Лий Чайлд
Аферата (18)

18

В този момент вратата се отвори и във фоайето надникна старицата, която вече познавах от ресторанта. Попита дали имаме нужда от нещо. Елизабет Деверо поклати глава, а аз помолих за кафе. Жената обаче каза, че нямали кафе. Можел съм да си донеса от ресторанта. Запитах се какво всъщност предлага, но не ми се влизаше в подобен диалог. Старицата затвори вратата.

— Какво те насочва към ловците? — попита Деверо.

— От Пелегрино разбрах, че тя е била облечена за излизане — отвърнах. — Спретната, с хубави дрехи, просната по гръб сред локвата кръв. Цитирам по памет. Достатъчно добро ли е описанието ми?

— Точно това видях и аз — кимна Деверо. — Пелегрино е кретен, но може да му се вярва.

— Това е още едно доказателство, че не е била убита там. Би трябвало да падне по лице, а не по гръб.

— Това също го пропуснах. Не ми го натяквай.

— С какво беше облечена?

— Тъмносиня рокля с дълбоко деколте и бяла якичка. Бельо, чорапогащник. Тъмносини обувки на високи токчета.

— Раздърпани ли бяха дрехите й?

— Не. Бяха чисти и спретнати, както ти ги е описал Пелегрино.

— Значи не са я преобличали след смъртта. Подобно нещо винаги си личи. Дрехите не прилягат добре на труп. Особено чорапогащниците. Била е убита с тези дрехи.

— И аз съм на същото мнение.

— Имаше ли кръв на бялата якичка?

Деверо затвори очи в опит да си спомни, после поклати глава.

— Не. Беше абсолютно чиста.

— А по предницата на роклята?

— Не.

— Ясно. Значи са й прерязали гърлото на неизвестно място, докато е била облечена с тези дрехи. Но преди да я хвърлят по гръб в пренесената отделно кръв, дрехите й са били чисти. Кой би могъл да го направи освен ловец?

— Ти ми кажи, стига да можеш. Помагай на военните колкото щеш, но това са глупости.

— Не помагам на военните. Бойците също могат да бъдат ловци и мнозина са такива.

— А защо изобщо трябва да е ловец?

— Виждаш ли начин някой да пререже гърлото на жертвата си без капчица кръв по дрехите й?

— Не знам такъв начин — призна тя.

— Аз знам. Окачваш я на стойка за дране на дивеч с главата надолу. Завързваш ръцете й отзад и дърпаш въжето нагоре, докато гърбът й се извие на дъга, а гърлото стане най-долната точка на тялото.

 

 

Дълго време мълчахме в сумрачното фоайе. Предположих, че Деверо си представя сцената. Самият аз я виждах съвсем ясно. Полянка в гората, на някое затънтено място. Или примитивно оборудвана стая в отдалечена хижа, вероятно паянтова постройка с греди, подпиращи покрива. Джанис Мей Чапман виси с главата надолу. Ръцете й са вързани отзад, в близост до глезените. Гърбът й е болезнено извит. По всяка вероятност е със запушена уста. Парцал, който е вързан с трето въже, преметнато през някоя от гредите. То е опънато, главата й е силно извита назад. Гърлото е на показ.

— Каква беше прическата й? — попитах.

— Къса — отвърна Деверо. — Със сигурност не е пречила.

Замълчах.

— Наистина ли мислиш, че убийството е станало по този начин? — попита Деверо.

Кимнах и поясних:

— При всеки друг кръвта й не би изтекла напълно. Кожата й нямаше да е бяла като тебешир. Умира, сърцето спира да изпомпва кръв. Което означава, че някаква част от нея ще остане в тялото й. Литър, може би литър и половина. Но провесването с главата надолу довършва работата. Законът за земното притегляне в действие.

— Но въжетата би трябвало да оставят следи — отбеляза тя.

— Какво казва патологът? Нали си получила заключенията му?

— Нямаме патолог, а само местен лекар. Това все пак е постижение, защото доскоро разполагахме само с погребален агент. Не особено голямо постижение…

И в никакъв случай демокрация.

— Трябва да погледнеш сама — рекох.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита тя.

 

 

Върнахме се, за да вземем колата на Деверо, паркирана пред ресторанта. Направихме обратен завой и поехме по главната улица. Подминахме хотела, аптеката и магазинчето за железария, продължавайки към мястото, от което главната улица се превръщаше в обикновен черен път. Къщата на доктора се намираше на около осемстотин метра извън чертите на града. Обикновена, боядисана в бяло дървена постройка, кацнала в средата на голям и разхвърлян двор. На табелата до пощенската кутия в началото на алеята стоеше името Мириам. Беше нова табела с красиво изписани черни букви на бял фон. Значително по-нова от всичко наоколо. Очевидно докторът беше нов в града.

