— Той ли я е убил?

— Може би.

— Защо го казваш?

— Защото не мога да го изключа.

— Вътрешно чувство?

— Иска ми се да кажа не, но някой го е направил. Може да е бил и той.

— Как му е името?

— Рийд. Шона непрекъснато го повтаряше — Рийд това, Рийд онова. Все Рийд, Рийд…

— Фамилия?

— Не я знам.

— Ние носим табелки с имената си. Над горното дясно джобче на униформата.

— Никога не съм го виждал в униформа. Всички излизаха в градски отпуск с джинси и тениски. И понякога с якета.

— Офицер или редник беше?

— Не знам.

— Не ти ли каза? Предполагам, че си говорил с него.

— Каза, че името му е Рийд, и толкоз — поклати глава момчето.

— Гадняр ли беше?

— Малко.

— Изглеждаше ли на човек, който бачка здраво, за да си изкарва хляба?

— Никак. Не приемаше нещата сериозно.

— Значи може да е офицер — рекох. — Как посрещна идеята ти да постъпиш в армията?

— Каза, че е благородно да служиш на родината си.

— Офицерски приказки — подметнах аз.

— Каза, че мога да усвоя някаква професия. Да стана специалист.

— Можеш и повече от това.

— Каза, че всичко ще ми бъде обяснено от наборната комисия. Най-добрата била в Мемфис.

— Не отивай там — предупредих го аз. — Много е опасно. Там действат наборни офицери от всичките четири рода войски. Има голяма вероятност да те вземат онези от морската пехота. А това означава съдба, по-лоша и от смъртта.

— Къде тогава да отида?

— Отиваш директно в Келам. Там също имат наборна комисия.

— Дали ще ме приемат?

— Сигурно. Покажеш ли документ за навършени осемнайсет, ще те приемат веднага и никога няма да те изпуснат.

— Говори се, че в армията има съкращения.

— Благодаря, че ми го напомни, приятел.

— Защо тогава ще искат да ме приемат?

— Защото продължават да набират доброволци. Стотици хиляди. Защото всяка година напускат десетки хиляди и им трябват нови хора.

— Какво не й е наред на морската пехота?

— Всъщност нищо. Става въпрос за традиционно съперничество. Иначе сме едни и същи.

— Те правят десанти, нали?

— Историята сочи, че сухопътните войски са направили много повече.

— Шериф Деверо е била в морската пехота.

— И все още е — поправих го аз. — Когато човек постъпи там, той си остава морски пехотинец дори и когато е напуснал. Това е една от особеностите им.

— Личи ти, че я харесваш — рече момчето. — Видях те да се возиш в колата й.

— Бива си я — кимнах аз. — А Рийд има ли кола?

— Те всички имат коли — отвърна Брус. — Ако ме приемат, и аз ще си купя.

— Каква марка е колата на Рийд?

— „Шеви Бел Еър“, модел петдесет и седма, с две врати. Не може да се нарече точно класика, защото е доста очукана.

— Цвят?

— Син — отвърна момчето.