Лий Чайлд
Аферата (28)

28

Деверо ми позволи да използвам телефона в кабинета й. Това все още не беше демокрация, но все пак крачка напред. Тя откри листчето с номера на Мънро, набра го вместо мен и каза, че се обажда шериф Елизабет Деверо, която желае да разговаря с майор Дънкан Мънро. След това ми подаде слушалката, стана от стола и напусна кабинета.

Аз се настаних зад бюрото с нямата слушалка в ръка. Зачаках. Тишината съскаше в ухото ми. В армията не използваха музиката за изчакване. Не и в далечната 1997 година. После нещо изтрака, сякаш някой беше вдигнал комплект слушалки от метално бюро.

— Как сте, шериф Деверо? Тук майор Мънро.

Самоуверен, енергичен и делови глас, в който се долавяха и жизнерадостни нотки. Нищо чудно. Всеки би звучал така, когато го потърси Елизабет Деверо.

— Мънро?

— Извинете… очаквах да разговарям с Елизабет Деверо.

— За съжаление попаднахте на мен — рекох. — Казвам се Джак Ричър и говоря по служебния телефон на шерифа. Служа в Триста деветдесет и шести, понастоящем обединен със Сто и десети. Майор съм, също като вас.

— Джак Ричър? — изненада се Мънро. — Разбира се, че съм чувал за вас. С какво мога да ви помогна?

— Гарбър каза ли ви, че изпраща човек под прикритие?

— Не е, но предполагам, че е щял да ме информира скоро. Това сте вие, така ли? Със задачата да слухтите за настроенията на местните? Съдейки по факта, че използвате шерифския телефон, май се справяте добре. Може би ви е приятно. Хората казват, че тя изглежда страхотно, ама май си падала малко лесбийка. Вашето мнение по въпроса?

— Това не е твоя работа, Мънро.

— Викай ми Дънкан, окей?

— Не, благодаря. Ще ти викам Мънро.

— Както желаеш. Та с какво мога да ти помогна?

— Тук продължават да се случват гадории. Тази сутрин открихме човек, застрелян на метри от оградата ви, откъм североизточната част на базата. Неизвестен извършител, използвал военни муниции и направил нескопосан опит да превърже фаталната рана на пострадалия с материали от полева аптечка.

— Какво? Някой го е гръмнал, а след това му предлага първа помощ? Това ми звучи като инцидент между цивилни.

— Надявах се да не бъдеш толкова предвидим. Как ще обясниш патрона и аптечката?

— „Ремингтън“, калибър двеста двайсет и три, закупен от военните складове.

— Малко преди това двама души са били пребити от човек, за когото се кълнат, че е бил военен.

— Може, но не и от Келам.

— Тъй ли? За колко души от базата можеш да гарантираш? По отношение на местопребиваването им днес сутринта?

— За всички — отсече Мънро.

— Буквално? — учудих се аз.

— Да, буквално — отвърна той. — Преди пет дни отряд „Алфа“ излетя за чужбина. По моя заповед всички останали са на разположение в базата. Седят в трапезарията или в офицерския клуб. Тук разполагат с много добра военна полиция, която ги държи под око, а и те се наблюдават помежду си. Гарантирам, че днес сутринта никой не е напускал базата. А и изобщо, откакто съм тук.

— Това ли е обичайният ти стил на работа?

— Не, това е тайното ми оръжие. Седят си по цял ден на задника и кибичат. Без вестници, без телевизия, без нищо. Рано или късно на някой му писва и започва да говори. Ей така, от скука. Методът работи безотказно. С извиването на ръце съм приключил отдавна. Постепенно проумях, че времето е най-добрият ми съюзник.

— Я повтори, защото е важно — рекох. — Абсолютно си сигурен, че никой не е напускал базата днес сутринта, така ли? Или снощи? Дори ако изпълнява тайни заповеди — местни, от Бенинг и дори директно от Пентагона? Говоря сериозно. Изобщо не се опитвай да ме будалкаш, защото аз съм я измислил тая игра.

— Сигурен съм — отвърна Мънро. — Кълна се в гроба на майка си. Знам как се правят тези неща, повярвай ми.

— Добре — рекох.

— Кой е убитият? — попита Мънро.

— Засега не се знае. Почти сигурно е цивилен.

— Близо до оградата?

— Също като онези, които са били пребити. Май говорим за забранена зона, а?

— Това е невъзможно. Няма как да се случи. Знам го със сигурност.

Замълчахме за момент.

— Какво друго знаеш със сигурност? — попитах аз.

— Не мога да ти кажа. Заповедта е да мълчим като риби.

— Тогава да си поиграем на Двайсетте въпроса, а?

— По-добре не.

— Късият вариант. Три въпроса, на които отговаряш с „да“ или „не“.

— Не ме бутай под прожекторите, ясно?

— И двамата вече сме там. Нима не си даваш сметка за това? Затънали сме до шия. Или там, при теб, или тук — при мен. Следователно рано или късно ще се наложи единият да помага на другия. Предлагам да започнем още сега.

Мълчание. После:

— Е, добре. Но само три въпроса, по дяволите!

— Казаха ли ти за колата?

— Да.

— Някой да е споменал като възможен мотив някакви пари от Косово?

— Да.

— Казаха ли ти за другите две убити жени?

— Не. Какви убити жени?

— Местни. Миналата година. По същия начин, с прерязани гърла.

— Свързани ли са?

— Може би.

— Исусе! Не, никой не ми е казал нищо за тях.

— Разполагаш ли с писмени документи за дислоцирането на отряд „Браво“? Между юни и ноември миналата година, да речем?

— Това е четвъртият ти въпрос.

— Не, сега просто си бъбрим. Двама офицери с един и същ чин си дрънкат глупости. Край на играта.

— Тук не разполагат с дислоцирането на отряд „Браво“. Той действа съгласно оперативни протоколи, които се съставят във Форт Браг. Само за външен оглед на шкафовете за документи ще ми трябва най-голямата призовка, която някога си виждал.

— А имаш ли някакъв общ напредък в базата? — попитах.

Не получих отговор.

— Колко време ти е нужно, за да задействаш скритото си оръжие?

— Обикновено става по-бързо, отколкото тук.

Този път аз замълчах. Тишината се нарушаваше само от дишането ни по откритата линия. Пръв се обади Мънро.

— Няма какво повече да говорим, Ричър. Достатъчно е да помислиш малко, за да си изясниш нещата. Защото и двамата знаем, че са ме изпратили тук да прикривам нечий задник. Но аз не съм от тези. Никога не съм бил.

— И?

— Доколкото съм осведомен засега, никой от нашите не е убивал никакви жени. Нито този месец, нито през ноември, нито през юни. Това е положението в момента.