Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2013)

Издание:

Лий Чайлд. Аферата

ИК „Обсидиан“, София, 2011

Английска. Първо издание

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-278-7

История

  1. — Добавяне

61

Сервитьорката дойде да прибере празните чинии и да вземе поръчката ни за пай. Деверо я изчака да се отдалечи и сконфузено ме погледна. Личеше, че е притеснена.

— Направих една глупост — промълви тя.

— Каква по-точно?

— От време на време ходя на лов — отвърна тя. — Ей така, за удоволствие. Най-вече за елени. Давам месото на възрастни хора — такива като Емелийн Макклачи. Те по принцип се хранят зле. Понякога получават и свинско, ако някой от съседите им заколи прасе. Но това става рядко, защото тези хора също са бедни.

— Спомням си — казах аз. — При първото ни посещение Емелийн беше сготвила еленско. Предложи да ни нагости, но ти отказа.

— Няма смисъл да даваш, а след това да го вземаш обратно — каза Деверо. — Този елен го убих преди седмица. По обясними причини не можех да го занеса в хотела, затова реших да използвам къщата на татко. Онази конструкция е много добра за дране. Но после се появи твоята теория за Джанис Чапман. Тогава все още не те познавах добре. Представих си как звъниш в главната квартира и в небето се появяват няколко хеликоптера „Блекхоук“, които издирват всички магарета за дране на дивеч в окръга. По тази причина те изпратих да идентифицираш смазаната кола, а през това време се заех да изрина кръвта.

— Тестовете щяха да докажат, че е животинска — отбелязах аз.

— Знам, но за колко време? Дори не зная къде се намира най-близката лаборатория. Може би в Атланта. Щеше да отнеме най-малко две седмици, а може би и повече. Наистина не можех да си го позволя. Това е единствената работа, която мога да върша. Не мога да си представя, че ще тръгна да търся нещо друго. И къде? А гласоподавателите са много странно племе — цял живот помнят подозренията, но никога крайния резултат.

Помислих си за стария си приятел Стан Лаури с неговите обяви за работа. Външният свят е непознат и пълен с опасности за такива като нас.

— Добре, ясно — рекох. — Но наистина си направила голяма глупост.

— Знам. Май се бях паникьосала.

— Познаваш ли други ловци, които имат подобни магарета?

— Някои.

— Защото аз продължавам да мисля, че жертвите са били убити именно по този начин. Просто не виждам друг.

— Съгласна съм. Именно затова изпаднах в паника.

— Това означава, че рано или късно в небето ще се появят хеликоптерите, за които спомена.

— Освен ако не ги изпреварим, като открием Рийд Райли и му зададем някои въпроси.

— Няма да го открием. Предполагам, че вече е назначен за офицер за връзки с обществеността във военновъздушна база Туле.

— Къде е това?

— В Северна Гренландия. На покрива на света. Няма по-отдалечена база на ВВС от нея. Бил съм там. Летях на един „Локхийд С-5“, който направи принудително кацане. Базата е част от системата за ранно предупреждение. Без слънчева светлина четири месеца от годината. Но в замяна разполага с радари, които могат да засекат топка за тенис на разстояние пет хиляди километра.

— Взе ли им телефона?

Усмихнах се и поклатих глава.

— Ще трябва да го направим по друг начин. Вдругиден ще разбера какво ще изскочи от гората.

Тя не отговори. Заехме се с десерта. Ядяхме бавно, защото разполагахме с много време. В този момент нощният влак вероятно още не беше потеглил от Билокси.

 

 

Деверо все още се притесняваше от възрастния собственик на хотела и нямаше никакво желание да повтаря представлението в горния край на стълбището. По тази причина й дадох ключа си. Напуснахме ресторанта поотделно с десетминутна пауза. Това ми даде възможност да платя и същевременно да изпия още една чаша кафе. После тръгнах надолу по улицата, кимнах на стареца зад гишето и изкачих стълбите. Деверо веднага отвори на почукването ми и бързо затвори след мен. Беше свалила само обувките си и колана с пистолета. Всичко друго си беше на мястото — униформена риза, униформен панталон, конска опашка.

Заловихме се за работа като наркомани, които си загряват лъжицата. Без да бързаме, но и без да губим излишно време. Изпълнени с желание да инвестираме, нетърпеливи да получим печалбата. Тя започна с ластика, който придържаше косата й. Разтърси глава да я разпилее и ми се усмихна през плътната тъмна завеса. После разкопча горните три копчета на блузата си. Табелката с името и служебната значка натежаха и разтвориха тънката материя. Зърнах дълбок триъгълник гола кожа. Свалих ботушите и чорапите си, а след това измъкнах ризата от колана. Едната й ръка легна върху четвъртото копче на ризата й, а другата докосна колана.

