Лий Чайлд
Аферата (60)

60

Тя вдигна глава. В очите й се четеше лека тревога. Може би поради тона ми.

— За какво? — попита.

— Ходила ли си някога с военнослужещ от базата?

— Коя база? Келам ли?

— Да, Келам.

— Не мислиш ли, че въпросът е твърде личен?

— Ходила ли си?

— Не, разбира се. Да не си полудял? Тези хора са най-сериозният ми проблем. Отлично знаеш какви са отношенията между военния персонал и местните сили на реда. Това би било чиста проба конфликт на интереси.

— А поддържала ли си приятелски отношения с някой от тях?

— Не, по същите причини.

— Познаваш ли някой от тях?

— Слабо. Ходила съм на посещение в базата, където съм се срещала с офицери от командния състав. Съвсем официално. Това се очакваше от мен, защото и те имат същите проблеми като моите.

— Добре.

— Защо питаш?

— Заварих Мънро пред къщата на Макклачи. Розмари и Шона Линдзи са ходели с един и същ мъж. Вероятно и Джанис Чапман. Според него и ти си му била гадже.

— Глупости! От две години не съм имала гадже! Мисля, че на теб това ти е пределно ясно.

Седнах.

— Добре, извинявай — рекох. — Бях длъжен да те попитам.

— Кой е този мъж?

— Не мога да ти кажа.

— Трябва да ми кажеш! Макклачи и Линдзи са мои разследвания, следователно става въпрос за важна информация. Освен това имам право да зная кой забърква името ми в подобни неща.

— Рийд Райли.

— Никога не съм го чувала — отсече тя. Замълча за момент, после добави: — Чакай, чакай… Райли ли каза?

Замълчах.

— Боже Господи! — прошепна тя. — Синът на Карлтън Райли! Нямах представа, че служи в Келам.

Не казах нищо.

— Боже Господи! — повтори тя. — Това обяснява много неща!

— Смачканата кола на прелеза е била неговата — поясних аз. — А Емелийн Макклачи мисли, че Розмари е забременяла от него. Не съм я питал. Сама го каза.

— Трябва да говоря с него!

— Не можеш. Току-що го вдигнаха с хеликоптер.

— Къде са го откарали?

— Коя е най-отдалечената военна база на света?

— Не знам.

— Аз също. Но съм готов да се обзаложа, че тази вечер ще нощува именно там.

— Защо е казал, че съм му била гадже?

— Знам ли — свих рамене аз. — Вероятно от желание да се изфука, че е изчукал четирите най-красиви жени в Картър Кросинг. Братята Бренън заявиха, че е бил страхотен сваляч. Винаги се появявал в бара им с някое армейско бонбонче.

— Аз не съм бонбонче.

— Може би не отвътре. Но на вид си истински бонбон.

— Баща му положително е познавал любовника на Джанис Чапман. Били са колеги в Сената.

Не казах нищо.

Очите й се заковаха в моите.

— О, не! — простена.

— О, да — отвърнах аз.

— Баща и син с една и съща любовница? Това усложнява нещата безкрайно много!

— Мънро не може да го докаже. Ние също.

— Но можем да стигнем до него по пътя на логиката. Всичко това е прекалено голяма суетня заради някаква теоретическа възможност за накърняване на репутацията.

— Може би да, може би не — отвърнах. — Знае ли някой какво им минава през главата?

— Едно обаче е сигурно: моментът не е подходящ да заминаваш за Вашингтон. Това е прекалено опасно. На гърба си ще носиш най-голямата мишена в света. Карлтън Райли със сигурност е важна инвестиция за Сената. Никой няма да ти позволи да объркаш нещата, повярвай ми. За тях ти си нищо в сравнение с Комисията по въоръжените сили.

Телефонът иззвъня в момента, в който тя млъкна. Вдигна слушалката, послуша известно време, а после сложи длан на мембраната и прошепна:

— От полицията в Оксфорд искат сведения за убития журналист. Ако нямаш нищо против, ще им кажа, че е бил доказан нарушител, застрелян от полицията поради съпротива при ареста.

— Нямам нищо против — отвърнах.

Тя повтори думите си в слушалката, а след това се зае да уведомява дълъг списък от щатски и окръжни власти. Излязох от кабинета, за да я оставя на спокойствие. Стана така, че ангажиментите й продължиха по-дълго от очакваното и разговорът ни се поднови едва на вечеря.

 

 

Говорихме си за бащината й къща. Тя си поръча обичайния чийзбургер, а аз си избрах препечен сандвич с телешко.

— Как се чувства човек, който е израснал тук? — попитах.

— Странно — отвърна тя. — Очевидно не съм имала с какво да сравнявам. Бях десетгодишна, когато си купихме първия телевизор. Никога не ходехме на кино. Но въпреки това усещах, че широкият свят е различен. Всички го усещахме. Като хора, които боледуват от островна треска.

После попита къде съм израснал аз и това ме принуди да си припомня един доста дълъг списък. Заченат в Тихоокеанската зона и роден в Посолството на САЩ в Западен Берлин, където е бил изпратен на служба баща ми. После, преди ученическите години, още десетина бази. Момчешки сражения по горещите и влажни улици на Манила, раните от които зарастват само дни по-късно в някаква студена белгийска казарма, разположена в близост до главната квартира на НАТО. Само след месец отново се натъквам на враговете си в Сан Диего и бойните действия се възобновяват. Следва собствената ми кариера, която започва в Уест Пойнт — също толкова бурна и променяща се колкото тази на баща ми. Която има много малко общо с кариерата на морския пехотинец.

— Колко е бил най-дългият ти престой на едно място? — попита тя.

— Не повече от шест месеца.

— Що за човек беше баща ти?

— Кротък, спокоен — отвърнах. — Обичаше птиците. Но работата му беше да убива и той я вършеше хладнокръвно.

— Беше ли добър с теб?

— Да. По свой, малко старомоден начин. А твоят?

— Също. Бих казала по същия старомоден начин. Беше сигурен, че един ден ще се омъжа, а той ще ми идва на гости в Тюпълоу или Оксфорд.

— Къде беше къщата ви?

— Южно от главната, на тясната уличка веднага след първия завой. Четвъртата вдясно.

— Още ли е там?

— Ами да.

— Не се ли дава под наем?

— Не. Преди да умре, татко беше много болен, за да се занимава с нея. Банката собственик я остави на произвола на съдбата. В момента е пълна руина.

— Обрасла с бурени, с мъх по стените и напукани основи? С голям навес отзад и следи от шест букви на пощенската кутия?

— Откъде знаеш всичко това?

— Видях я. На път за къщата на Макклачи.

Тя замълча.

— Видях и конструкцията за дране на дивеч.

Тя не отговори.

— Видях още и следите от пръст в багажника на колата ти. Когато го отвори за патроните.