Лий Чайлд
Аферата (11)

11

Колата навлезе в лентата на насрещното и спря до мен. Беше старо шеви каприс, боядисано в цветовете на шерифската служба на окръг Картър. Жената зад кормилото имаше буйна тъмна коса — нещо средно между вълниста и къдрава, стегната на конска опашка. Лицето й беше бледо, с безупречни черти. Едва се подаваше от прозореца, което можеше да означава две неща: или бе твърде дребна, или седалката бе хлътнала от дългогодишна употреба. След кратък размисъл се спрях на второто, тъй като ръцете й изглеждаха с нормална дължина, а раменете й не предполагаха дребна фигура. Според мен беше надхвърлила трийсет, достатъчно възрастна, за да изглежда вряла и кипяла, и достатъчно млада, за да проявява интерес към живота. Свидетелство за това беше леката усмивка, която играеше не само на устните, а и в очите й — тъмни, влажни, излъчващи особен блясък. Разбира се, това би могло да се дължи и на светлината от арматурното табло.

Страничното стъкло се плъзна надолу. Жената се взря в очите ми, а след това ме огледа цялостно, сканирайки ме от рошавата коса до ботушите. С неприкрито любопитство. Направих крачка напред. Не само за да я улесня, но и за да я разгледам по-добре. Беше повече от безупречна. Беше великолепна. На дясното й бедро се виждаше кобур, а в празнината между седалките проблясваше пушка, обърната с дулото надолу. Под дясната част на таблото беше монтирана голяма радиостанция, а в средата му се виждаше поставка с микрофон на дълъг кабел. Колата беше доста очукана, почти сигурно закупена на старо от някой по-богат окръг.

— Вие сте човекът, докаран от Пелегрино — констатира тя.

Гласът й беше тих и отчетлив, но без следа от мекота. Акцентът беше местен.

— Да, госпожо — отвърнах аз.

— Казвате се Ричър, нали?

— Да, госпожо.

— Аз съм Елизабет Деверо, местният шериф.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърнах.

Тя замълча за момент, после попита:

— Вечеряхте ли вече?

— Да — кимнах аз. — Но без десерт. В момента съм тръгнал към ресторанта, за да хапна един пай.

— Винаги ли се разхождате между блюдата?

— Чакам съдържателите на хотела, за да си наема стая, но те явно не бързат.

— Там ли ще отседнете? В хотела?

— Надявам се.

— А не при приятеля, когото искате да откриете?

— Още не съм започнал да го търся.

Тя кимна.

— Трябва да поговоря с вас. Ще ви чакам в ресторанта. След пет минути.

Каза всичко това с повелителен тон, но без враждебност. Без да споменава темата на предстоящия разговор. Изрече го като човек, който е свикнал да командва. Като шерифска дъщеря, наследила поста на баща си.

— Окей — кимнах. — След пет минути.

Тя вдигна стъклото, включи на заден и направи маневра, но доста по-бавно от онези с пикапа. После запали фаровете и започна да се отдалечава. Стоп-светлините й блеснаха за миг на завоя и изчезнаха. Последвах я пеша, стъпвайки по тревата между платното и канавката.

Стигнах до ресторанта за по-малко от петте минути, с които разполагах. Патрулката на Елизабет Деверо беше спряла до тротоара, а самата тя се оказа на масата, която бях използвал преди малко. Възрастната двойка от хотела най-после си беше тръгнала. В салона бяха само Деверо и сервитьорката.

Дамата почти не реагира на появата ми, а само побутна с крак свободния стол до себе си, който леко се извъртя в моя посока. Сервитьорката схвана намека и не ми предложи друга маса. Стана ми ясно, че вече е взела поръчката на Деверо. Помолих я за парче от най-хубавия пай и още една чаша кафе. Тя забърза към кухнята. В салона се възцари тишина.

Вече имах възможност да разгледам отблизо новата си позната. И бързо бях готов да призная, че Елизабет Деверо действително е много хубава жена. Извън колата се оказа по-скоро висока, с прекрасна коса. Само конската й опашка тежеше поне две кила. Останалото бяха хубави форми, съчетани в точни пропорции. Униформата й стоеше много добре. Но аз по принцип си падам по жени с униформи, може би защото познавам твърде малко от другия вид. Устата й беше красива. Очите й също. Взети заедно, те придаваха на лицето й някаква дяволита одухотвореност. Като на човек, който запазва самообладание при всякакви ситуации, обмисля ги и винаги намира повод да се усмихне. Светлината все още беше в очите й. Значи не е била отражение от арматурното табло.

— Пелегрино ми каза, че сте служили в армията — подхвърли тя.

Замълчах за момент. Работата под прикритие означаваше постоянни лъжи. Нямах проблем да излъжа Пелегрино, но внезапно осъзнах, че никак не ми се ще да лъжа и Деверо.

— Допреди шест седмици — отговорих. Което си беше самата истина.

— В кой род войски?

— През по-голямата част от времето съм служил в тъй наречения Сто и десети полк.

Което също отговаряше на истината.

— Пехотен?

— Не. Беше по-скоро отряд за специални операции.

Технически погледнато, и това беше истина.

— Кой е вашият местен приятел?

— Казва се Хейдър — отвърнах.

Това вече си беше чиста измислица.

— Трябва да е бил пехотинец. Келам е изцяло пехотна база.

— Седемдесет и пети рейнджърски полк — кимнах аз.

— Инструктор?

— Да.

— Само те служат достатъчно дълго, за да пожелаят да останат тук и след като се пенсионират.

Замълчах.

— Никога не съм чувала за него — добави тя.

— Може би все пак си е тръгнал.

— По кое време?

— Не съм много сигурен. Вие откога сте шериф?

— От две години. Достатъчно дълго, за да опозная местните хора.

— Пелегрино каза, че цял живот сте тук. В смисъл че сте имали предостатъчно време да опознаете местните.

— Това не е вярно — поклати глава тя. — Не цял живот. Била съм тук като малка, тук съм и сега. Но между двата периода има доста години.

В гласа й се долови нещо като копнеж. Особено в това меко изречено „между двата периода има доста години“.

— Къде бяхте в промеждутъка? — попитах аз.

— Обикалях света на разноските на богатия си чичо — каза тя.

В този миг за пръв път усетих опасността. Мисията ми имаше всички шансове да се провали. Просто защото вече бях чувал този отговор.