— Избирай — рече.

Това се оказа трудна задача, но аз се заех с нея максимално задълбочено. Мислих дълго и напрегнато, но все пак стигнах до твърдо решение.

— Панталона.

Тя разкопча колана. Една безкрайна минута по-късно остана само по униформената риза.

— Сега е твой ред — рекох.

Тя избра другата възможност и аз свалих ризата си. Този път ме попита за белега от шрапнел и аз й предложих късата версия: нещастно стечение на обстоятелствата в началото на кариерата ми по време на рутинна визита в лагера на морската пехота в Бейрут. На няколко крачки от портала се взриви камион. Беше на стотина метра от мен.

— Чух за раняването на някакъв военен полицай там — кимна Деверо. — Ти ли си бил?

— Не знам — отвърнах. — Може би е имало и други колеги.

— Помагал си на ранените.

— Чиста случайност — рекох. — Самият аз имах нужда от доктор. Вечерта бях ял нещо от местната кухня, от което получих силно разстройство.

— Наградили са те със „Сребърна звезда“.

— И с отравяне на кръвта — добавих. — Спокойно можех да мина и без тях.

Разкопчах горното копче на панталона си, а тя — последното на ризата си. Останахме по бельо, но не за дълго. Пуснахме водата в банята, влязохме във ваната и дръпнахме завесата. Използвахме всички сапуни и шампоани, които бяха на разположение. Миехме се един друг, от горе на долу, отвътре навън, странично. Никой на света не би се усъмнил във високите ни хигиенни стандарти и в липсата на усърдие при тяхната реализация. Останахме в банята, докато източихме цялото количество топла вода от бойлера на „Тусейнтс“, а след това награбихме всички налични кърпи, за да не превърнем леглото ми в езеро. После се заловихме за сериозната работа. Тялото й излъчваше топлина и беше все още хлъзгаво от сапуна. Моето също. Тя беше стегната, стройна и пълна с енергия. Проявихме изключително търпение. По изчисленията в главата ми нощният влак трябваше да се намира северно от Кълъмбъс и южно от Абърдийн. На около шейсет километра и четирийсет минути от Картър Кросинг.

А четирийсет минути са достатъчно дълъг отрязък от време. Когато го съкратихме наполовина, вече знаехме почти всичко един за друг. Аз опознах начина, по който се движи, какво й харесва и какво обича. Тя знаеше същото за мен. Опознах туптенето на сърцето й под гръдния кош, усещах как ребрата й се движат, когато е задъхана, правех разлика между различните видове задъхване. Тя научи същите неща за мен — ранното предупреждение, появяващо се дълбоко в гърлото ми, нещата, които трябваше да прави, за да се зачерви кожата ми, къде обичах да бъда докосван, кое ме докарваше до лудост.

След това започнахме. Плавно и бавно нарастващо темпо, ясно чувство за време. Като настъпваща армия преди решителния час. Като пехота, готова да започне десант, като пилоти, които наблюдават приближаването на целта през бомбените мерници. Плавно и бавно, в продължение на пет сладостно-мъчителни минути. После темпото започна да се ускорява. Все по-бързо и по-грубо. Отначало чашата на поставката в банята започна да подрънква, а след това да подскача и звънти. Тръбите в стената издаваха приглушени метални звуци. Френските прозорци подеха тройна симфония. Един вид потракване, причинено от дървените рамки, друг от стъклата и трети от резетата. Дъските на пода вибрираха като опънатата кожа на барабан. Една захвърлена обувка се преобърна, шерифската й звезда започна да рисува малка татуировка по дървото, беретата в джоба ми заподскача с глух тътен, а рамката на леглото заблъска стената в странен ритъм. Това не беше нашият ритъм.

Нощният влак.

Точно по разписание.

Всички на борда.

Но този път беше различно.

Нещо не беше наред.

Не в нас, а във влака. Звуците, които издаваше, не бяха същите. По-ниски и по-приглушени. Скоростта му намаляваше. Стабилният далечен грохот премина в пронизителен вой на спирачки. Видях в съзнанието си как чугунените блокчета захапват стоманените колела, изхвърляйки дъжд горещи искри в нощния въздух. Видях как буферите на вагоните се блъскат един в друг като недоволно стадо слонове, обуздано от командата на локомотива. Деверо се измъкна изпод мен, зае седналото положение и напрегнато се ослуша. Пронизителният вой продължаваше. Силен, печален, примитивен и непоносимо дълъг. След което започна да заглъхва. Отчасти защото инерцията беше отнесла композицията далеч от прелеза, отчасти защото най-после металното стадо се готвеше да спре.

— О, не! — почти беззвучно прошепна Деверо.