Лий Чайлд
Аферата (57)

57

Приспособлението представляваше солидна структура от греди във формата на буквата А, извисяваща се на повече от два метра. Бях в състояние да се изправя в средата, без да се навеждам. Идеята беше ясна: пикапът се приближава на заден ход и стоварва убитото животно между двата крака на голямото А. Завързват задните му крака, а другият край на въжето се премята през горната греда. После използват мускули, за да го вдигнат във въздуха. Надолу с главата, готово за касапския нож. Стара технология, от която лично аз никога не се бях възползвал. Ако ми се хапва пържола, отивам в Офицерския клуб. Много по-просто и по-лесно.

Съоръжението беше старо, най-малко на петдесет години. Гредите бяха потъмнели от времето, тежки и солидни. Очевидно от някакъв местен дървесен вид, който ми беше непознат. Обърнатите на север страни на гредите бяха покрити със зеленикав мъх. Горната греда беше абсолютно гладка, полирана до съвършенство от многобройните въжета, които са били премятани над нея. Нямаше начин да се определи кога е била използвана за последен път.

За разлика от земята отдолу. От пръв поглед личеше, че тя е била разкопана на дълбочина десетина сантиметра, а след това събрана и изнесена. Вместо спечена почва, стара колкото дървената структура, имаше плитка яма с размери метър на метър.

В двора нямаше други полезни улики. Никакви, с изключение на изкопаната пръст и следите от гуми, които не принадлежаха нито на пикап, нито на някакво друго обикновено превозно средство. Навесът до мястото за дране беше празен. По обратния път огледах още веднъж къщата, но отново се уверих, че никой не беше влизал в нея. Стъклата на прозорците бяха покрити с органична слуз, която лесно можеше да се види и по бравата на входната врата. Нищо не беше докосвано. Нямаше отпечатъци, нямаше петна. Многобройните паяжини също бяха непокътнати. Гъстите бурени бяха навсякъде, някои от тях бодливи, а други тънки и деликатни. Всички растяха в естествени посоки — по первазите, по вратите. Липсваха каквито и да било следи от чужда намеса.

Спрях в началото на алеята и се наведох да отместя встрани тревата, закриваща пощенската кутия. Тя се оказа стандартен модел, предлаган от пощенските служби. Някога е била сива, но в момента нямаше цвят, с леко избила ръжда по ръбовете на ламарината. Беше закрепена за железобетонно колче, започнало живота си с размери двайсет на двайсет, но сега от него бе останала само металната част, изкривена и проядена от ръжда. На кутията все още личаха следи от име, изписани с популярните в близкото минало самозалепващи се пластмасови букви. Всички те бяха отлепени, може би като прощален жест към последните обитатели на къщата. Но след тях бяха останали видими следи от лепило.

Преброих ги. Бяха шест.

Отново прескочих канавката и продължих на изток. Минах покрай още две къщи — просторни, обитаеми, но в недобро състояние. След втората от тях пътят рязко се стесняваше и ставаше все по-неравен. На стотина метра по-нататък изчезваше в гората. Доста занемарен, с надвесени над него дървета. Продължих напред, без да обръщам внимание на клоните, които се опитваха да ме спрат. Петдесет крачки по-нататък излязох от другата страна на гората и спрях пред железопътната линия, която блокираше пътя ми. Насипът се издигаше около метър над околността. В тази част на Мисисипи земята изглежда плоска и равна, но тежко натоварените композиции със сигурност имат свое мнение по въпроса. Което изискваше запълване на долчинките и заравняване на могилите.

Ботушите ми заскърцаха по чакъла. Вдясно от мен линията чезнеше на юг към Залива, права като стрела. Вляво от мен се насочваше на север, по посока на крайната си гара. В далечината се виждаше старата водна кула, отвъд прелеза. Релсите блестяха, излъскани от тежките железни колела. Директно пред мен имаше още храсти и ниски дръвчета, след тях се виждаше голо поле, а отвъд него — още къщи.

Дочух боботенето на хеликоптер някъде на североизток. Огледах хоризонта и го открих на около пет километра разстояние — „Блекхоук“, който вероятно се беше насочил към Келам. Чувах съвсем ясно пърпоренето на витлата и свистенето на турбината. Снижаваше се. Прекосих насипа и тръгнах към горичката.

Не след дълго излязох на полето. Прескочих телената ограда, която маркираше далечния му край, и стъпих на тясна уличка, вероятно успоредна на тази, на която живееше Емелийн Макклачи. От мястото си виждах задната част на къщата с бирени реклами по прозорците. Но от нея ме разделяха още няколко постройки с оградени дворове. Частна собственост. Двама души седяха на бели пластмасови столове в най-близкия от тях и ме наблюдаваха. Възрастни мъже, които си почиваха след тежка работа. Спрях до оградата и попитах:

— Може ли да ви помоля за една услуга?

Те не отговориха директно, но вирнаха брадички в знак, че са готови да ме изслушат.

— Ще позволите ли да мина през двора ви? — добавих. — Искам да изляза на съседната улица.

— Защо? — попита старецът вляво. Лицето му беше покрито с бяла брада, но без мустаци.

— Искам да посетя една ваша съседка.

— Коя?

— Емелийн Макклачи.

— Военен ли си?

— Да — отвърнах аз.

— В такъв случай Емелийн няма да те приеме. Нито път някой друг от района.

— Защо?

— Заради Брус Линдзи, разбира се.

— Бяхте ли негови приятели?

— Естествено.

— Глупости. Самият той ми каза, че няма приятели. Наричали сте го урод, странели сте от него и сте вгорчавали живота му. Затова не ми пробутвайте този номер.

— Доста си устат, синко.

— И не само това — изръмжах аз.

— И нас ли ще ни гръмнеш?

— Направо ме сърбят ръцете.

— Хайде, минавай — ухили се старецът. — Но се дръж добре с Емелийн. Тая работа с Брус здравата я разтърси.

Тръгнах да прекосявам двора. В далечината отново екна тежко боботене. Хеликоптерът излиташе от Келам. Кратка визита. А може би доставка или вдигане на стока. Видях как набира височина над дърветата. Тънък силует с наведен нос, който бързо изчезна на север.

Прекрачих телената ограда и се озовах в парцела на къщата-бар. Технически погледнато, и той беше частна собственост, но кръчмите обикновено не гонят клиентите си, а ги приветстват. Освен това в двора нямаше жива душа. Заобиколих къщата и безпрепятствено излязох на улицата.

Точно навреме, за да видя едно хъмви, което спираше пред къщата на Макклачи.