Лий Чайлд
Аферата (83)

83

Рейнджърите се оказаха добри. Даже много добри. Телефонът беше антика — от онези с голям метален звънец под капака, който звъни в продължение на цяла ленива секунда, преди да премине на кънтене за още една ленива секунда, а след това да спре. Операцията се повтаря без ограничения — докато някой вдигне или онзи, който се обажда, реши да се откаже. Един старомоден успокояващ звън, познат от сто години. Но в случая нещата се развиха по друг начин. Рейнджърският екип се раздвижи още преди да заглъхне първият звън. Този вляво скочи на крака, стрелна се зад мен и опря длани в раменете ми, като едновременно с това рязко наклони облегалката назад. Така се озовах в крайно неудобно положение, неспособен да предприема каквото и да било. В същия миг сержантът се наведе през масата, сграбчи китките ми и ги прикова към плота. Третият стана от мястото си, сви юмруци и зае позиция в центъра на пътеката, готов да реагира на всеки опит за съпротива.

Добро изпълнение.

Аз не оказах съпротива.

Останах на мястото си, без да помръдвам.

Всеки си има план, включително и аз.

Телефонът продължаваше да звъни.

Три позвънявания по-късно сервитьорката най-после излезе от кухнята. Спря за миг да огледа ситуацията, после се плъзна покрай рейнджъра на пътеката и тръгна към телефона. Вдигна слушалката, послуша за миг, погледна в моя посока и започна да говори. Сякаш описваше положението, в което се намирах, с всички подробности.

Вероятно на Франсис Нили.

Всъщност надявах се да е така.

Жената млъкна и започна да слуша. После тикна слушалката между ухото и рамото си, извади бележника за поръчки и започна да пише. Това занимание продължи дълго време. Сякаш пишеше есе. Запълни една страница и започна втора. Боецът зад мен продължаваше да ме притиска към облегалката. Сержантът правеше същото с китките ми. Третият се приближи още малко. Устните на сервитьорката описваха странни чупки. Сякаш повтаряше трудни за произнасяне думи. Най-накрая спря да пише и започна да преглежда бележките си. От начина, по който примигваше и преглъщаше, беше ясно, че по-трудната задача все още й предстои.

Тя затвори телефона и откъсна двата изписани листа. Държеше ги с върховете на пръстите си, сякаш пареха. После тръгна към нас. Този зад мен се отдръпна и тежестта в раменете ми изчезна. Сержантът пусна китките ми, а третият се върна на мястото си.

Сервитьорката тръгна по пътеката и скоро стигна до нас, превръщайки се в пети член на малката ни компания. Пръстите й прехвърляха листовете един върху друг, а погледът й се плъзна по яките на рейнджърите и се спря на сержанта. Човекът, който отговаряше за групата.

— Имам за вас послание в две части, сър — обяви тя.

Сержантът кимна и жената започна да чете:

— „Първо, които и да сте вие, веднага освободете този човек. За да запазите своята чест и тази на армията. Второ: независимо какви са вашите заповеди и какво мислите лично за тях, в крайна сметка той ще се окаже прав, а вие ще сбъркате. Това послание е дело на подофицер с вашия чин, който взема присърце единствено интересите на армията и вашите собствени интереси.“

Мълчание.

— Благодаря — рече сержантът.

Нищо повече.

Нили, рекох си аз. Добър опит.

После сервитьорката се наведе и остави втория лист хартия на масата пред мен. Бързо и точно, както беше оставяла милиони сметки за плащане. Аз го покрих с лявата си длан, а дясната свих в юмрук.

Никой не реагира.

Жената остана неподвижна още миг, после се обърна и изчезна в кухнята.

Повдигнах ръба на хартията с левия си палец, както го правят в покера. По този начин успях да прочета първите два реда от посланието, които съдържаха девет думи. Първата от тях беше латинският предлог per. Типично за Нили. В случая той означаваше според. Следващите осем думи бяха Управление „Човешки ресурси“ към Корпуса на морската пехота. Което означаваше, че следващата информация идва директно от източника. Достоверна и точна. Ценна като самородно злато.

И по тази причина трябваше да ми бъде достатъчна.

Оставих ръбчето на хартията да легне обратно върху плота. После я хванах с палеца и показалеца си и я прегънах надве с празната част нагоре. Притиснах сгъвката с нокътя на десния си палец и прибрах листа в горния десен джоб на куртката си. Един пръст под нашивката с името ми, редом с черния бележник на Мънро.

Часът беше девет без десет.

Погледнах сержанта право в очите и кимнах.

— Окей, печелите. Да вървим в Келам.