Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2013)

Издание:

Лий Чайлд. Аферата

ИК „Обсидиан“, София, 2011

Английска. Първо издание

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-278-7

История

  1. — Добавяне

27

Трийсет минути по-късно, в един часа, човекът най-после беше обявен за мъртъв. Докторът се появи с някакъв древен фургон за разнасяне на месо, който сякаш беше изскочил от учебника по история. След кратък оглед стигнах до заключението, че става въпрос за катафалка от 60-те години на миналия век, надградена не върху кадилак, а върху платформата на обикновен шевролет, лишена от прозорци и всякакви други погребални такъми. Приличаше на сглобен от ламарини сандък, боядисан в мръснобяло.

Мириам провери за пулс и сърдечна дейност, огледа огнестрелната рана и обяви:

— Този човек е починал от кръвозагуба, причинена от разкъсване на феморалната артерия вследствие пушечен изстрел.

Разбира се, това беше повече от очевидно, но следващите му думи прозвучаха интересно.

— Мокрият дънков плат се реже много трудно — добави той, запретвайки разцепения крачол. — Някой е разполагал с изключително остър нож.

 

 

Помогнах му да сложи трупа на брезентовата носилка и да го натовари във фургона. После Мириам потегли, а Деверо се качи в колата си и в продължение на пет минути говори по радиостанцията. Аз останах в компанията на Пелегрино. И двамата мълчахме. Деверо излезе от колата си и му даде някакви разпореждания. Той кимна и потегли с патрулката. За втори път останахме сами край разцепения дъб и тъмното петно на мястото, на което беше лежал мъртвецът.

— Бътлър твърди, че тази сутрин никой не е напускал Келам — каза тя.

— Кой е Бътлър? — попитах.

— Другият ми заместник, колега на Пелегрино. Бях го изпратила пред портала с нареждането да ме предупреди в момента, в който някой наруши карантината. Чака ни сериозно напрежение. Хората са изключително разстроени от убийството на Чапман.

— Но не и от смъртта на предишните две жени?

— Зависи с кого и къде говориш. Но нито един военнослужещ не е прекосил железопътната линия, въпреки че кръчмите са отвъд нея.

Не казах нищо.

— Трябва да има и други изходи — промълви тя. — Или дупка в оградата. Няма как да е другояче, нали? Дълга е поне петдесет километра и е на петдесет години. Все има слаби места, от които някой се е възползвал, за да се измъкне.

— И да се върне обратно, ако си права — добавих аз. — Някой се е прибрал в базата, изцапан с кръв до лактите, с мръсен нож и поне един патрон по-малко в пълнителя.

— Права съм — тръсна глава тя.

— За пръв път чувам някой да обявява забранена зона — казах аз. — Не и на територията на САЩ. Просто не мога да го приема.

— Аз пък мога.

В тона и изражението й имаше нещо особено.

— Какво? Нима морските пехотинци са го правили?

— Не беше кой знае какво.

— Разкажи ми.

— Поверителна информация — поклати глава тя.

— Къде се е случвало?

— Не мога да ти кажа.

— Кога?

— И това не мога да ти кажа.

Замълчах за момент, после смених темата:

— Говори ли вече с Мънро — онзи, когото са командировали в базата?

— Остави ми съобщение веднага след пристигането си — рече тя. — В знак на любезност. Остави ми и телефон за връзка.

— Това е добре, защото се налага да поговоря с него.

 

 

Потеглихме обратно. Видях същите старици на същите паянтови веранди и същите деца, яхнали велосипедите си. Видях и хора на различна възраст да пъплят в различни посоки към неизвестни дестинации. Килнатите къщи, изоставените работни места. Неизползваните трупи и ръждясалата арматура, обраслите с трева купчини пясък и тухли, пръснати, докъдето ти стига погледът. Във въздуха се усещаше някаква безнадеждност, която най-вероятно е била тук и преди сто години.

— Моите хора — промълви Деверо. — Моето място. Всички гласуваха за мен, на сто процента. Заради баща ми. Той е бил честен с тях и те са му отвърнали с обич.

— А как те приеха белите? — попитах аз.

— И те гласуваха за мен почти на сто процента. Но сега това ще се промени. Освен ако не им предложа отговорите, които очакват.

— Кажи нещо повече за първите две жени.

Молбата ми предизвика рязко натискане на спирачките. Гумите изскърцаха, скоростният лост се включи на заден. Колата измина двайсетина метра в обратна посока и свърна в страничния път, който току-що беше подминала. Беше черен, сравнително гладък и сравнително често използван. Леко изгърбен, с плитки канавки, водещ право на юг. От двете му страни се издигаха дървени постройки, които сякаш бяха останали от времето на робството. Деверо подмина първите десетина от тях, включително един празен парцел с останки от изгоряла къща, след което вкара колата в някакъв двор. Познах го веднага. Беше дворът на бедното момиче от третата снимка. С лишените от украшения уши и шия. Смайващата красавица. Видях дървото, под което се беше снимала. Видях и бялата стена, която беше омекотила светлината на залязващото слънце, придавайки на лицето й неповторимо сияние.