Целият долен етаж беше превърнат в медицинска служба. Най-отпред беше чакалнята, а вътрешните стаи бяха кабинети за прегледи. Мириам беше там, приведен над разпръснати по бюрото книжа. Червендалест мъж, наближаващ шейсет. Макар и нов в града, той приличаше на човек със солиден опит. Поздравът му беше апатичен, а походката бавна и отпусната. Останах с впечатлението, че приема назначението си в Картър Кросинг като предпенсионна дейност, вероятно след натоварена практика в някой от големите градове. Не ми хареса особено. Може би заключението ми беше прибързано, но от опит знаех, че подобни заключения рядко са по-лоши от останалите.

Деверо обясни за какво сме дошли. Докторът стана и ни поведе към едно помещение в задната част на къщата, което някога трябва да е било кухня. Сега беше облицовано с бели плочки, с умивалник и медицински шкафове край стените. В средата му беше монтирана никелирана маса за аутопсии, върху която лежеше труп, осветен от ярки лампи.

Това беше Джанис Мей Чапман. От палеца на крака й висеше картонче с небрежно надраскано име. Беше гола. Деверо я беше нарекла бяла като тебешир, но в момента тялото й изглеждаше синкаворозово, с типичните следи на обезкървяването. Беше висока някъде към метър и седемдесет, а теглото — около петдесет и пет килограма. Слаба, но не мършава. Тъмната й коса беше къса. Гъста, умело подстригана, все още изглеждаща отлично. Пелегрино беше нарекъл Чапман „хубавичка“ и това си личеше от пръв поглед. Страните й бяха хлътнали, но костната й структура беше много добра. Зъбите й бяха бели и равни.

Раната на гърлото беше ужасна. Огромна, зееща, с потъмнели краища. Плътта и мускулната тъкан бяха прерязани, между прекъснатите сухожилия стърчаха празните вени и артерии. Отдолу белееха шийните прешлени, върху един от които личеше дълбок хоризонтален срез.

Ножът трябва да бе голям, остър като бръснач, а ударът — силен, уверен и бърз.

— Искаме да разгледаме китките и глезените — каза Деверо.

Докторът подканящо разпери ръце.

Дамата шериф хвана лявата ръка, а аз — дясната. Костите на китката бяха леки и деликатни, кожата върху тях беше чиста. Следи от протъркване липсваха, но при внимателно вглеждане личаха съвсем леки белези. Петсантиметрово парче от кожата изглеждаше посиняло. Много леко, почти несъществено. Но все пак видимо. Съвсем малко подуто в сравнение с ръката по-нагоре.

Обърнах се към Мириам и попитах:

— Какво мислите за това тук?

— Причината за смъртта е силно обезкървяване поради срязаните сънни артерии — отвърна той. — Плащат ми само за това — да определя причината за смъртта.

— Колко ви плащат?

— Тарифата е уговорена и подписана от предшественика ми.

— Надвишава ли петдесет цента?

— Защо питате?

— Защото вашето заключение струва точно толкова. Причината за смъртта е съвсем очевидна. Аз ви предлагам да си заслужите останалата част от хонорара, като ни помогнете.

Срещнах погледа на Деверо и свих рамене. В смисъл че бе по-добре аз да му го кажа, защото, за разлика от нея не възнамерявах да поддържам бъдещи контакти с него.

— Не харесвам поведението ви — изръмжа Мириам.

— Аз пък не харесвам двайсет и седем годишни жени, проснати върху маса за аутопсии. Ще ни помогнете ли или не?

— Не съм патолог — отвърна той.

— Аз също — уверих го.

За момент Мириам остана неподвижен, после въздъхна, пристъпи към масата и хвана безжизнената ръка на Джанис Мей Чапман. Внимателно огледа китката, след това пръстите му я опипаха от двете страни и се плъзнаха по-нагоре към подутината.

— Имате ли някаква хипотеза? — погледна ме той.

— Била е завързана за китките и глезените. Превръзката е започнала да протрива кожата й, но тя не е живяла достатъчно дълго, за да се получат отоци. Такъв процес обаче със сигурност е започнал. Вследствие на пристягането в тъканта е останало малко количество кръв, повечето е изтекла. Поради тази причина нараняванията приличат на лека издутина.

— С какво е била завързана?

— Не с въже. Може би с колани или ремъци. Нещо широко и плоско. Може би копринен шал върху подплънки или нещо подобно.

Мириам мълчаливо мина покрай мен и се насочи към долния край на масата да разгледа глезените на Чапман.

— Когато я докараха тук, беше с чорапогащник — каза той. — Съвсем здрав, без никакви дупки или бримки.

— Това е заради подплънките. Може би са използвали дунапрен, но със сигурност е била вързана.

— Не е изключено — кимна след известен размисъл Мириам.

— А колко е правдоподобно?

— Прегледът постмортем си има своите ограничения — каза той. — Сигурен е само когато е подкрепен от свидетелски показания.

— Как си обяснявате пълното обезкървяване?

— Може би е била хемофиличка.

— А ако не е била?

— В такъв случай единственото обяснение е гравитацията. Провесили са я с главата надолу.

— С колани и каиши или с подплатени по някакъв начин въжета?

— Не е изключено — повтори Мириам.

— Обърнете тялото.

— Защо?

— Искам да видя охлузванията.

— В такъв случай ще трябва да ми помогнете — рече докторът.

Съгласих се.