Лий Чайлд
Аферата (31)

31

Обърнах се на изток, към квартала на чернокожите. Там имаше някои неща, които исках да огледам още веднъж, и затова закрачих в тази посока. Пътят беше добър. Предположих, че в славните времена на железниците това е бил обикновен черен път, но оттогава насам нещата се бяха подобрили значително — вероятно някъде през 50-те години, почти сигурно с парите на Министерството на отбраната. Дълбока и здрава трамбовка, която да издържа на тежките бронетранспортьори, равен и прав като стрела. Бях обхождал много такива пътища, пръснати по целия свят, изградени от предишни поколения в ерата на възхода на американската военна машина и самоувереност. Когато нищо не можеше да ни спре. Самият аз бях продукт на тази ера, но без да съм част от нея. Обзе ме лека тъга за нещо, което не бях изпитвал.

После помислих за стария си приятел Стан Лаури, който говореше само за обявите за работа, които преглеждаше в близката закусвалня. Промяната наистина беше близо, но това не ме правеше нещастен. Този прав път, пресичащ горите на Мисисипи, ми помагаше. Слънцето залезе, но въздухът беше все така топъл. Километри зад мен, километри пред мен. Плюс много време за губене. Нямах никакви амбиции, нуждите ми бяха скромни. Бях сигурен, че ще се нагодя, каквото и да ме очакваше в близко бъдеще. Нямах друг избор.

Отбих се по черния път на юг, който вече познавах от колата на Деверо, и поех между купчините пръст и жалките бараки от времето на робството. Крайната цел на разходката ми беше къщата на Емелийн Макклачи. Пеша нещата ми се сториха доста по-различни. Отблизо те изглеждаха по-мизерни. Дрипави дрехи по просторите, станали почти прозрачни от дълго пране. Никакви нови коли. Кокошки и кози в дворовете, тук-там по някое прасе. Крастави кучета на синджири, поправки с тиксо или изолирбанд навсякъде — по жици, улуци и чешми. Подозрителност в очите на местните — разбира се, не на всички. Тук-там се мяркаха босоноги деца, които ме зяпаха с пръст в уста, преди майките им да ги приберат, без дори да ме погледнат.

Продължих напред и минах покрай къщата на Емелийн. Не я видях. В тази отсечка не видях никого. Нито деца, нито възрастни. Минах покрай къщата с реклами на бира по прозорците. Направих същите завои, които беше направила Деверо — наляво, надясно, после пак наляво. Така се озовах пред недовършения строеж с купчината чакъл отпред.

По основите на къщата си личеше, че трябва да е малка, разположена съгласно отдавна наложилата се практика — да се възползва от относително постоянната посока на ветровете и да бъде максимално защитена от палещите лъчи на лятното слънце. Газобетонните блокчета бяха споени с цимент. В тях бяха вградени тръбите на водопровода и канализацията. Носещите греди по ъглите вече бяха изсъхнали и напукани. Работата беше спряла на този етап, може би защото парите бяха свършили.

Купчината чакъл напразно чакаше да бъде превърната в бетон. Собствениците вероятно бяха планирали приземният етаж да бъде с плоча, а не дървен. Като защита срещу термитите. На практика нямах представа дали е така. Никога не бях строил къща, не знаех какво се прави при този вид дейност.

Самата купчина беше разлата и загладена от времето, обрасла с бурени по краищата. Издигаше се на трийсетина сантиметра над терена и имаше размерите на голямо брачно ложе. Вдлъбнатините по повърхността й приличаха на следи от дребна шарка. Спокойно можеше да се допусне, че са оставени от крачетата на палави деца, но не беше трудно да си представя, че всъщност са резултат от проснатото тяло на зряла жена, която е била жестоко изнасилена, а вдлъбнатините са от лакти и колене, забити в чакъла.

Приклекнах и докоснах с пръст малките камъчета. Бяха забити в купчината изненадващо здраво и трудно помръдваха. Сякаш бяха пресовани от влагата, която, примесена с прах, се беше превърнала в слепващо покритие. Направих плитка бразда с показалеца си, дълбока и широка около два сантиметра, после я притиснах с опакото на дланта си и изчаках около минута. Резултатът бяха миниатюрни бели петънца по кожата, но без по-дълбоки следи. Може би защото отдолу липсваше достатъчно плът. Навих ръкав и притиснах вътрешната част на ръката си в чакъла. Повторих упражнението и с другата си ръка, после прехвърлих върху тях цялата тежест на тялото си. Направих нещо като лицеви опори и отново погледнах.

