Лий Чайлд
Аферата (82)

82

Сержантът се появи пръв. Такава беше логиката: най-късото разстояние е най-голямата инвестиция. Влезе през кухненската врата. Бавно и предпазливо, оставяйки я да се затръшне зад гърба му. Аз се обърнах и махнах за поздрав. Намирах се на малко повече от два метра от него. Единият от специалистите влезе през нормалния вход. Този трябва да е използвал алеята, съобразих аз. Второто по-късо разстояние. Минута по-късно се появи и третият, леко задъхан. На него се беше паднало най-дългото разстояние и е трябвало да бърза.

Останаха на пътеката. Двама вдясно от мен, един вляво.

— Моля, седнете — поканих ги аз.

— Имаме заповед да ви отведем в Келам — обади се старшият.

— Това няма да се случи, сержант — кротко рекох аз.

Отговори ми мълчание.

Часовникът в главата ми показваше осем без четвърт.

— Ето как стоят нещата, момчета — продължих аз. — За да ме изведете от тук, ще трябва да приложите значителна по обем физическа сила. По грубите ми изчисления ще потрошим някъде между три и четири маси в комплект със столовете. Най-вероятно ще се стигне и до физически наранявания. Сервитьорката ще стигне до заключението, че сме част от отряд „Браво“, защото в момента никой друг няма право да напуска базата. Тя си води подобни сметки, повярвайте ми. От тях зависят доходите й. Освен това знае, че командирът на отряд „Браво“ всеки момент ще се появи отсреща, в бар „Бренънс“. Най-нормалното нещо на света е да отскочи до там и да му се оплаче. Но докато го прави, със сигурност ще наруши малката семейна идилия между баща и син. Което означава голямо неудобство за всички, най-вече за вас.

Мълчание.

— Седнете, момчета — повторих поканата си аз.

Те се подчиниха. Но не седнаха там, където ги исках. Защото не бяха глупави. Това е проблемът с доброволците. Минават през предварителен подбор. Заемах стола до пътеката на маса за четирима, с лице към вратата. Ако бяха седнали при мен, щях да имам пълна свобода на движение. Но те постъпиха другояче: сержантът се настани насреща ми, а двамата специалисти седнаха на една двойка оттатък пътеката. След което издърпаха столовете си под ъгъл. Така, че единият да реагира, ако хукна в едната посока, а другият — ако хукна в другата.

— Трябва да опитате пая — рекох. — Тук го правят много добре.

— Никакъв пай — отсече сержантът.

— По-добре си поръчайте нещо — посъветвах го аз. — Иначе сервитьорката като нищо ще ви изгони. А ако откажете да си тръгнете, има на кого да се оплаче.

Мълчание.

— Както виждате, тук присъстват и цивилни граждани — добавих. — Наистина не си струва да привличате вниманието им.

Пат.

Осем без десет.

Сервитьорката се появи. Сержантът сви рамене и поръча. Три порции пай и три кафета. В заведението се появиха още двама клиенти. И двамата цивилни. Момиче с хубава рокля и младеж с дънки и спортно яке. Настаниха се на масичка за двама директно срещу възрастните съдържатели на хотела, отстояща през три маси от специалистите. Не приличаха на хора, които ще хукнат да се оплакват на своя сенатор от някаква кръчмарска свада, но колкото повече свидетели — толкова по-добре.

— Ако се наложи, с удоволствие ще седим тук цяла вечер — обади се сержантът.

— Добре е да го знам — казах. — Защото аз ще остана, докато звънне телефонът, а след това ще си тръгна.

— Съжалявам, но не можете да комуникирате с никого. Такива са заповедите.

Замълчах.

— Не можете и да си тръгнете — добави сержантът. — Освен ако не се съгласите да ви откараме в Келам.

Не отговорих.

Телефонът мълчеше.

Осем без пет.

Точно в осем човекът със светлия костюм плати и си тръгна, а старата дама от хотела прелисти поредната страница. Не се случи нищо друго. Телефонът продължаваше да мълчи. Шумът зад гърба ми се появи в осем и пет. Под формата на работещи двигатели и пропукване на гуми по чакъла. Веднага усетих някаква промяна във въздуха. Като повишено налягане, предизвикано от появата на отряд „Браво“ в града. Отначало поединично, после вкупом. Предположих, че Рийд Райли е начело на кавалкадата със служебната кола и татко си, който седи до него. Предположих, че в момента възрастният мъж спира на прага на „Бренънс“ и приветства момчетата на сина си. Размахва ръце, канейки ги да влизат, ухилен като идиот.

Тримата рейнджъри, които ме блокираха, изядоха порциите си последователно. Един ядеше, двама ме наблюдаваха. Бяха доста добри. Много далеч от аматьорското поведение. Сервитьорката вдигна чиниите им. Май усещаше какво става, защото в погледите, които ми отправяше, личеше тревога. Нямаше съмнение на чия страна е. Мен ме познаваше, но другите — не. Аз много пъти й бях давал бакшиши, а те нито веднъж.

Шумът навън се усилваше.

Телефонът мълчеше.

През следващите няколко минути мислех за тяхното хъмви. Като всяко друго хъмви по света то беше оборудвано с голям дизелов мотор, производство на „Дженеръл Мотърс“. Като всяко друго хъмви по света то имаше тристепенна автоматична скоростна кутия, а общото му тегло надхвърляше четири тона. Което означаваше, че максималната скорост, на която е способно, е някъде около сто километра в час. Като всяко друго хъмви по света. Давах си сметка, че това постижение е далеч от скоростта на спортните автомобили, но си давах сметка и за още нещо — придвижването с него е петнайсет пъти по-бързо, отколкото пеша. А това беше добре.

Продължавах да чакам.

Малко след осем и половина се случиха три неща. Първото беше нещастно стечение на обстоятелствата, второто беше безпрецедентно, а третото се получи доста тромаво.

Първо: младата двойка си тръгна. Момичето с хубавата рокля и момчето със спортното яке. Момчето остави пари на масата, хвана момичето за ръката и го изведе навън. Достатъчно бързо, за да не допусна, че следващата точка от програмата им предвижда вечерна молитва в църквата.

Второ: възрастните съдържатели на хотела също си тръгнаха. Тя затвори книгата си, той сгъна вестника си, после и двамата се изнизаха през вратата. Вероятно се прибираха в хотела. Далеч по-рано от обикновено. Без видима причина. Или по силата на внезапната интуиция, че старият Райли ще отмени нощния си полет и ще остане да пренощува в града.

В този момент сервитьорката беше в кухнята. Което означаваше, че в салона останаха едва четирима посетители, единият от които бях аз. А останалите трима — моите детегледачки.

— Сега сме си само ние — усмихна се сержантът.

Не му отговорих.

— Никакви представители на цивилизацията — добави той.

Отново замълчах.

— Освен това сервитьорката не е от породата, която хленчи. Тя е съвсем наясно, че това място може да попадне в черния списък всеки момент. За месец, за два, а може би за много повече. Достатъчно дълго, за да се включи в списъка на онези, които чакат на социални помощи.

Беше се привел над масата, доста по-близо до мен. И ме гледаше право в очите. Двамата му асистенти също смениха позите: лакти на коленете, свободно увиснали ръце, приведени напред и леко разкрачени. Без да отделят погледи от мен.

После се случи и третото нещо.

Телефонът иззвъня.