Спряхме на затревената ивица и слязохме. Някъде наблизо излая куче, веригата му издрънча. Минахме под сянката на дървото и почукахме на задната врата. Къщата беше малка, с размерите на колиба, но добре поддържана. Бялата стена не беше нова, но личеше, че е боядисвана редовно. Долната й част беше оцветена в светлокафяво от калните пръски при поройните дъждове.

Вратата ни отвори жена на наша възраст. Висока и слаба, тя се движеше бавно и някак унесено, сякаш дълго беше стояла на слънце, но и с онзи особен стоицизъм, който несъмнено притежаваха и останалите обитатели на мизерното селище. Тя стисна ръката на Деверо с тъжна усмивка и попита:

— Нещо ново за детенцето ми?

— Още не, но продължаваме да работим — отвърна Деверо.

Съкрушената майка беше прекалено любезна, за да реагира на това. После се извърна към мен и със същата печална усмивка каза:

— Май не сме се срещали с вас.

— Казвам се Джак Ричър, госпожо — отвърнах аз и стиснах ръката й.

— Аз съм Емелийн Макклачи. Приятно ми е да се запознаем, сър. И вие ли работите в шерифската служба?

— Военните ме изпратиха да помагам.

— Аха, сетиха се — рече жената. — След девет месеца.

Не отговорих.

— Имам малко еленско месо в печката и каничка чай на масата — добави тя. — Бихте ли споделили обяда ми?

— Не се безпокой за нас, Емелийн, ще хапнем в града — отвърна Деверо. — Но все пак ти благодарим.

Жената очевидно беше очаквала подобен отговор, защото се усмихна и се прибра в къщичката. Върнахме се при колата. Деверо включи на заден и я изкара на улицата. Малко по-надолу се появи някаква къща, която се различаваше от останалите единствено по осветените реклами на бира на прозорците. Очевидно кръчма или някакъв бар с музика. Продължихме напред, потъвайки в лабиринта на тесните улички. Видях още един изоставен строеж. Основите бяха от високи до коленете блокчета газобетон, от които стърчаха дебели вертикално закрепени греди. И това беше всичко. Наоколо бяха пръснати най-различни строителни материали — още блокчета, тухли, пясък, няколко торби цимент, отдавна втвърдени от влагата.

Имаше и купчина чакъл.

Колата подмина всичко това, а аз извърнах глава назад. Чакълът заемаше площ от два-три квадратни метра. Беше от най-ситния — онзи, който смесват с пясъка и цимента, за да се получи бетон. Купчината се беше слегнала и приличаше на двойно легло с обраснали в бурени краища. Повърхността й беше неравна и хлътнала на места, сякаш върху нея бяха играли деца.

Не казах нищо. Деверо очевидно беше взела някакво решение, защото зави на първата пресечка вляво и излезе на по-широка улица, с по-големи къщи и дворове. Тук оградите бяха нормални, опънати на здрави колове. Към вратите водеха циментови пътечки, а не отъпкана земя. Тя намали и спря пред една къща, която беше поне два пъти по-голяма от онази, която току-що бяхме видели. Едноетажна, но солидна. Щеше да струва скъпо, ако се намираше в Калифорния. Но и тя беше занемарена. С олющена фасада и пробити улуци. Покривът беше покрит с битумни керемиди, няколко от които липсваха. В двора стоеше момче на около 16 години. Не вършеше нищо, просто стоеше и ни гледаше.

— Тази е на другата — поясни Деверо. — Казваше се Шона Линдзи. Момчето, което ни зяпа, е по-малкият й брат.

По-малкият брат не беше пръв красавец, меко казано. Със сигурност не беше спечелил нищо от генетичната лотария и изобщо не приличаше на сестра си. Ама никак. Беше плачевно непривлекателен. Главата му приличаше на топка за боулинг, а близко разположените му очи наподобяваха дупките за захват върху нея.

— Ще влезем ли? — попитах.

Деверо поклати глава.

— Майката на Шона ме предупреди да не се мяркам насам, преди да открия кой е прерязал гърлото на първородното й дете. Цитирам я точно и не я обвинявам. Ужасно е да изгубиш детето си. Особено за хора като тези тук. Не че са очаквали дъщеря им да стане модел и да им купи къща в Бевърли Хилс. Но красотата й е означавала страшно много за тях. Чувствали са се специални, нали разбираш? Защото никога не са имали нищо друго и няма да имат…

Момчето продължаваше да ни гледа. Спокойно, мрачно и търпеливо.

— Да вървим — рекох аз. — Трябва ми телефон.