Резултатът беше променен. Няколко миниатюрни червени и бели точици, разположени сред голямо количество прах, кал и мръсотия. Изплюх се на ръката си и я избърсах в панталона. Почистената ивица кожа заприлича донякъде на задните части на Джанис Мей Чапман, но едновременно с това беше и доста различна. Пак дребна шарка, но с доста въпросителни.

Същевременно успях да стигна до едно второстепенно заключение. Бях избърсал ръката си, доколкото можах, което означаваше доста зле. Но достатъчно, за да разбера, че където и да е била изнасилена Чапман, тя не само се е облякла след акта, но и се е изкъпала.

Продължих напред и след известно време стигнах до по-широката улица, на която беше живяла Шона Линдзи. Втората жертва. Момичето от средностатистическо семейство. Малкият й брат пак беше на двора. Шестнайсетгодишен грозник. Пак седеше, без да прави нищо. Гледаше към улицата, следеше моето приближаване. Очите му не се отлепяха от мен. Покатерих се на възвишението и спрях насреща му. Делеше ни само ниската оградна мрежа.

— Как е работата, момче?

— Майка ми я няма — отвърна той.

— Добре, че ми казваш — кимнах аз. — Но аз те попитах друго.

— Животът е гаден — промърмори той.

— А накрая умираш — добавих аз и веднага съжалих за думите си. Крайно нетактична забележка предвид скорошното нещастие, сполетяло семейството. Но момчето не й обърна внимание. Слава богу. — Искам да поговорим.

— Защо? Май искаш да се сдобиеш с някоя от почетните значки, които ги раздават на белите? И ти трябва някой черен, за да си побъбрите?

— Аз съм военен — отвърнах. — А това означава, че половината ми приятели са чернокожи и — което е още по-важно — половината ми командири са чернокожи. Непрекъснато разговарям с чернокожи, а и те разговарят с мен. Затова не ми пробутвай фъшкиите, които използват в гетото.

Момчето помълча известно време, после попита:

— В кои части служиш?

— Във Военната полиция.

— Трудна ли е работата там?

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Само си помисли: всеки военен може да ти срита задника, а аз мога да сритам неговия.

— Наистина ли?

— Дори повече — кимнах.

— За какво искаш да говорим?

— За едно предчувствие.

— По-точно?

— Смятам, че никой не е разговарял с теб за смъртта на сестра ти.

Той сведе поглед.

— При убийство е нормално да се потърсят роднините и познатите — добавих аз. — Да им се поиска мнението. С какво се е занимавала жертвата, къде е ходила, с кого се е срещала. Теб някой питал ли те е за тези неща?

— Не — отвърна след кратко колебание момчето. — Никой не е разговарял с мен.

— А би трябвало — казах аз. — Поне аз бих постъпил така. Братята знаят много неща за сестрите си. Особено когато са на твоята възраст. Бас държа, че знаеш за Шона неща, които другите дори не подозират. Бас държа, че е споделяла с теб онези от тях, които не е могла да споделя с майка си. И накрая — бас държа, че за голяма част от тях си разбрал сам.

Момчето се размърда. Стеснително, но и с известна гордост. Сякаш искаше да каже: Разбрал съм и още как. Но гласно рече друго:

— Никой не е разговарял с мен за нищо.

— Защо?

— Ами не съм наред. Мислят ме за бавноразвиващ се.

— Кой казва, че не си наред?

— Всички.

— Дори майка ти?

— Тя не го казва, ама си го мисли.

— А приятелите ти?

— Нямам приятели. Кой ще иска за приятел човек като мен?

— Значи бъркат — поклатих глава аз. — Ти изобщо не си бавноразвиващ се. Може да си грозен, но не и идиот. Има голяма разлика.

— Така казваше и Шона — за пръв път се усмихна момчето.

Представих си ги един до друг. Красавицата и Звяра. Труден живот и за двамата. За него поради непрекъснатите сравнения, за нея — поради неизбежната необходимост от такт и търпение.

— Според мен трябва да постъпиш в армията — рекох. — Ще изглеждаш като кинозвезда в сравнение с половината от хората, които познавам там. Ако можеше да видиш онзи, който ме изпрати тук…

— Ще постъпя — отвърна момчето. — Вече говорих с един човек, който ме подкрепя.

— Кой е той?

— Последното гадже на Шона, който е войник.