Лий Чайлд
Аферата (52)

52

Не познавах никой от тях. След бавното завъртане възрастният се оказа крайният вляво. Лицето му не ми говореше абсолютно нищо. Съвсем обикновен застаряващ мъж с шкембенце. Русият беше в средата. Ако се беше родил двайсетина години по-късно и при по-благоприятни обстоятелства, възрастният щеше да бъде същият като него — без отличителни белези, мек и цивилизован. Третият обаче беше различен. Такива стават хората, които са яли катерици в продължение на три-четири поколения. Умни като плъхове, издръжливи като кози, но по-пъргави от тях.

Пъхнах под мишница приклада на уинчестъра, изтеглих лакътя си назад и задържах пушката с една ръка, насочена по посока на мъжете. Едва ли беше нужно да се прицелвам по-прецизно просто защото ставаше въпрос за патрони 12-и калибър.

Лявата ми ръка се протегна напред, а погледът ми се закова върху лицето на възрастния мъж.

— Сега идва ред на следващата операция — рекох. — Извади пистолета и ми го подай.

Той не отговори.

— Ето как ще стане — добавих аз. — Вадиш го от кобура само с палец и показалец, а след това го завърташ в дланта си така, че дулото да сочи към теб. Ясно ли е?

Никакъв отговор.

— Като втора награда можеш да получиш куршум в краката — рекох.

С нормален глас и нормален тон.

Нямаше отговор. Поне не веднага. Запитах се дали да не жертвам още един патрон за презареждане, но в крайна сметка това се оказа излишно. Старшият се досети, че не е герой, сравнително бързо — за около една секунда. Изпълни упражнението с палеца и показалеца, завъртя пистолета в дланта си и го опря в шкембенцето си.

— А сега свали предпазителя — рекох.

Беше му трудно да го направи при обърнат наопаки пистолет, но все пак успя.

— Хвани дулото с палец и два пръста — беше следващата ми заповед. — Присвий безименния и го пъхни между спусъка и ограничителя. Направи го така, че да опира в спусъка.

Човекът се подчини.

— А сега да проверим дали си разбрал — подхвърлих аз.

Той не отговори.

— Получаваш куршум в корема при всеки опит за съпротива — обясних му аз. — Това е ясно, нали?

Човекът кимна.

— Протягаш ръка и ми подаваш пистолета. Бавно и внимателно. Без да променяш позицията му. Дулото трябва да остане насочено в теб, а безименният ти пръст да докосва спусъка.

Онзи се подчини. Пистолетът се отдалечи на около шейсет сантиметра от туловището му в моя посока. Направих крачка напред и го взех. Просто го издърпах от ръката му. Толкова внимателно, колкото можете да си представите. Оттеглих се на първоначалната си позиция. Той си свали ръката, а аз си смених ръцете. Уинчестърът премина в лявата, а беретата — в дясната.

Изпуснах въздишка на облекчение и се усмихнах.

Бях пленил трима въоръжени мъже без никакъв изстрел.

Добро постижение.

— Кои сте вие? — попитах аз, но гледах само възрастния мъж.

Той преглътна един-два пъти с огромно усилие, което явно му докара и малко кураж.

— Ние изпълняваме секретна мисия — рече. — Толкова секретна, че цивилните трябва да се държат максимално далеч, ако искат да бъдат живи и здрави.

— Цивилни в какъв смисъл?

— В смисъл, че не са редовен военен персонал.

— А вие сте такъв персонал, така ли?

— Точно така — кимна възрастният мъж.

— Не сте нищо подобно — поклатих глава аз. — Вие сте просто фантазьори, които се правят на военни.

— Изпълняваме оторизирана задача — възпротиви се той.

— От кого?

— От нашия командир.

— А него кой го е оторизирал?

Човекът се изчерви и започна да заеква, напразно опитвайки се да даде смислен отговор. Реших да му помогна, като кръстосах оръжията в ръцете си. Дулото на пистолета се насочи право в гърдите му. Не бях сигурен в изправността му. Никога не се доверявам на оръжие, с което не съм стрелял. Иначе беретата беше удобна и тежеше точно колкото трябва. Бях сигурен, че предпазителят е свален, а и човекът насреща ми изглеждаше достатъчно притеснен. Тоест добре знаеше, че беретата е изправна. Защото беше негова. Увих пръст около спусъка. Той ме видя, но продължи да мълчи.

В този момент се обади русокосият. Онзи, който изглеждаше мек и цивилизован.

— Той се притеснява, защото не знае кой е оторизирал мисията. Затова мълчи.

— Нима е толкова притеснен, че рискува да го гръмна? — попитах аз.

— Никой от нас не знае кой е дал разрешение за тази мисия — каза русокосият. — И не е необходимо да знае.

— Откъде сте?

— Първо вие кажете кой сте.

— Аз съм офицер за специални поръчения от армията на Съединените щати. Което означава, че ви се явявам пряк началник, в случай че вашата мисия действително е оторизирана от военните. Освен това съм по-старши по чин. Ясно ли ви е това?

— Да, сър.

— Откъде сте?

— От Тенеси. Членуваме в организацията „Свободни граждани на Тенеси“.

— Не ми изглеждате много свободни — поклатих глава аз. — В момента повече ми приличате на арестанти.

Не получих отговор.

— Защо сте тук?

— Повикаха ни.

— По какъв повод?

— Имали нужда от нас.

— Колко души се отзоваха?

— Шейсет.

— Двайсет екипа за петдесеткилометров периметър?

— Точно така, сър.

— Какви инструкции получихте?

— Да спираме всеки, който се приближи до базата.

— Защо?

— Защото е крайно време да помогнем на нашата армия. Това е дълг на всеки патриот.

— Защо армията се нуждае от вашата помощ?

— Не ни казаха.

— Правила за действие?

— Да възпрепятстваме всеки нарушител с всички възможни средства.

— Вие ли убихте онова момче тази сутрин?

Настъпи тежко мълчание. Наруши го дребосъкът отдясно.

— Чернокожото момче ли имате предвид? — попита той.

— Мисията ни е абсолютно в рамките на закона — обади се възрастният.

— Да, имам предвид младия афроамериканец — кимнах аз.

Русият хвърли напрегнат поглед първо към единия, после към другия с рязко завъртане на главата.

— Нямаме право да отговаряме на такива въпроси! — отсече той.

— Поне един от вас ще получи такова право — уверих го аз.

— Нашата мисия е оторизирана от най-високо място — обади се възрастният. — Няма по-високо от него. Не ви знам кой сте, господине, но мога да ви уверя, че правите огромна грешка!

— Я млъквай! — срязах го аз.

Русият заби настойчив поглед в лицето на кльощавия и процеди:

— Не казвай нито дума!

— Можеш да говориш свободно — контрирах аз, обръщайки се към дребничкия мъж. — И без това никой няма да повярва на госпожичка като теб, която е тук само за да попълни бройката.

Той се обади в момента, в който насочвах вниманието си обратно към възрастния.

— Аз гръмнах черньото — обяви той.

— Защо?

— Защото поведението му беше агресивно.

— Нищо подобно — поклатих глава аз. — Лично огледах трупа. Куршумът го е улучил в подмишницата, без да нарани самата ръка. Според мен това означава, че момчето е било с вдигнати ръце. Предавало се е.

— Предполагам, че и така може да се тълкува — сви рамене дребосъкът.

Отново размених местата на уинчестъра и беретата, насочвайки пистолета в главата му.

— Разкажи какво се случи вчера.

Той ме гледаше, без да мигне. Мишите му очички станаха пресметливи. В крайна сметка стигна до заключението, че няма да натисна спусъка.

— Вчера бяхме доста по на север от това място — обяви той.

— И?

— Тоя сезон нямам празно. Две попадения от два опита.

— Кой използва полевата аптечка?

— Аз — обади се русият. — Беше инцидент. Ние само изпълнявахме заповеди.

— Я повтори — обърнах се към кльощавия аз. — Какво направи, когато видя шестнайсетгодишното момче да вдига ръце?

Вдигнах мерника си сантиметър нагоре, точно в средата на челото му.

— Помислих си, че ми маха — ухили се той.

Натиснах спусъка.

Пистолетът действаше безотказно. Точно както трябваше. Ехото от изстрела се разнесе надалеч през гората. Разлетяха се птици. Празната гилза излетя от затвора, отскочи в близкото дърво и силно ме удари в бедрото. Главата на дребосъка се пръсна като диня и оплиска околните храсталаци с кръв и мозък. Тялото му се свлече вертикално. Костеливият му задник опря в петите, а след това тялото му бавно се превърна в онази безформена торба, която е характерна за хората, внезапно настигнати от насилствена смърт.

* * *

Изчаках ехото да заглъхне. Слухът ми постепенно се възстанови. Погледнах в очите двамата оцелели и хладно обявих:

— Вашата така наречена „мисия“ току-що приключи. От този момент нататък смятайте за разпусната организацията, наречена „Свободни граждани на Тенеси“. Тя вече не съществува. Поставям ви задачата да разпространите тази новина. Разполагате с трийсет минути да освободите гората ми от жалкото си присъствие. Всичките петдесет и девет човека, които са ви останали, трябва да напуснат щата в рамките на един час. Не го ли направите, ще пусна срещу вас цяла рота рейнджъри. А сега изчезвайте!

Двамата оцелели останаха неподвижни в продължение на цяла секунда. Бледи, шокирани, вцепенени от ужас. После дойдоха на себе си и побягнаха. Колкото им държат краката. Шумът от тежките им стъпки бързо заглъхна. Доста дълго време гледах след тях, макар да бях сигурен, че никога няма да се върнат. Бяха понесли загуба — нещо, което нито бяха планирали, нито бяха очаквали. Бях убеден, че ще превърнат в мъченик тоя противен тип в краката ми, но това щеше да стане по-късно — когато бъдеха абсолютно сигурни, че няма да споделят съдбата му. Разплисканата кръв и мозък са реалности, но в техния измислен свят нямаше място за подобни неща.

Сложих беретата на предпазител, натиках я в джоба си и я покрих с ризата, която измъкнах от колана си. Обърнах се и поех по обратния път между дърветата. Пак по стария начин — с едното рамо напред, вдигнал уинчестъра вертикално пред себе си.